Майкъл Конъли
Блудна луна (34)

33

Докато минаваше покрай магазина, Карч гледаше през прозореца на таксито. Не го интересуваха полицейските и репортерски коли. Очите му шареха из тълпата по тротоара. Надяваше се да види Касиди Блак, но знаеше, че е закъснял. Мобифонът му не работеше сред хълмовете и трябваше да излезе пеш на „Мълхоланд“, за да отиде до отбивката над холивудския амфитеатър, където беше видял телефонен автомат. Това му отне близо час. Таксито пристигна след още двайсет минути.

Шофьорът бъбреше на отвратителен английски нещо за произшествието, но Джак не го слушаше. Продължиха още няколко преки и завиха по „Уилкокс“. Карч му каза да спре пред един магазин за сувенири, плати му и слезе. Изчака колата да се отдалечи по „Сънсет“, после пресече улицата до паркирания си на улицата линкълн. На броните му бяха монтирани номера, които бе откраднал същата сутрин.

Преди да потегли, потърси „Селма“ на картата. Имаше късмет. Намираше се на по-малко от пет минути разстояние.

На отбивката пред къщата, в която според шофьорската й книжка живееше Каси Блак, нямаше паркирани автомобили. Улицата беше задънена и Карч реши да действа директно. Разбираше, че не е разумно да го прави денем, но трябваше да влезе, за да провери дали Каси е идвала. Спря в отбивката, натисна два пъти клаксона и зачака. Накрая угаси двигателя, слезе и се качи по стъпалата, като въртеше на пръст връзката с ключовете си — всъщност шперцове. Наведе се над ключалката, като се преструваше на човек, затрудняващ се да открие верния ключ. Нямаше представа дали го наблюдават, но изпълни ролята си според всички правила на изкуството.

Свърши за четирийсетина секунди. После натисна бравата и влезе.

— Хей, Каси? — високо извика Джак, за да успокои съмненията на съседите, които евентуално можеха да са го видели. — Идвай, чакам те!

Затвори вратата, извади пистолета, бързо завъртя заглушителя и се зае да претърсва къщата стая по стая.

Нямаше никого. Започна втори, по-бавен оглед, за да провери дали Каси се е връщала тук след бягството си от него. Макар и скромно мебелирано, жилището изглеждаше спретнато и подредено. Накрая се убеди, че не е идвала. Седна на дивана в дневната и се замисли какво би могло да означава това. Дали вече бе взела парите, или пък те изобщо не бяха у нея? Можеше ли да са били в дома на Лио Ренфроу и някак си да не ги е открил? Хрумна му още по-неприятна вероятност — Ренфроу наистина да ги е предал на своите чикагски познати.

Усети нещо твърдо под възглавницата, върху която седеше, стана и я вдигна. Отдолу имаше закачалка за дрехи, на която бяха заключени седем катинара. Това му напомни каква професионалистка бе Касиди Блак. И в този момент Джак разбра, че ще я преследва до края на света. Не заради Грималди и със сигурност не заради, онези, които дърпаха конците от Маями. Щеше да го направи заради самия себе си.

Остави закачалката на дивана и за трети път се зае да претърсва къщата.

Започна от спалнята. Познаваше хора, които спяха, заобиколени от най-скъпите си неща. В стаята имаше легло с балдахин, две нощни шкафчета, тоалетка и огледало. На стената висеше поставен в рамка плакат с пейзаж от Таити. Карч го позна — беше същият като онзи в кабинета й.

Той се приближи и се загледа в него, като се чудеше Дали е от значение за задачата му. Жената на плажа не приличаше на Касиди Блак. Накрая реши да остави това за по-късно, обърна се към по-близкото нощно шкафче и Издърпа горното чекмедже.

Вътре имаше купчина популярни списания за техника. Бяха оръфани и датираха отпреди няколко години. Въпреки това той ги прегледа за бележки или адреси. Не откри нищо, прибра ги и затвори чекмеджето.

В долното чекмедже намери само кедрови стърготини и сушен розмарин.

Преди да отвори чекмеджето на другото шкафче, изпита усещането, че този път ще извади късмет. Отгоре имаше нощна лампа и възглавницата от тази страна на леглото беше вдлъбната. Това бе нейната страна.

Той седна и остави пистолета до бедрото си. После с две ръце взе възглавницата и я поднесе към лицето си. Можеше да усети мириса й. Косата й. Нямаше опит в разпознаването на миризми, но му се стори, че долавя дъх на чаени листа, като от нова кутия с пликчета чай.

Чекмеджето беше пълно с лични вещи — бижута, ластици за коса и албуми. Имаше и фотоапарат с телеобектив и видеокамера. Най-отгоре имаше малка снимка, поставена в рамка. Карч я взе и я разгледа. На нея Касиди Блак седеше в скута на мъж с хавайска риза. Държеше чаша с розово-оранжева напитка. За малко да не я познае, защото на лицето й грееше весела усмивка.

Затова пък веднага позна мъжа. Никога нямаше да забрави това лице. Макс Фрилинг, човекът, завинаги променил живота му. Ако преди шест години в онази хотелска стая Фрилинг не бе взел такова решение, сега Джак нямаше да е тук. Понякога си мислеше, че би било по-добре и двамата да полетят през прозореца.

Той силно удари стъклото в ръба на леглото. Чу го да изпращява и го погледна. По лицето на Касиди Блак бяха плъзнали пукнатини. Карч хвърли снимката в кошчето за боклук до нощното шкафче.

После извади от чекмеджето дебел албум с мека кожена подвързия. Предполагаше, че ще открие още снимки на Макс Фрилинг, но го очакваше изненада. Вътре имаше фотографии на момиченце, почти всички направени отдалеч и на едно и също място — училищен двор.

Джак го прелисти. На една от снимките момиченцето играеше баскетбол. На стената на сградата зад игрището се четеше надписът „Уъндърланд“.

Той затвори албума и взе друг, също изцяло посветен на детето, само че снимано в предния двор на къща. Последните няколко фотографии не бяха поставени в пластмасовите прозорци и бяха от Дисниленд. На една от тях то прегръщаше Мики Маус.

Карч си спомни нещо и бръкна в джоба на сакото си. Извади двата паспорта и отвори горния. Същото момиченце. Джоди Дейвис.

Прибра паспортите и пусна албума на пода. Внезапно отделните спомени и новата информация се сляха и запълниха липсващите части от мозайката. Сега разбираше отговора на въпрос, който го беше измъчвал цели шест години. Усети, че се освобождава от нещо — не непременно от бреме, а от някакво присъствие. От призрак.

В главата му започна да се оформя идея как да се добере до парите и до Каси Блак. Той затвори горното чекмедже и издърпа долното. Тук нямаше толкова много неща — сешоар, който изглеждаше съвсем нов, и няколко стари писма от женския затвор „Хай Дезърт“. Прегледа едно от тях и видя, че е от бивша съкилийничка на Каси, някоя си Литиша Гранвил. Карч ги хвърли в кошчето и извади сешоара. Под кутията лежеше кафеникав плик, поставен с лицето надолу.

Той го взе. Беше адресиран до Касиди Блак в „Хай Дезърт“. Пращаха го от „Ренесънс Инвестигейшънс“, Парадайз Роуд, Лас Вегас. Познаваше тази детективска агенция, средно голяма, с пет-шест служители. Бяха му конкуренти в издирването на изчезнали хора. Карч отвори плика и извади измачкан лист. Тъкмо се канеше да го прочете, когато откъм вратата зад него се разнесе вик.

— Не мърдай, копеле гадно!

Джак пусна доклада на пода и вдигна ръце. После бавно завъртя глава. Точно на прага на спалнята стоеше огромна чернокожа жена, заела поза, на която обучаваха курсантите във всички американски полицейски академии. Раздалечени крака, равномерно разпределена тежест, пистолетът, протегнат напред с две ръце, лактите леко свити и прибрани. На шията й висеше полицейска карта. Не му приличаше на ченге, но насочената към него деветмилиметрова „Берета“ не търпеше никакви спорове.

— По-спокойно — каза той. — Не съм престъпник.