Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (8)

I

— Кой е този? — попита Хелън с леко треперещ глас. Тя се приближи и застана до мен.

— Портиерът — отвърнах, като се вслушвах в звука на приближаващата сирена. — Дръж фенерчето.

Пъхнах й го в ръката, извадих носната си кърпичка и отворих с нея решетката. Наведох се над неподвижното тяло и го обърнах. Той беше намушкан между врата и рамото. Повдигнах клепача му, но можех и да си го спестя. Знаех, че е мъртъв.

Полицейската сирена стана оглушителна и аз мярнах червената лампа през прозорчето на главния вход.

— Нагоре по стълбите! — усетих дъха на Хелън, която ме хвана за ръката. — Ще им наскочим, ако използваме алеята. Бързо!

Някой започна да блъска по входната врата. Отдръпнах се от тялото на портиера и двамата с Хелън се втурнахме нагоре по стълбите. Чу се остро иззвъняване от стаята на портиера и блъскането по вратата се поднови.

Стрелнахме се безшумно нагоре по стълбите.

— Най-горния етаж! — каза Хелън задъхано. — Там има пожарен изход.

Стигнахме последния етаж и звуците отдолу ни подсказваха, че полицията е влязла в сградата. Хелън вече сваляше резетата, когато аз насочих фенерчето към вратата на пожарния изход.

— Знаеш ли накъде води? — попита тя.

— Скоро ще разберем. Не можем да я залостим след нас и това ще им покаже накъде сме тръгнали.

Тя отвори вратата и надникна към нощното небе, слабо осветено от далечни неонови надписи, и към огрените от прожектори покриви на скъпите кина и ресторанти.

Когато я последвах на покрива, един глас изрева от приземния етаж.

— Има ли някой горе?

Припряно затворих вратата. Един бърз поглед към желязната противопожарна стълба ме убеди, че тя води към алеята. Забелязах също един патрулиращ полицай, който стоеше пред сградата и наблюдаваше улицата.

Хелън беше отишла до задната част на зданието и ми махаше. Отидох при нея.

— Едно ченге наблюдава предния вход. — казах аз. — Не можем да използваме стълбата.

— Ще слезем оттук — отвърна тя, като посочи. — Малко е височко, но ще се справим.

На около двайсетина стъпки под нас имаше плосък покрив. От миризмата, която се носеше от една полуотворена капандура, се досетих, че това е китайският ресторант, който бях забелязал днес следобед.

— Ще счупим някой крак — казах аз колебливо.

— Няма, ако паднем както трябва — отговори тя и преди да успея да й попреча, седна на ръба на покрива, хвана се за улука и увисна. После се пусна и демонстрира жиу-жицу падане, като се приземи в бърза последователност на пети, ръце и рамене. Само секунда по-късно беше отново на крака.

— Няма нищо страшно — извика тя шепнешком. — Хайде, скъпи!

Изругах тихо, докато се провесвах от ръба на покрива. Бях много по-тежък от нея и си представих ясно как ще си счупя най-малко някой глезен. Пуснах се, като се опитвах да имитирам нейното падане. Приземих се с трясък, който ми изкара въздуха. Останах за момент зашеметен, след което тя ме дръпна за ръката и аз се изправих бавно на крака.

— Не се пада така — каза тя. — Удари ли се?

— Сигурно съм си счупил гръбначния стълб и двата крака-казах с патос. — Но ти недей да се притесняваш.

Тя явно не се притесняваше, защото дори не ме слушаше. Беше се навела над капандурата и когато отидох при нея, тя я отвори.

— Дай да се направим на гладни — каза тя с усмивка. — Ако не друго, поне мирише хубаво.

Тя провеси крака през отворената капандура и изчезна.

Губя известен контрол над положението, помислих си аз. Тя ставаше твърде инициативна, но все пак я последвах. Озовахме се в дълъг тъмен коридор, в дъното на който имаше стълби. Надникнахме над перилата. Две площадки по-долу се виждаха сервитьори, които разнасяха табли нагоре-надолу.

— Не можем да слезем долу — казах. — Ще се сетят, че сме дошли оттук.

— И през ум няма да им мине — отвърна тя бързо. — Твърде са заети, за да ни забележат. Хайде, скъпи, няма друг изход.

Тя слезе по стълбите до следващата площадка. Последвах я.

— Аз ще вляза тук да си напудря носа и да се отърва от баретата — рече тя и посочи една врата, на която пишеше: жени. — А ти слез и запази маса.

Тя изчезна, преди да успея да кажа нещо. Облегнах се на перилата за малко и когато долната площадка опустя, аз се шмугнах по стълбите, стрелнах се през десет стъпала, после бързо се обърнах и започнах лениво да се изкачвам. Точно тогава иззад една завеса от мъниста, която водеше към горната част на ресторанта, се появи висок китайчуга, облечен в смокинг, който не му беше по мярка.

— Добър вечер, сър — каза той с лек поклон. — Имате ли запазена маса?

— Не — отвърнах аз. — Необходимо ли е?

— Няма проблеми — каза, като се поклони. — Тази вечер има много свободни маси. — Той ме огледа. — Случило ли се е нещо навън? Стори ми се, че чух сирена.

Извадих кутия „Кемъл“, избрах една цигара и я запалих, преди да отговоря, колкото се може по-небрежно.

— Няколко ченгета си играят на стражари и апаши. Не знам какво толкова ги е възбудило. Сигурно някой е забравил котката си заключена.

Хелън се появи с ръце в джобовете и отегчен израз на лицето. Тя беше махнала баретата и тъмната й копринена коса приятно очертаваше лицето й.

— Двама ли сте, сър? — попита китайчугата, като гледаше Хелън с възхищение.

— Да. Оставихме шестте си деца и кучето отвън.

Той примигна, погледна отново към Хелън и ни поведе към ресторанта.

— Трябва ли да дрънкаш глупости? — изсъска тя яростно като го последвахме.

— Нищо не приспива подозрителността по-добре от домашната атмосфера — прошепнах аз, като се ухилих.

Ресторантът беше обширен и безвкусен. На цяла стена беше изобразен отвратителен жълто-червен дракон, който бълваше огън и сяра през отворената си паст. Независимо от късния час, няколко души все още вечеряха и вдигнаха очи към нас, когато влязохме. Мъжете без изключение се вторачиха в Хелън с неудържим интерес. Забелязах със съжаление, че нито една жена не ми обърна каквото и да е внимание — те бяха твърде заети да отклоняват погледите на придружителите си от Хелън.

Седнахме на една маса в ъгъла и се опитахме да изглеждаме заинтригувани от менюто, дълго цял метър, което китайчугата разгърна пред нас. Накрая, отчаяни, поръчахме нещо пикантно и леко, и уиски със сода. Китайчугата се оттегли, вдървен като бастун от възмущение.

Трябваше да минат няколко минути, докато се разсее интересът на хората от съседните маси към нас и когато почувствахме, че можем да говорим на спокойствие, казах тихо:

— Не знам доколко беше разумно да бягаме по този начин. Може да се забъркаме в голяма каша.

Хелън поклати глава.

— Трябваше да се разкараме. Щеше да стане по-зле, ако бяхме останали. В края на краищата, ние наистина влязохме с взлом и ако бяхме казали защо и пресата научи, това би означавало да си разкрием картите.

— Някой трябва да се е обадил на ченгетата, иначе нямаше да се появят толкова бързо. Мислиш ли, че някой може да ни е видял да влизаме?

Хелън се намръщи.

— Възможно е. Няма да е зле да поостанем тук. Ако имат нашето описание…

— Да.

Китайчугата се върна и сложи чинии пред нас. Помолих го да ми донесе ново питие след пет минути. Имах страшна нужда от още едно.

Когато той си отиде, Хелън попита:

— Сигурен ли си, че беше мъртъв?

Кимнах и отпих една дълга глътка. Добре ми дойде.

— Няма съмнение. Артерията беше прерязана. Кръвта му е изтекла.

— Как ли е попаднал в асансьора?

— Сигурно е допълзял вътре и се е опитал да стигне до някой телефон — предположих аз. — В неговата стая нямаше.

Хелън се зае с ястието си.

— Бих предпочела да не ми се налагаше да го ям — каза тя. — Мислиш ли, че смъртта му има нещо общо с Дени?

Но аз почти не я слушах, защото цялото ми внимание беше насочено към един мъж, който се появи зад ъгъла, където се намираха маси, скрити за нашия поглед. Той беше висок и с фигура на професионален боксьор. Надвисналите му вежди се сключваха над едър нос. Тежкото му намръщено лице беше загоряло и застинало в студена, безизразна маска на играч на покер.

Носеше спортно сако на сини и бели карета и бежови панталони, а в ръката си държеше светлокафява шапка с широка периферия.

Веднага го познах. Описанието на портиера му пасваше като ръкавица. Това беше човекът, който така упорито се опитваше да се срещне с Брад Дени.