Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (12)

I

Оказа се, че докато аз се бях скапвал от трамбоване цяла сутрин, Хелън не беше стояла със скръстени ръце, както се опитваше да го изкара. Веднага щом открила къде Сюзън Джелърт и Дени имат представление, тя се бе информирала от портиера за най-добрия път към Уилингтън, купила карта на района, събрала багажа, уредила сметката в хотела, телефонирала на единствения хотел в Уилингтън и запазила стая за тази нощ.

Уилингтън, както изглеждаше, беше затънтено градче на около 120 мили от Лос Анжелос и Хелън смяташе, че ако напуснем хотела веднага след обяда, ще стигнем навреме за вечерното представление в Палъс тиътър.

Докато ядях и пиех, бях твърде зает, за да й разкажа какво съм открил, но щом се качихме в Буика и поехме по Фигеро стрийт, описах подробно срещата си с Моси Филипс.

— Близначки! — възкликна тя, като свърших. — Това ще развихри въображението ми! Тук може да е ключът на загадката, Стив. Не съм сигурна, но може и да става дума за подмяна на ролите.

— За бога! — казах аз. — Не усложнявай излишно нещата. Още не сме видели Сюзън, а пък Корин е в Южна Америка.

— Не знаем това със сигурност. Но би било забавно, ако можехме да прескочим и дотам, нали? Винаги съм искала да видя Южна Америка. Разправят, че мъжете там са чудесни.

— По-добре се съсредоточи върху карането и остави мъжа си да поспи! — отвърнах аз. — Докато ти си седяла цяла сутрин, аз не съм. А освен това, май прекалих с яденето.

— Добре, скъпи, тогава си подремни — каза тя съчувствено. — Току-що ми хрумна една идея. Ако реша, че е добра, ще те събудя, за да ти я кажа.

— Запази я за Уилингтън — отговорих аз и затворих очи.

Стигнахме Уилингтън малко след 7 ч. вечерта. Градът не беше кой знае какъв, но все пак изглеждаше малко по-добър, отколкото бях очаквал. Намерихме единствения хотел в една пресечка на главната улица.

След като се измихме и похапнахме набързо, ние се запътихме към театъра Както ни каза човекът от рецепцията, той се намираше на стотина — ярда по главната улица.

— Представяш ли си да живееш в такава дупка — казах аз, докато вървяхме по прашния тротоар. — Как ти се струва?

— Не е за мен — отвърна Хелън, като поклати глава. — Какви са плановете ти, Стив? Детектив ли ще бъдеш, когато отидеш зад кулисите или запленен поклонник?

— Детектив. Чул съм за другите полици и се безпокоя за безопасността на мис Джелърт. Такава е версията. Ще посоча опасностите, с които е свързана една полица за един милион; ще й обърна внимание, че някой заинтересован може да се изкуши да я очисти. Ще ми е интересно да видя реакцията й. Ако я предупредя директно, че сме наясно с подготвения план, тя може да загуби самообладание и да се откаже от замисленото. Бих искал също да разбера кой ще получи парите, ако нещо й се случи все пак.

— Искаш ли да дойда с теб или смяташ, че ще преча?

Ухилих се.

— Ти никога не пречиш, скъпа. Идваш с мен.

Палъс тиътър явно беше твърдо решен да докаже на зрителите, че не са си хвърлили парите на вятъра. Освен Скокливия Касиди, се появи и една певица, която ме накара да настръхна, един комик, който принуди Хелън да се изчерви, и накрая светлините изгаснаха, за да излезе Брад Дени, описан в програмата като „Момчето с щастливите крака“.

От разговорите, които се водеха шепнешком около нас, прецених, че дубликата беше дошла, за да види Сюзън. Забелязах, че мъжете превъзхождаха по брой жените приблизително шест пъти. Залата забръмча нетърпеливо, когато името на Дени проблесна върху светещото табло.

— Да беше излязла вече — промърморих на Хелън. — Тази потилия ме убива.

Нейният отговор бе удавен от трясъка на петчленния оркестър, който изведнъж се оживи. Светлините заляха сцената и един младеж в смокинг се появи с типична потропваща стъпка.

И двамата го наблюдавахме с интерес.

Беше хубав младеж: типично момче от колеж: рус, широкоплещест, с ослепителна усмивка и будни, бляскави очи. Въпреки че не беше Астер, той успя все пак да изпълни танца си с достатъчна жизненост, за да спечели одобрението на потящата се аудитория. Повторното му появяване обаче бе посрещнато с по-малко ентусиазъм. Публиката беше дошла заради Сюзън и вече ставаше неспокойна.

— На вид изглежда съвсем порядъчен — казах аз, когато Дени дойде до светлините на рампата, за да направи последния си поклон.

— Мисля, че е сладур — отвърна Хелън.

Когато последните аплодисменти отшумяха, Дени вдигна ръце.

— А сега, дами и господа — каза той, — имам огромното удоволствие да ви представя тази блестяща, смела и красива млада танцьорка, която два пъти всяка вечер рискува живота си, за да можете да видите най-сензационния танц на века. Дами и господа: Сюзън Джелърт в Целувката на смъртта!

Той отстъпи назад и се разнесоха два оглушителни трясъка на чинели, последвани от непрекъснато биене на барабаните. Публиката започна да тропа с крака и да ръкопляска, а светлината бавно намаляваше, докато сцената потъна в мрак.

Седейки в горещата, задушна атмосфера, усетих внезапно електрическо напрежение, което се предаде в ужасния малък театър: напрежението, което се появява при премиера на Бродуей. Забелязах също абсолютната неподвижност на публиката и тишината, която настъпи.

Изведнъж светлините блеснаха. В средата на сцената стоеше блондинка с тясна препаска около бедрата и змия: това е най-доброто описание, което мога да дам на пълната й голота.

Змията беше кобра, дълга 6 фута. Тя бе обвита около шията и раменете на момичето. С едната си ръка то я държеше зад съскащата глава, а с другата за опашката.

Цели 20 секунди тя стоя там, докато барабаните биеха и публиката викаше и ръкопляскаше. Имаше красива дребна фигура. Гледах я как стои неподвижна с люспестата змия, увила се около тялото й, и усетих как, заедно с всички други мъже, внезапно застинах на ръба на стола си.

— Ако имах представа, че така ще се захласнеш — каза Хелън малко кисело, — щях да ти донеса един бинокъл.

— Аз сам бих си донесъл, ако знаех, че ще бъде толкова добра — отвърнах. — Тихо, ако обичаш — давам заето.

Сюзън започна да се движи по сцената — явна грешка. В момента, в който се раздвижи, разбрах, че тя имаше почти толкова танцьорски талант, колкото и аз самият — при това меко казано. Нямаше чувство за ритъм; беше дървена; липсваше й професионализъм. Но очите на нито един мъж не се отлепиха от нея. Ако нямаше талант, имаше поне тяло, за което мечтае всеки скулптор. Музиката премина в ритмичен валс и тя се задвижи по-бързо, поклащайки се наляво-надясно, като все още държеше главата на змията на една ръка разстояние. После изведнъж тя освободи опашката и гадината сърдито изплющя във въздуха, след което се уви около ръката й и се впи в плътта. Това предизвика неволно възклицание на ужас сред част от жените.

Красивата гола фигура продължи да се поклаща, върти и извива, и чак когато забави движенията си, видях, че зад ужасяващата глава на змията, шията започна да се издува във вид на качулка — сигурен знак, че е готова да нападне при първа възможност.

Казах си, че змията е безобидна, че торбичката с отровата й е премахната, но дори с тези уверения стоях зяпнал и вкопчен в облегалките на стола си, когато танцьорката се закова отново пред светлините на рампата, а противното люспесто тяло на змията се увиваше и развиваше около ръцете и шията й.

Барабаните започнаха да бият и тя бавно коленичи, а после, без да бърза, плавно размота змията от себе си и я постави отпред на пода. Отдалечи се, като се поклащаше, а змията с едно бързо движение се сви на стегнато кълбо. Качулатата й глава стоеше изправена, а разцепеният й език се стрелкаше към момичето.

Безкрайно дълго тя стоя неподвижна на колене, с лице към змията. После много бавно започна да се накланя към нея.

— Божичко! — промълвих аз, без да мога да се овладея. — Ако тази гадина я клъвне…

— Тихо! — сряза ме Хелън и по гласа й усетих, че и тя самата не бе останала съвсем безучастна.

Някъде в тъмнината една жена сподави писъка си. Някакъв мъж скочи, но веднага бе дръпнат на мястото си от тези, които седяха зад него.

Момичето продължи да се навежда напред и между него и яростната съскаща глава остана не повече от един фут разстояние. Внезапно барабаните спряха да бият и в тишината, която можеше да се нареже на филийки, танцьорката изведнъж застина неподвижна.

Змията също не помръдваше. Хелън се хвана за ръката ми и впи пръсти в кожата ми. Сега цареше атмосферата, която настъпва в момента на убиването при борба с бикове. Това не беше вече старомодният танц със змия. Сякаш изведнъж в задушния малък театър влезе Смъртта и седна до мен. Хората наоколо стояха с отворена уста. Един-двама стенеха, сякаш щяха да получат припадък.

Момичето се раздвижи отново — малко по малко приближаваше все повече лицето си към змията. Разцепеният език се стрелкаше напред-назад. Вече ги разделяха само няколко инча. И когато момичето се доближи съвсем, разцепеният език се плъзна по устните му. Това беше най-противното нещо, което някога съм виждал. Танцът явно бе стигнал своята кулминация, тъй като последва трясък на чинелите и светлините угаснаха.

Дълго време нищо не се случи. Отпуснах се на стола си, като се чувствах така, сякаш бях изкачил тичешком десет реда стъпала. Единственият звук, който се чуваше, бе тежкото, задъхано дишане, идващо от цялата зала. После някой започна да ръкопляска, един изсвири с уста, друг изкрещя. Това беше сигнал за отприщване на емоции, които разтърсиха сградата.

Светлините блеснаха. Сюзън се покланяше и усмихваше. Кобрата беше изчезнала, а тя носеше само смарагдовозелено наметало, което я покриваше чак до петите.

Тя се покланяше и изпращаше целувки в продължение на цели пет минути, докато публиката, сега вече изправена на крака, крещеше, свиркаше и ръкопляскаше. После завесата падна и лампите в залата светнаха. Дори тогава повечето от мъжете продължиха да крещят и свирят с уста.

— Хайде да се измъкваме оттук — каза Хелън. — Ох! Беше ужасно. Имаше нещо извратено в цялата работа.

Осъзнах, че съм плувнал в пот и сърцето ми се блъска в гърдите. Хелън беше права, разбира се. В танца имаше нещо извратено. По един мистериозен начин всичко беше пропито със смърт и секс.

Бяхме щастливи да излезем на хладния нощен въздух и запалихме цигари, облегнати на стената, за да изчакаме тълпата да се изтегли по тротоара.

Всички говореха възбудено, със светнали очи. Някои мъже имаха гладен животински поглед, което ме накара да се запитам как изглеждам аз самият.

— Предполагам, че не се надява да изнесе това представление в Ню Йорк — каза Хелън.

— Едва ли. Полицията не би го допуснала. Но ми се струва, че публиката е виновна. Тя създаде тази атмосфера. Хайде да отидем да поговорим с момичето. Смяташ ли, че змията беше безопасна?

— Разбира се, че беше. Мислиш ли, че човек с нормален разсъдък би се будалкал с една кобра, ако тя не беше безопасна?

— Доволен съм, че сме осигурени срещу ухапвания от змии — казах аз. — Би било лесно да се смени една змия с друга. Хайде да идем да видим момичето.