Майкъл Конъли
Блудна луна (13)

12

Ковъл Роуд беше успоредна на Лас Вегас Булевард. По нея лесно можеше да се стигне до гаражите зад големите комплекси, които гледаха към вечно оживената главна улица. Каси мина покрай „Ковъл Сютс“, жилищния блок, в който някога двамата с Макс наемаха апартамент, и влезе в многоетажния гараж, залепен за комплекса „Фламинго“. Гаражът на казиното заемаше централно положение. Човек никога не трябваше да оставя колата си при хотела, в който ще действа. Паркира буса на Джърси Палц на покрива, защото знаеше, че там има най-малко автомобили и няма голяма вероятност да открият завързания в задното отделение пътник. После се спусна по стълбището до галерията, която водеше към казиното.

С черната си раница през рамо и сака в ръка, Каси влезе през задната врата на „Фламинго“ и се насочи към главния вход. По пътя си купи пакет цигари в случай, че се наложи да задейства противопожарната аларма, и сувенирно тесте карти, с които да убие времето, докато чака обектът да заспи. Излезе, пресече Лас Вегас Булевард и извървя двете преки до „Клеопатра“.

Подвижна пътека отвеждаше комарджиите до входа на казиното. Направи й впечатление, че няма лента за противоположната посока, която да ги отведе обратно, след като изгубят парите си.

По фасадата на комплекса бяха представени древноегипетски фигури, които играеха на карти и хвърляха зарове. Тя се зачуди дали изображенията се основават на действителни исторически паметници, но в същото време осъзна, че не е необходимо, защото нищо в Лас Вегас нямаше исторически аналог.

По-нататък по стените видя снимки на хората, спечелили големи суми от ротативките в „Клиос Клъб“. Докато гледаше победителите, застанали пред игралните автомати, Каси забеляза, че мнозина от тях се усмихват по начин, скриващ липсващите им зъби. Зачуди се дали някой от тях е използвал парите, за да плати на зъболекар. Повечето сигурно веднага ги бяха изгубили на ротативките.

Когато най-после стигна при казиното, трябваше да си пробие път през море от игрални автомати. Шумът едва не я оглуши. Сега се записваше всяка нейна крачка и тя държеше главата си леко сведена. Широката периферия на шапката скриваше челото й. Носеше и слънчевите си очила. Главата й под перуката се потеше, но тя знаеше, че ще изтекат часове преди да може да я свали.

Докато минаваше през залата за игра на карти и зарове, видя много мъже и няколко жени със сините униформени блейзъри на охраната. Изглежда, бяха заели позиция до всяка колона и в края на всеки ред маси. Тя последва табелите, упътващи към фоайето. Междувременно погледна нагоре, но без да повдига лице.

Таванът над масите се издигаше в триетажен стъклен атриум. При откриването на комплекса преди седем години наричаха „Клеопатра“ „кристалната катедрала на казината“, с което загатваха за атриума и други архитектурни елементи, заети от една калифорнийска черква, често показвана по религиозните телевизионни предавания. Между стените под стъкления таван бяха монтирани железни стойки с лампи и камери. „Клеопатра“ се отличаваше от всички други казина във Вегас с това, че таванът на „катедралния“ участък от игралната зала пропускаше естествена светлина — слънчева, лунна или звездна. Камерите не бяха скрити. Другите казина залагаха на изкуственото осветление и инсталираха наблюдателната техника зад огледални стени и осветителни тела, макар нито един от играчите долу да не се съмняваше, че следят всяко негово действие, както и парите по масите.

Погледът на Каси се плъзна към напомнящия на амвон балкон, издигнат като две сключени ръце над оживеното пространство. Дланите образуваха чаша — наблюдателен пост, където стоеше мъж с грубо изсечено лице, вперил очи към хората долу. Имаше бяла коса и носеше тъмен костюм, а не син блейзър. Трябваше да е някой от шефовете, може би дори най-главният. Каси не можеше да не се запита дали същият човек не е бил там в онази последна нощ преди шест години.

Стигна във фоайето и се насочи към ВИП-рецепцията. Нямаше други хора. Служителката, облечена в бяла туника с далечно египетски вид, й се усмихна.

— Здравейте — каза Каси. — Би трябвало да има пакет за мен. Казвам се Турчело.

— Един момент.

Жената изчезна през вратата зад нея. Каси усети, че дишането й се забавя, и в гърдите й се надигна типичната за крадците параноя. Ако й бяха устроили клопка, сега бе моментът да се появи охраната.

Но от вратата се появи същата служителка. Носеше голям кафяв плик с емблемата на „Клеопатра“: женски профил с тиара, над която се издигаше змия, и усмихнато й го подаде.

— Много благодаря — рече тя.

— Не, аз ви благодаря — отвърна Каси.

Тя взе плика, без да го поглежда, и отиде в нишата с външните телефони. Наоколо нямаше други хора. Каси застана пред автомата в ъгъла, така че да не се вижда какво прави.

Разпечата пакета и изпразни съдържанието му върху мраморния плот под телефона. Вътре имаше черен пейджър с дигитален екран, електронна карта-ключ, снимка и лист, откъснат от рекламен бележник на „Клеопатра“. Каси само хвърли поглед на пейджъра и го закачи на колана си. После прибра картата в задния джоб на черните си дънки и прочете бележката. На нея пишеше:

„Юфрейтиз“

Неговата стая е 2014.

Твоята е 2015.

Върни плика с цялото му съдържание на ВИП-рецепцията.

Първият ред накара стомаха й да се свие на топка. Тя опря глава на телефона. Познаваше „Юфрейтиз“. Мястото, където настъпи краят на мечтите и надеждите й. Едно беше да дойде отново във Вегас, друго да се върне в „Клеопатра“. Но „Юфрейтиз“… Каси сподави порива си да избяга. Напомни си за всичко, което залагаше. Бе стигнала прекалено далеч, за да се откаже.

Бавно смачка бележката в юмрук и погледна снимката. На нея се виждаше маса за бакара, край която седеше само един играч: пълен мъж в костюм с голяма купчина чипове отпред. Диего Ернандес. В ъгъла бяха отбелязани датата и часът. Бяха го снимали този следобед, очевидно с наблюдателна камера в казиното. Това показваше, че човекът на партньорите на Лио е по-вътрешен, отколкото смяташе тя.

Каси запечата образа на мъжа в паметта си, прибра снимката и смачканата бележка в плика, сгъна го на четири и го пъхна в джобчето на раницата си. После тръгна обратно към казиното.

Без да вдига глава, тя проследи табелите, които я отведоха при масите за бакара. Заобиколи ги отдалече, отиде при перилата, които обграждаха залата, небрежно се облегна с гръб на тях и плъзна поглед наоколо. Никой не й обръщаше внимание. Беше чиста. Каси бавно се завъртя, сякаш за пръв път забелязваше залата за бакара зад себе си, и застана така, че да може да гледа към нея.

Той все още бе там. Обектът. Диего Ернандес. Нисък пълен мъж с голямо шкембе, което не му позволяваше да се приближи плътно към масата. Носеше тъмен торбест костюм и вратовръзка. Каси забеляза, че играе почти без да се движи и постоянно следи масата, но без да помръдва глава. Пред него имаше няколко купчинки стодоларови чипове. Тя пресметна, че са поне десет хиляди долара.

Известно време наблюдава играта, като не откъсваше очи от Ернандес за повече от няколко секунди. Изведнъж той вдигна поглед към перилата. Каси бързо се извърна. Когато крадешком погледна към него, мъжът продължаваше задълбочено да играе.

Преди да отиде в „Юфрейтиз“, трябваше да научи още нещо за него. Тя се съсредоточи върху ръцете му. След по-малко от минута заключи, че е левак, защото носеше часовника си на дясната си китка. Вече знаеше всичко необходимо. Каси се отдръпна от перилата и се отдалечи с наведена глава.

За да стигне на двайсетия етаж, трябваше да вкара електронната карта в отвора на таблото на асансьора-предохранителна мярка, въведена след последното й идване в хотела. Застанала близо до вратата, тя сподави инстинктивното си желание да погледне нагоре към светлинните цифри, защото смяташе, че някъде на тавана има камера. Наближаваше девет. Нуждаеше се най-малко от един час в стаята. Трябваше да побърза.

Когато излезе в коридора на двайсетия етаж, се огледа в двете посоки и реши, че има късмет. Никъде не се виждаше количка на камериерка. Единственото нещо, което привлече вниманието й, бе маса на колелца с бяла покривка, свещи и остатъци от вечеря, включително празна бутилка от шампанско, поставена с гърлото надолу в сребърна кофичка за лед.

Тръгна надясно към стая 2015, но отдалеч заобиколи вратата на номер 2001, като се притискаше към лявата стена на коридора. Внимаваше да не гледа натам, за да не събуди мъчителните спомени, и мислено се молеше тази нощ Макс да е с нея.

Вляво от вратите бяха монтирани стенни лампи, които хвърляха слаба светлина. Стаи 2014 и 2015 се намираха близо до аварийния изход в дъното и бяха точно една срещу друга. Това беше добре. В случай, че нещо се объркаше, можеше бързо да стигне до стълбището. Каси почука на вратата на 2014 и натисна светещия бутон вляво от касата. Отвътре се разнесе тих звън.

Както очакваше, никой не й отговори. Тя извади картата от задния си джоб, огледа се още един път и отвори вратата.

Когато влезе, усети внезапния прилив на адреналин във вените си. Все едно че в нея течеше буйна река, достатъчно мощна, за да отнесе всичко по пътя си.