Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (32)

I

Пристигнах в Сан Бернадино навреме за обяда. Заварих Хелън да се храни самотно в ресторанта и се промъкнах крадешком зад нея.

— Желая ти добър апетит — казах в ухото й, — защото това може да е последният ти скъп обяд.

Тя подскочи, сякаш бе гръмнала бомбичка под стола й и веднага обви с ръце шията ми. Останалите посетители наблюдаваха с явно удоволствие.

— Хей, по-спокойно — казах аз, — може да изкараш лошо име на хотела.

— Стив! Откъде изникна?

— Току-що пристигам — казах аз, като се освободих от ръцете й и седнах. — Как изглежда онази твоя сметка за разходи? Мислиш ли, че би могла да издържи и двама ни?

Тя ме погледна остро.

— Случило ли се е нещо, скъпи?

— Чакай да се погрижа за стомаха си и ще ти разкажа тъжната история — отвърнах аз.

След като поръчах най-скъпото ястие в менюто и келнерът си тръгна, продължих:

— Изпуснах кошницата с яйцата и Медъкс ме замени. Даде ми едномесечна заплата и отпуска и ако не разплета случая дотогава, няма защо да се връщам. Оли Джексън пое случая.

Очите на Хелън метнаха мълнии.

— Как смее? — каза тя. — Не може да постъпва така с моя съпруг! Ще му се обадя по телефона…

— Благодаря ти, скъпа, но не е необходимо. Аз напуснах. Мислиш ли, че ще можеш да печелиш достатъчно, за да издържаш и двама ни добре?

— Искаш да кажеш, че наистина си напуснал? — каза Хелън с широко отворени очи.

— Наложи се. Върху семейната чест на Хармъс беше нанесен смъртоносен удар. А освен това аз хвърлих чека за заплатата ми за следващия месец право в лицето му. Даже му казах да си издуха носа с него.

— Май не е било много умно, моето момче?

Поклатих глава.

— Страхувам се, че е така. Когато се върнах в хотела, прегледах финансите си и открих, че са ми останали всичко на всичко 35 долара. Но трябва да призная, че изпитах — огромно задоволство.

— М-да — каза Хелън колебливо. — Е, добре, ще трябва да се справим. Разкажи ми всичко, Стив. Каква кошница с яйца изпусна?

— Бая голяма. Не обвинявам Медъкс.

Келнерът донесе ястието ми и докато се хранех, разказах на Хелън какво се случи.

Тя забрави собствената си чиния и седеше, слушайки с напрегнато лице.

— Аз бих направила съвсем същото — каза, когато свърших. — Трябваше да се уверим, че е Сюзън. Медъкс не може ли да загрее това?

— Знаеш какъв е. Всичко, за което мисли сега, е как да блокира иска и да пренесе борбата в съда. Колкото повече разсъждавам, толкова повече осъзнавам колко са хитри те. Как са убили момичето не ми побира акълът. Шерифът се кълне, че на острова не е имало никой, когато е умряла. Дори неговите думи само им осигуряват желязно алиби. Загубени сме, освен ако не докажем, че е била убита. Медъкс може и да се залъгва, че ще отхвърли иска, но както стоят нещата, няма никаква надежда да се пребори.

— Да не би да е бил провокиран този нещастен случай? Но май са нужни твърде много съвпадения — Кон да й е дал скапаната стълба с надеждата, че ще се нареже на стъклото на прозореца?

Поклатих глава.

— Не. Могла е да скочи. Могла е и да не докосне прозореца. О, не, убеден съм, че някой нарочно е срязал китките й, след като първо е нагласил декора. Но как той или тя се е измъкнал от острова, преди да дойде шерифът — това не мога да схвана.

— Не е ли възможно да е преплувал?

— Нощем да, но не и посред бял ден. Онзи Оукли твърди, че е бил там през цялото време. Той би видял всеки, който реши да преплува: разстоянието е почти четвърт миля и без никаква възможност за прикритие.

— Тогава който и да е бил, е останал скрит на острова.

— Шерифът казва, че не е. Според него, той също мислел, че Кон я е убил и затова буквално разнищил хижата при претърсването.

— Мислиш ли, че Дени е имал нещо общо с това, Стив?

Поклатих глава.

— Сигурен съм, че не. Той е бил в Ню Йорк по това време и съм убеден, че беше искрен, когато ми връщаше полиците. Не би могъл да играе роля. Нямаше откъде да знае, че ще откажа да ги взема, а ако ги бях взел, това щеше да сложи край на всичко. Той е бил използван като нечия маша и съм сигурен, че няма представа какво става. — Бутнах назад стола си. — Хайде да отидем в салонада пием по едно кафе. Искам да чуя твоите новини. Как се справи?

— Щом пристигнах, направих списък на хотелите и ги посетих — каза ми тя. — Нямаш представа колко са много. Обикалях и приказвах, докато ми се зави свят и без никакъв резултат. В нито един хотел не е имало администраторка на име Джойс Шърмън. Реших, че може да си е сменила името, когато е навлязла в киното, затова започнах всичко отначало, като проверих всяка администраторка, работила тук през последните пет години. И отново нищо. Повечето от тях все още работеха в хотелите, а тези, които бяха напуснали, отхвърлих лесно. О, Стив! Толкова работа и за нищо. Съвсем сигурна съм, че Джойс Шърмън никога не е работила тук като администраторка.

— Е, и това е нещо, нали? Не си се трудила за нищо. Намери ли хотела, в който е отсядал Райс?

— Намерих го — каза тя и взе цигарата, която й предложих. — „Рийджънт“. Останал е там две седмици, а после напуснал, без да уреди сметката си. Хотелският детектив ми каза, че хванал Райс с някакво момиче в стаята му и по описанието може и да е била Корин.

— Корин била ли е в Сан Бернадино по това време?

Хелън кимна.

— Да. И Сюзън, и Корин са били тук. Правили са стриптийз в един нощен бар. Намерих бара и говорих с управителя. Той си ги спомняше много добре. Помнеше и Райс. Според него Райс се интересувал от Корин и често ходел зад кулисите да я види.

— Не откри ли дали Сюзън и Джойс Шърмън са живели някога заедно?

Хелън поклати глава.

— Не са: поне не тук.

— Сигурна ли си?

— Да. Управителят на нощния бар ми даде адреса на блока, в който са живели Сюзън и Корин. Ходих там тази сутрин. Блокът има нов собственик, но имам адреса на жената, която го е държала, когато момичетата са живели тук. Днес следобед отивам при нея. Името й е мисис Пейсли и живее в Барсдейл. Това е малко градче на стотина мили оттук. Ще отидем ли заедно?

Докато тя говореше, аз я наблюдавах.

— Какво те тревожи, Хелън? — попитах. — Не изглеждаш весела, както обикновено. Много работа ли ти се събра?

Тя се поколеба, после каза:

— Струва ми се, че позволявам на въображението си да ме завладее. През последните два дни имам чувството, че ме следят навсякъде, а снощи ми се стори, че някой се опитваше да отключи вратата на спалнята ми.

— Наистина ли? — попитах, като се стараех да не й покажа, че съм стреснат.

— Не знам. Извиках, но нищо не се случи и нищо не чух. Не отидох да погледна.

— Защо мислиш, че те следят?

— Просто имам такова чувство. Не съм видяла никого, макар че следих зорко, но чувството си остава. Това ме прави малко нервна.

Потупах ръката й.

— Вече няма за какво да си нервна — казах аз. — Да, ще отидем да посетим мисис Пейсли. Повече няма да се безпокоиш, нали?

— Разбира се, но дано не си навлечем някоя беда, Стив.

Виждаше се, че е много по-стресната, отколкото изглеждаше.

— Виж сега, защо не оставиш на мен тая работа, а ти да се върнеш у дома? Време е вече някой да отиде да види дали къщата си е още на мястото.

Тя поклати глава.

— Няма да те оставя, Стив. Добре съм, щом ти си с мен. Имах да върша много работа нощем и през цялото време не ме напускаше неприятното чувство, че някой стои точно зад мен.

— Сигурна ли си, че не си въобразяваш?

— Не знам, но по-добре е да внимаваме. Все си мисля за онзи звяр Кон. И сега ми е пред очите как седи в лодката и ни обяснява, че първо стреля и после се извинява. Той не лъжеше. Наистина е опасен.

— Аз също — казах, — когато защитавам съпругата си. Само ме гледай и ще видиш. Сега ще си вземем двойна стая. Ще си кача багажа, а после можем да тръгваме. Ще ми се да се върнем до довечера. А ако не сме открили нищо, което да ни задържа тук, най-добре ще е да се върнем в Лос Анжелос. Искам да съм там, когато се предяви искът.

— Но, скъпи, не забравяш ли, че си напуснал?

— Напуснах Медъкс, но не и случая — казах аз. — Мислиш ли, че ще оставя Джексън да ми натрие носа? Ще работя върху случая самостоятелно и ако го разплета, това ще струва много на Медъкс. Като независим детектив имам право на 1% от застрахователната сума, ако успея да докажа измама. Можеш да изчислиш колко прави 1% от милион и половина и да започнеш да мислиш за онова палто от норки.

— Ще мисля за него, когато разплетеш случая, Стив — каза тя усмихната. — Още сме далеч от това.

— Не се знае — казах аз и станах. — Една дребна грешка и всичко може да се разнищи. Помни ми думите.