Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (15)

II

Измъкнах се от стола си и се насочих към бара, точно когато Ийгън се връщаше от кухнята.

— Мистър Ийгън.

Той се обърна.

— Наричайте ме Пийт. Не е толкова официално. Още едно питие?

— Не сега. Виждал съм и преди този човек. Знаете ли кой е той?

— Мистър Хофман? Разбира се. Идвал е тук два или три пъти. Работи във филмовия бизнес.

— Трябва да съм го срещал в Холивуд. На почивка ли е тук?

— Не — каза Ийгън. — По работа. Каза ми, че смята да прави филм тук и избира места за снимки. Прекарва цялото си време в обикаляне наоколо. Ако ме питаш, хич не му е лоша службата.

— Така е — рекох аз. — Ходил ли е към имението на Кон?

— Разбира се. Още първия път когато дойде, ме попита как да го намери. Може да се окаже шанс за Кон, ако Хофман хареса неговия остров за снимките. Тия от Холивуд плащат добри пари и на Кон биха му свършили хубава работа.

— И аз не бих се отказал — рекох. — Какво става с онези пържоли? От глад мога да изям цял кон.

— Само три минути. Ако обичате идете в ресторанта и ще ви бъде сервирано почти веднага, щом стигнете там. През тази врата и в края на коридора.

Кимнах на Хелън, която дойде при мен, и тръгнахме по коридора към ресторанта.

— Той се казва Хофман — рекох аз — и работи във филмовия бизнес: или поне така твърди.

— Мислиш ли, че ни следи или просто случайно е тук?

— Не ми се вярва да ни следи — казах аз, като седнахме на една маса близо до пламтящата камина. На тази височина застудява нощем и беше добре да си край огъня. — Едва ли щеше да се покаже, ако знаеше, че сме тук. И все пак не мога да повярвам, че присъствието му е случайно.

— Разбира се, че не е — каза Хелън натъртено. — Идването му го свързва с всичко това и хвърля върху него подозрението за убийството на портиера. Или ни преследва, или е свързан с Кон. Мислиш ли, че шпионира Дени по нареждане на Кон?

— Това е идея. Може и да е човек на Кон.

Облечен в бяло сако негър се появи, като буташе количка. Сервира пържолите със свежа салата, пържени картофи и пресен грах. Когато ни остави и ние вече, ядяхме, Хелън каза:

— Той трябва да има кола, Стив. Какво ще кажеш да я огледаме, да вземем номера и да проверим регистрационния му талон?

— Ще го направя.

След като свършихме с вечерята, попитах Ийгън къде мога да прибера Буика.

— Отзад има няколко заключени гаража — каза ми той. — Сам ще го вкара, ако ми дадете ключа.

— Няма нужда. Аз ще направя това. Смятаме да се поразходим преди лягане.

— Ще ви е студено — предупреди ни той.

— Ние сме издръжливи — казах аз и като хванах Хелън под ръка, слязохме по стъпалата към Буика. Зад хотела намерихме десет гаража. Само една врата беше затворена.

— Сигурно е тази — казах аз, след като оставихме Буика. — Хайде да погледнем.

Тя отиде към входа на двора, а аз отворих вратата на гаража, влязох, затворих след себе си и светнах лампата.

Пред мен стоеше прашен, оплескан с кал Плимут. Изглеждаше така, сякаш беше твърде много използван и доста малко поддържан.

Записах си номера, отворих вратата на шофьора и проверих регистрационния талон. В него пишеше:

БЪРНАРД ХОФМАН, УИЛТШЪР РОУД 55,

ЛОС АНЖЕЛОС

Драснах си набързо адреса и отворих жабката. Вътре имаше един мощен бинокъл и 38-калибров полицейски револвер. Взех оръжието, подуших го, отворих и проверих цевта. Тънкият слой прах вътре показваше, че отдавна не е стреляно с него. Върнах го обратно. После претърсих джобовете на колата, но не открих нищо интересно.

След няколко минути бях вече при Хелън. Докато се отдалечавахме от хотела, аз й разказах какво бях намерил в колата.

— Бинокълът навежда на мисълта, че сигурно шпионира Кон — казах аз. — Склонен съм да смятам, че работи срещу двамата Кон и Дени. Дали да не го подхвана по този въпрос?

Хелън поклати глава.

— Това няма да ни доведе доникъде. Ако е замесен в убийството на портиера, едва ли ще ни каже нещо.

— Чудя се, дали ме позна. Сигурно е така, но не се издаде с нищо. Може би и затова поиска да вечеря в стаята си. Има намерение да ни избягва. Ще ми се да знам какво прави тук.

— Хайде да си лягаме — каза Хелън, като потисна една прозявка. — Пребита съм от умора след пътя, а и тук ми стана вече студено. Сега като имаме адреса му, можем да направим проверка, когато се върнем в Лос Анжелос. Утре сутринта първо ще посетим семейство Кон и после с малко късмет ще можем да се приберем вкъщи, преди да е свършил денят.

— О’кей, и аз самият бих подремнал малко.

Върнахме се в хотела.

Проследих я с поглед как се качва по стълбите и после отидох в бара. Бях изненадан да видя там Хофман, който седеше сам в ъгъла до огъня. Пиеше уиски и не вдигна поглед, когато влязох.

Пийт Ийгън триеше чаши зад бара. Кимна ми.

— Не се забавихте много. Май ви се видя студеничко навън.

— Твърде студено — рекох аз, като триех ръце. — Ще пия едно уиски. Благодаря за пържолите. Бяха точно такива, каквито обещахте.

— Този мързеливец, моят готвач, може да готви, когато поиска — каза Ийгън, докато наливаше уискито. — Радвам се, че са ви харесали. Мисис Хармъс легна ли си?

— Да. Уморена е. — Погледнах към Хофман, като усетих, че че ме наблюдава. — Добър вечер — казах му аз, — Не сме ли се срещали по-рано?

Той ме погледна кисело, сякаш нищо не разбираше.

— Може и да сме.

— Искам да поговоря с този човек — пошушнах на Пийт. — Извинете ме — взех чашата си и прекосих стаята. — Имате ли нещо против да седна при вас?

Той вдигна поглед — черните му като въглен очи бяха сурови.

— Както обичате.

Дръпнах един стол и седнах.

— Имаш доста силен удар — рекох аз и докоснах натъртената си челюст.

Той отмести поглед.

— Мога да удрям силно, когато се налага.

— Чух, че си във филмовия бизнес — продължих аз. — А аз съм в застрахователния, но ти май вече знаеш.

Той не каза нищо.

— Намери ли Дени най-накрая? — попитах след дълга пауза.

— Дени не ме интересува — отвърна той рязко.

— Ти ли се беше вмъквал в кантората му? Останах с впечатление, че току-що беше напуснал сградата, когато те засякохме в Китайския ресторант на Четвърта улица.

Цели пет секунди той ме гледаше втренчено, после сякаш изведнъж взе решение, тъй като се отпусна и на студеното му лице се появи подигравателна усмивчица.

— Доста си досетлив, а? — рече той, като снижи глас, за да не го чува Ийгън. — О’кей, може и да се разберем с теб. Защо не се качиш в стаята ми, за да поговорим?

— За какво?

— За това-онова. — Той стана. — Идваш ли?

Кимнах, довърших си уискито и се измъкнах от стола. Той тръгна пред мен и излезе от бара. Кимнах за „лека нощ“ на Пийт и го последвах. Пийт наблюдаваше всичко с повишен интерес.

Изкачихме се по стълбите и Хофман отвори една врата на първия етаж. Стаята му беше по-малка от нашата и вътре беше студеничко. Той затвори, посочи с глава единствения фотьойл и седна на края на леглото.

— Съжалявам за онова кроше — каза, като вдигна поглед към мен. Не изглеждаше да съжалява. — Ти се беше закачил за мен, а аз хич не съм човек, на когото му минават тия.

Извадих си една цигара, предложих му пакета и запалих.

— Точно каква роля играеш ти в тази работа? — попитах аз.

— Разследвам случай — отвърна той и извади портфейла си. Измъкна една мръсна визитка и ми я побутна.

На нея беше напечатано:

БЪРНАРД ХОФМАН

ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ

УИЛТШЪР РОУД 55

ЛОС АНЖЕЛОС

— Бачкам соло — рече той с подигравателната си усмивчица. — Дребна риба съм в сравнение с теб, но изкарвам по някой и друг долар.

— Я да видим разрешителното ти — казах аз, изненадан от факта, че е частно ченге.

Той ми го показа. Беше съвсем наред и в сила. Върнах му го.

— За кого работиш?

— За Мики Маус — каза той и се ухили. — Зарежи сега за кого работя. Защо не ме оставиш аз да говоря? Ние двамата май се занимаваме с една и съща работа. Твоята компания ли издаде една от тези полици, които Дени държи в кантората си?

Кимнах. Значи той беше влизал в кантората на Дени.

— И тая работа нещо не ви харесва?

— Не съвсем. Няма за какво да се хванем, но проверяваме. Засега не сме открили нищо. А ти какво общо имаш с полиците?

— Не мога да отговарям на въпроси — каза той. — Трябва да си държа езика зад зъбите. Но ако ми пуснеш малко информация, ще ти предам всичко, което открия. Какво ще кажеш?

Изучавах го. Не ми хареса. Имаше нещо мошеническо в него. В Лос Анжелос има доста частни детективи, които използват информацията, до която се добират, за да изнудват клиентите си. Хофман ми приличаше на такъв. Не можех да съм сигурен, но не ми харесваше насмешливото изражение в очите му, нито твърдо стиснатите му устни.

— Какво искаш да знаеш?

— Вярно ли е, че тази Джелърт е застраховала живота си за един милион долара?

Кимнах.

— Кой агент й е продал полицата?

— Какво общо има това тук?

Той се размърда, погледна надолу към цигарата си и после нагоре към мен.

— Ако започнеш да задаваш въпроси, доникъде няма да стигнем. Кой е бил?

— Били са десет души. Тя е получила десет отделни полици. Не мога да ти дам имената на всички.

— Ти кого представляваш?

— „Нашънъл Фиделити“.

— А момичето с теб?

— „Дженеръл Лайъбилити“.

— Добре, кои агенти са сключили сделката за вашите компании?

— Алън Гудиър и Джак Макфадън.

Той всмукна дълбоко и издуха дима в тънка струйка към тавана.

— Кой пръв е започнал? Гудиър ли?

— Гудиър й е продал първата полица, ако това имаш предвид.

Той се замисли, като загриза нокътя на палеца си.

— Видях тези полици — каза след малко. — Те са съвсем еднакви. Предполагам, че след като се е докопала до вашата полица, с другите й е било лесно. Така ли е?

— Горе-долу.

— Как така момиче като Сюзън Джелърт може да си позволи застраховка за един милион?

— Определихме й специална цена, тъй като полицата е само за рекламни цели. Дори и да й се случи нещо, не може да се предяви иск.

— И аз си помислих, че трябва да е нещо такова. Нямах много време, за да разгледам полиците. Причините за смърт, които са изброени в тях, те намаляват вноските, нали?

Отвърнах, че е така.

— Не ви ли се стори, че тук има някакъв номер?

— Ти така ли мислиш?

Той се ухили многозначително.

— Откъде да знам? Вие в застрахователния бизнес сте много умни. Вие трябва да знаете. Имали ли сте такава полица досега?

— Не, но това не значи нищо.

— Защо мислиш, че семейство Кон са свързани с тази работа?

— Свързани ли са?

Той потърка месестия си нос, преди да отговори.

— Струва ми се, че може и да са. Това приятелче Кон трябва да се следи. Видя ли го?

— Утре сутринта ще ходя там.

— Е, огледай го по-внимателно. Готов съм да се обзаложа, че има досие, но е хитър. Не мога да открия нищо около него. Вече три пъти излизам да го следя с бинокъла. По-добре да си бях стоял вкъщи.

— А Корин?

Той поклати глава.

— За нея нищо. Кон стои зад цялата работа.

— Зад коя работа?

Отново ми се ухили многозначително.

— Ако се навърташ достатъчно дълго, може и да разбереш. Казано ми е да не говоря много. Каква е целта на отпечатъка от пръст върху полиците? Идеята на Гудиър ли е била или нейна?

— Нейна.

Той кимна.

— И аз така си помислих. Този Кон не е вчерашен.

— Може да си спестим много време и проблеми, ако си разкриеш картите — казах аз. — Кой е твоят клиент?

Той поклати глава.

— Няма да стане. За мен тая работа е същинска златна мина и не мога да си позволя погрешна стъпка. Е, благодаря за информацията. Ако попадна на нещо, което да ти свърши работа, ще го имаш.

— Много мило от твоя страна — казах аз, без да помръдна. — Може пък аз да ти бутна малко информация още сега. Спомняш ли си Мейсън, портиера от сградата, където е кантората на Дени?

Той ме стрелна студено с очи.

— И какво за него?

— Беше убит онази нощ.

Реакцията на Хофман беше изненадваща. Той се дръпна назад, сякаш му бях забил едно кроше в носа и лицето му прежълтя.

— Убит? — изграчи той.

— Да. Наръган с нож. Не четеш ли вестници?

— Какво ме интересува? — каза той и сви юмруци. — Защо ми го съобщаваш?

— Ти си бил в сградата тази нощ и той те е чул. Качил се е да види какво става и ти си го намушкал.

— Това е лъжа! — той се наведе напред и ме погледна кръвнишки. — И ти си бил там. Защо ти да не си този, който го е намушкал?

По лицето му беше избила пот и в очите му се четеше уплаха.

— Ти по ставаш за тая работа — казах аз. — И ченгетата така ще решат.

Ръката му се плъзна под сакото и се появи един револвер. Той го насочи към мен.

— Коя беше жената с теб? — попитах аз. — Тя ли е богатата ти клиентка?

Той рязко отвори вратата.

— Вън!

Не му трябваше много убеждаване, за да ми пусне някой куршум. Минах покрай него и излязох в коридора.

— Няма да можеш да я прикриваш кой знае колко дълго-казах аз. — В голяма каша си се забъркал. Събуди се! Сам нямаш никакви шансове. Дай да се съюзим. Кажи ми всичко и ще си осигуриш закрила. Ченгетата страшно внимават как се отнасят с хора, зад които стои моята компания. Помисли за себе си. Изплюй камъчето и аз ще направя за теб, каквото мога.

Той стоеше и ме гледаше свирепо. По очите му виждах как в него се борят страхът и алчността. Надделя алчността, както става обикновено.

— Върви по дяволите! — изръмжа той и ми тресна вратата в лицето.