Майкъл Конъли
Блудна луна (23)

22

Напусна „Клеопатра“ по същия път, по който преди няколко минути бе видял да излиза жената на видеоекрана. Докато минаваше между масите и заобикаляше кретените, които лениво му се изпречваха на пътя, мислите му бяха насочени към нея. Беше извършила почти съвършен обир. Един поглед повече към обекта на масата за бакара. Единствената й грешка. Иначе навярно още щяха да се чешат по главите. И все пак нямаше как да не й се възхищава. С нетърпение очакваше да се срещне с нея. И не се съмняваше, че този момент ще настъпи. Жената бе добра, но той беше по-добър.

Джак грубо блъсна настрани някакъв мъж по къси панталони, който разсеяно зяпаше нагоре през стъклените стени на атриума.

— Що не внимаваш бе? — възкликна мъжът.

Карч хвърли поглед назад, без да забавя крачка.

— Мамка ти, говнар скапан. Отивай да си изгубиш парите.

— Кво искаш ти бе? — извика непознатият.

Джак спря и се обърна. Мъжът веднага разбра, че е прекалил, и заотстъпва. Очите им се срещнаха. Карч се усмихна, за да му покаже, че го е накарал да избяга като хлапе.

Излезе през южния изход и скоро вече вървеше по алеята към „Фламинго“. Когато стигна в известното, многократно разширявано и ремонтирано казино, осъзна, че му трябват пари. Ядоса се, че не е поискал от Грималди средства за текущи разходи, и си помисли дали да не се върне, но знаеше, че забавянето ще вбеси директора. Затова се огледа, откри един банкомат и изтегли максималната сума от триста долара, която позволяваше сметката му. Дон Канън обикновено му взимаше петстотин, но и триста щяха да свършат работа. Канън нямаше да му направи проблем. Парите излязоха в стодоларови банкноти, за разлика от всеки друг автомат извън казината. Карч ги сгъна на две, за да може лесно да ги пъхне в ръката на Дон, и ги стисна в дясната си ръка. Това му напомни за ръцете на Микеланджело. Учителят. Представи си свободно отпуснатата дясна ръка на Давид. Или дланта на Нощта в гробницата на Лоренцо де Медичи. Като млад, баща му беше ходил в Италия, за да изучава ръцете на Учителя. Синът нямаше нужда да си прави този труд. В магазина в „Сизърс Палис“ имаше копие на Микеланджеловия Давид.

Той отиде при телефоните, вдигна слушалката на вътрешния и поиска да го свържат с Дон Канън. Отговори му друг човек, който попита кой се обажда. Наложи се да чака повече от минута. Карч се замисли какво да каже. Канън бе началник смяна в залата на охраната. Бяха се запознали преди пет години по време на издирване на изчезнал човек и оттогава Дон с готовност му помагаше. Разбира се, не безплатно. През дванайсетте години, откакто работеше тук, Джак си беше създал връзки като Канън в почти всички казина. За разлика от отношенията му с Грималди, те бяха съвсем законни. Но сега виждаше начин да се изтръгне от примката на Винсънт.

— Джак Карч? — разнесе се в слушалката дрезгав глас.

— Здрасти, Дон. Как я караш?

— Горе-долу. Какво мога да направя за теб?

— Работя по един случай и имам нужда от твоите камери.

— Искаш малко електронна магия, а? Какъв е случаят?

— Нищо особено. Проститутка обрала един тип от „Дезърт Ин“. Той се свърза с мен, защото не иска да се раз-чува, нали разбираш. Никакви ченгета, нищо официално. Но курвата му гепила часовника и пръстена, които имали сантиментална стойност. Нали знаеш, посвещения и прочее глупости. Не може да ги замени бързо, а ако утре се върнел в Мемфис без тях, нямало как да обясни липсата им на жена си.

— Ясно. Какво общо има всичко това с „Фламинго“?

— Мисля, че проститутката е паркирала във вашия гараж — онзи срещу „Ковъл“. Моят човек се срещнал с нея снощи в бара в „Бъгси“, после взели такси до неговия хотел. Обрала го след като заспал. Проследих я от казиното на „Дезърт Ин“ до улицата и предполагам, че е тръгнала за насам. Някъде към четири сутринта.

— Казваш „насам“. Тук ли си в момента?

— Във фоайето съм.

— Защо не ми каза? Идвай.

Той затвори преди Карч да успее да му отговори. Карч влезе в асансьора и натисна бутона за втория етаж. По пътя извади носната си кърпичка, смачка я на топка и я напъха в джоба на гърдите си така, че да не се вижда, но да го държи отворен. После потърси дребни и намери монети от по двайсет и пет и десет цента. Бяха от последната емисия и още лъщяха. Джак се наведе и ги натика в обувките си. Надяваше се, че Канън не го следи с камерата в асансьора.

Когато излезе, тръгна наляво към входа на залата на охраната и натисна звънеца. След пет секунди вратата се отвори.

Дон Канън бе едър як тъмнокос мъж с брада и очила. Най-вероятно отначало го бяха взели на работа именно заради ръста му, но през годините го бяха повишили и сега виждаше казиното само на екраните в залата. Както винаги, двамата се ръкуваха и сгънатите банкноти незабелязано смениха собственика си. Подобно на повечето хотели в Лас Вегас, „Фламинго“ не позволяваше служителите му да взимат възнаграждение за незаконни разследвания. Карч обаче знаеше стойността на бакшиша — следващия път стоманената врата отново щеше да е отворена за него.

— Днес съм малко поолекнал — тихо каза Джак. — По-късно ще се оправим, става ли?

— Няма проблем. Докато идваше, заредих чипа от четири часа. Влизай.

Канън прибра парите в джоба си и го въведе в залата, която много приличаше на тази в „Клеопатра“. Служителите седяха пред редици сложни пултове, плъзгаха очи от екран на екран и тракаха на клавиатурите, за да манипулират ъглите и увеличението на камерите. Наблюдаваха всичко, но най-вече парите. Всичко се свеждаше до парите.

Канън се качи на подиума в дъното на помещението. От това място началник-смяната можеше едновременно да следи и хората, и мониторите.

— Каза, че жената дошла от „Дезърт Ин“, нали? Пеш ли?

Той седна на стола си и го придърпа към пулта. Карч застана зад него.

— Така изглежда. Малко след четири.

— Разстоянието е доста голямо. Добре, да видим. Първо ще опитаме със северния вход.

Докато тракаше по клавиатурата, той продължи да говори:

— От последното ти идване тук минахме на дигитална система. Супер е.

— Чудесно.

Карч не разбираше от техника, но пък това не го интересуваше.

— Добре, ето го входа. Започваме от четири часа. Ще го превъртя на бързи обороти, докато не забележиш нещо.

Канън махна към големия екран пред себе си, разделен на двайсет и четири прозореца, които показваха различни части от казиното. Премести джойстика и когато стрелката посочи един от прозорците, натисна „ентър“. Образът зае целия екран. Виждаше се автоматична двукрила врата. Заради ускореното превъртане автомобилите по улицата сякаш профучаваха с пълна скорост и хората препускаха по тротоара. Карч напрегнато следеше фигурите, които от време на време влизаха в казиното.

— Спри! — след около три минути каза той. — Мисля, че е тя. Върни.

— Добре.

Канън превъртя записа назад, докато фигурата, толкова бързо изчезнала от поглед, се върна заднишком и излезе навън.

— Ето.

Образът замръзна, после се раздвижи. Автоматичните врати се отвориха и жената, която Карч беше видял на екрана в „Клеопатра“, влезе вътре. Раницата и куфарчето бяха с нея.

— Тя е.

— Добре изглежда за проститутка. Колко ли взима?

— Моят човек ми каза, че искала най-малко пет стотака.

Канън подсвирна.

— Че това си е жив обир. Не ми пука как изглежда — и най-готиният гъз не си заслужава петстотин кинта.

Джак се насили да се засмее.

— Взела е и багажа на твоя човек, нали?

— Да. Но той не се интересува от него. Иска си часовника и пръстена.

— Това куфарче прилича на миниатюрен Форт Нокс^[1].

Карч започна да се поти. Беше се надявал, че Канън няма да се задълбочи толкова.

— Е, да видим къде отива — каза Джак, за да го накара да престане с анализа на записа.

Това като че ли подейства. Дон млъкна и проследи жената от камера на камера, докато тя не напусна казиното през задния изход и не влезе в осеметажния гараж на Ковъл Роуд.

— Сигурно носи перука, но все пак ми се струва, че е нова — отбеляза той след пет минути мълчание. — Ако искаш, можем да я проверим. Имаме компютърни досиета на повечето от работещите момичета в града. Възможно е да открием името й. Проблемът е, че изобщо не поглежда нагоре и до този момент лицето й никъде не се вижда ясно.

„Няма и да се види“ — помисли си Карч.

— Е, нека първо разберем какво ще направи. После ще се занимаваме с това — отвърна той.

В гаража жената се качи на осмия етаж и отиде при необозначен син бус, паркиран в най-отдалечения от асансьора ъгъл. По това време на нощта горните етажи бяха почти празни и около буса нямаше други автомобили.

— Без номер е — отбеляза Канън. — По дяволите, изглежда, че е взела предпазни мерки. Сигурен ли си, че е курва? Не ми изглежда позната, пък и повечето от тези момичета използват шофьори. Особено ако взимат по пет стотачки на час.

Джак не отговори. Взираше се напрегнато в екрана. Жената отключи предната лява врата и остави вътре куфарчето и раницата. После се качи и запали двигателя. Фаровете светнаха. Преди да включи на скорост, тя се пресегна назад и почука по преградата между кабината и товарното отделение. Карч видя, че устните й помръдват, и разбра, че казва нещо. Очевидно отзад имаше човек.

— Можеш ли пак да ми покажеш този момент, Дон?

— Няма проблем.

Канън превъртя назад дигиталния образ и с помощта на клавиатурата се опита да подобри качеството му. После го пусна на бавни обороти.

— Казва нещо — рече той. — Не знам… май нещо от рода на „Как си?“ или „Как е?“. Нещо такова.

— „Как е там отзад?“ — отвърна Карч.

— По дяволите, Джак, май имаш право. Страхотен си бе, пич. Можем да те използваме във „Фламинго“.

— За една седмица ще се побъркам тук вътре. Можеш ли да ми покажеш буса отзад?

— Веднага щом тръгне да излиза.

Канън отново раздели екрана на прозорци, които този път показваха само образите от камерите в гаража, и проследи буса, докато излезе на „Ковъл“. Разположената ниско долу камера ясно показа задната част на колата.

Липсваше и вторият регистрационен номер.

— По дяволите! — извика Карч и сам се изненада от избухването си.

— Чакай малко — рече Канън, върна записа и го пусна на бавни обороти. После замрази картината и я увеличи. Джак местеше поглед между него и екрана, докато най-сетне не разбра какво прави. Номерата на буса бяха свалени, но от лявата страна на бронята имаше стикер от паркинг. По-големите букви и цифри постепенно започнаха да се изчистват. Карч видя текущата година и докато се мъчеше да разчете буквите, Канън подсвирна.

— Какво?

— Прилича ми на ХЛС.

— И на мен. Какво означава това?

— „Хутън Лайтинг & Съплайс“. Тяхната емблема. Нали се сещаш, фирмата, дето произвежда целия този боклук.

Той махна с ръка към пулта.

— Ясно.

Карч не знаеше какво друго да каже. Това откритие превръщаше на пух и прах измислената история, която бе разказал на Дон. За пръв път усети колко студено е в залата и скръсти ръце на гърдите си.

— Не разбирам — рече Канън. — Курва, която се вози с бус на „Хутън“. Сигурен ли си, че… хм, твоят клиент ти е казал истината?

И го погледна и Карч разбра, че трябва да се измъкне от това положение.

— Не. Но ще разбера. Ако онзи тип ме е излъгал, ще го разкарам. Благодаря ти за помощта, Дон. Най-добре да се върна в „Дезърт Ин“ и да поговоря с него.

— Да, тая работа ми се струва подозрителна. Искаш ли все пак да прегледаме досиетата на проститутките? Има няколко истински хубавици.

Джак се намръщи и поклати глава.

— Не, може би по-късно. Нека първо разбера каква е: историята. И не се притеснявай за остатъка от онова, което ти дължа.

— Остави. Можеш да ми се доиздължиш с някой фокус.

Карч се престори, че го е хванал неподготвен.

— Ами…

И затършува в джобовете си.

— Имаш ли дребни?

Канън бръкна в джоба си и извади пълна шепа монети. Джак издърпа ръкавите на сакото си до лактите, избра нова, лъскава монета от двайсет и пет цента и я взе с дясната си ръка. После изпълни вариант на класическото „Френско пускане“, съчетано с подхвърляне и изчезване, разработено от Дж. Б. Бобо. Упражняваше този фокус от дванайсетгодишен. Можеше да го направи и насън.

Вдигнал дясната си ръка с дланта нагоре на височината на гърдите си, той стисна монетата с палеца и четирите си пръста и леко я наклони напред, така че Канън да вижда лицевата й страна. После се пресегна към нея с лявата, сякаш за да я вземе. Докато лявата му ръка се затваряше, Джак я пусна в другата си длан, сви юмрук и го протегна напред. Като я стискаше така, сякаш искаше да я превърне на прах, той започна да описва с дясната си ръка кръгове над юмрука си.

— Върти се, върти се и никой не знае къде ще излезе.

Карч постепенно разширяваше кръговете. Накрая внезапно щракна с пръсти и разтвори ръце с длани към Канън. Монетата я нямаше. На лицето на Дон се изписа широка усмивка. Всички реагираха така. Номерът се криеше в двойната илюзия. Скептичният наблюдател смяташе, че монетата изобщо не е напускала лявата ръка, и се объркваше, когато се оказваше, че не е в нито една от двете.

— Фантастично! — възкликна Канън. — Къде е?

Карч поклати глава.

— Това е проблемът с този трик. Никога не знаеш къде отива монетата. Предполагам, че си струва двата стотака, които ти дължа.

Дон се засмя.

— Готин си, Джак. Кой ти показа този фокус, баща ти ли?

— Да.

— Жив ли е?

— Не, почина. Отдавна.

— И той е работил във Вегас, нали?

— Да, ту тук, ту там. През шейсетте. Една седмица загряваше публиката преди Джо Бишоп и Синатра в „Сандс“. Имам ги снимани тримата заедно.

— Страхотно! Доброто старо време, а?

— Да, понякога наистина беше добро.

Карч си спомни как баща му се бе прибрал вкъщи от болницата след инцидента в „Цирк, цирк“. И двете му ръце бяха бинтовани. Погледът му блуждаеше някъде в далечината.

Осъзна, че е престанал да се усмихва, и погледна Канън.

— Най-добре да тръгвам. Благодаря ти за помощта, Дон.

Стиснаха си ръцете.

— Винаги на твоите услуги, Джак.

— Не ме изпращай.

Карч тръгна по стълбището и изведнъж спря и се подпря на перилото.

— Какво е това, по дяволите!

И повдигна левия си крак и си събу обувката. Без дори да поглежда към Канън, надникна вътре и я разклати. Нещо изтрака. Джак я обърна и монетата от двайсет и пет цента, която беше скрил вътре, падна в дланта му.

— Нали ти казах — рече Карч. — Никога не знаеш къде ще отиде скапаната монета.

И я подхвърли на Канън, който я хвана.

— Ще си я запазя, нали е вълшебна.

Карч повдигна два пръста за довиждане и продължи нагоре по стъпалата. Едва когато напусна „Фламинго“ и камерите на Дон не можеха да го засекат, бръкна в джоба на гърдите си и извади кърпичката и монетата, която бе пуснал вътре, докато описваше кръгове с ръка.

Щеше да извади другата монета от обувката си, когато имаше време да седне някъде.