Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (11)

IV

На следващата сутрин, малко след 9.30, след закуската, която ни поднесоха в леглото, ние хванахме телефонния указател и направихме списък на всевъзможните театрални агенции в града. Бяха цял легион и когато свършихме, списъкът бе дълъг колкото ръката ми.

— Сигурно ще ни се родят внуци, докато свършим с всичките — казах аз с отвращение. — Господи! Какво ли печелят тия типове при такава конкуренция.

— Може да имаме късмет и от първия път да уцелим някой, който ги познава — каза Хелън с надежда. — Скъсай списъка на две. Аз ще взема едната половина, а ти опитай с другата.

— Много мило от твоя страна — казах аз. — Но ти не си длъжна да го правиш, ясно ли е? Трамбоването по улиците, задаването на идиотски въпроси и пъхтенето нагоре-надолу по стълби е това, за което на мен ми плащат. Теб те наеха, за да мислиш.

— Така и ще направя — отвърна Хелън. — Дай ми списъка и да започваме. Ще се срещнем ли тук в един часа за обяд?

— Добре. Съсредоточи се върху едноличните фирми. Големите едва ли ще знаят за момичето. И се пази!

Въоръжен с моя списък, аз се хванах за работа. Това не беше от нещата, които обичам да върша, но такива винаги изникват и знаех от опит, че търпението се възнаграждава. Издирването на някой изчезнал, както би ви казало всяко ченге, е 90% трамбоване, 5% вдъхновение и 5% късмет.

След няколко часа упорито влачене нагоре-надолу по стълби и кантори, аз стигнах до извода, че преизпълнявам плана по трамбоването и изоставам с късмета. До момента бях посетил десет агенции, само за да бъда посрещан с безизразното и незаинтересовано: „Не съм чувал за такава“, когато питах за Сюзън Джелърт. Не бяха чували и за Брад Дени, нещо повече — нямаха и такова желание.

Беше горещ ден и към 11.30 се чувствах като старец, който е прекалил със сауната в някоя турска баня. Реших да вляза в една дрогерия, за да ми отпочинат краката и да изпия едно кафе. Трябваше да обходя 22 театрални агенции и всичките се намираха на последните етажи на различни сгради, които още не се бяха уредили с асансьор. Реших, че няма да е зле да се консултирам с възрастния продавач, който ми сервира кафето.

— Опитвам се да открия едно момиче от шоу-бизнеса — казах аз, като попивах потта от лицето и врата си. — Името й е Джелърт, Сюзън Джелърт. Да си чувал за такава?

— Сюзън Джелърт? — повтори той и поклати глава. — Не мисля. Корин Джелърт, но не Сюзън. Може и да са сестри. Чух отнякъде, че Корин Джелърт има сестра.

— Коя е тази Корин Джелърт? — попитах аз, без голяма надежда, макар че името не бе от тези, които чуваш всеки ден.

Онзи се ухили, като демонстрира три зъба и голяма част от венеца.

— Едно време доста си я биваше. Честичко наминаваше тук. Същинска лудетина — не съм срещал по-откачена от нея.

— В какъв смисъл — лудетина?

— Не й пукаше за нищо и за никого. Правеше стриптийз в Кийхолд клъб на 10-та улица преди около 6–7 години. Една нощ така се отряза, че излезе направо от клуба на улицата гола като дланта ми. Има късмет, че ченгето, на което налетя, я познаваше и бързо я разкара от улицата. Страхотно маце, можеш да ми вярваш.

— Знаеш ли къде е сега?

— Нямам представа. Не съм я виждал вече три години. Чух, че се е омъжила. Зная само, че заряза шоу-бизнеса, а може и шоу-бизнесът да я е зарязал.

— Да си срещал някога един тип — Брад Дени? Трябва да е импресарио.

— Май не. Но защо не прескочиш до Моси Филипс от другата страна на улицата? Той, струва ми се, е фотографирал всеки от шоу-бизнеса по едно или друго време. Е, не големите звезди, разбира се, но целия дребосък с положителност. Всичките ходят при Моси. Може би той ще ти помогне.

Това изглеждаше добра идея. Платих кафето, благодарих му и отново излязох под палещото слънце.

На отсрещната страна имаше малко фотографско ателие с много лъскави снимки зад витрината. Фирмата беше изписана с избледнели златни букви:

Бутнах вратата и влязох в миниатюрното помещение. Вътре имаше един тезгях, който разделяше наполовина и без това малкото пространство, и четири големи табла със забодени на тях снимки на момичета от шоу-бизнеса, танцьори, ченгета, акробати и комици. Някакъв звънец избръмча остро, когато вратата се отвори. Мина доста време, преди някой да се появи.

Зяпах снимките й се чудех колко от тези хора са още живи-повечето от тях, изглежда, бяха клиенти на мистър Филипс от времето, когато е започнал бизнеса си. Чух леко покашляне зад гърба си.

Обърнах се.

Висок, побелял негър с тъжно лице стоеше зад тезгяха и ме гледаше с любопитство и надежда. Със своите седемдесет и пет години той се справяше с лекота. Рединготът му, тясната вратовръзка и безупречно чистият нагръдник бяха реликви от миналото.

— Добро утро — каза той, като отпусна костеливите си ръце на тезгяха. — Мога ли да ви помогна?

— Надявам се да можете — отвърнах аз и като начало пуснах в ход широката си, приятелска усмивка. Той реагира като дружелюбно настроено куче, на което щракаш с пръсти. Зъбите му се оказаха значително по-бели и по-големи от моите. — Трябва ми малко информация — продължих, като сложих визитната си картичка на тезгяха пред него.

Той проучи картичката и кимна.

— О, да, мистър Хармъс. Познавам добре вашата компания. Синът ми се застрахова при вас. Той има много високо мнение за хората ви.

— Това е чудесно — казах аз и му подадох ръка. — Опитвам се да издиря едно момиче от шоу-бизнеса във връзка с нейната застрахователна полица.

— Бихте ли влезли в ателието? Ще можете да се разположите удобно, а и е малко вероятно някой да ни обезпокои.

Той вдигна капака на тезгяха и аз го последвах в една удобно мебелирана стая, част от която явно служеше за ателие. Голям, старомоден фотоапарат, покрит с кадифе, стоеше на триножник, насочен срещу обширно платно от сива канава, на което бяха нарисувани няколко доста абсурдни облака.

Седнахме един срещу друг в столове като вани — доста удобни, ако ви харесва да седите изправен като свещ.

— Не обръщайте внимание на обстановката — каза Филипс с нотка на извинение. — Зная, че изглежда много старомодна, но на хората от шоу-бизнеса така им харесва. Те са доста консервативни и суетни и няма да ми е от полза да променя каквото и да е, дори и нещо дребно. Да не говорим за цялостно осъвременяване.

Не му повярвах и за секунда. Казах, че зная как е с тия от шоу-бизнеса.

— Кое е момичето, от което се интересувате, мистър Хармъс? — тъжните очи ми казаха, че е наясно, че не съм повярвал.

— Името й е Сюзън Джелърт, а неин импресарио е Брад Дени. Нищо повече не зная за нея.

— Сюзън Джелърт? — челото на Филипс се набръчка. — Но да, сестрата на Корин Джелърт. Тя ли ви трябва?

— Нямам представа. Не знам дали има сестра или не.

— Тя трябва да е. Корин беше по-умната. Имаше доста талант. Сюзън беше едно малко красиво създание, но се страхувам, че тук нямаше кой знае колко — и той почука по костеливото си чело. — Те са близначки и ако не е цветът на косите, човек направо не може да ги различи.

— Близначки? — казах аз и се наведох напред.

— Да. Наистина забележителна прилика. Сюзън е руса, а Корин тъмнокоса. Веднъж изпълниха заедно един номер. Сюзън носеше тъмна перука и заблуди публиката — той се изправи. — Имам някъде тяхна снимка. Може би искате да я видите?

Казах, че е така. Опитвах се да си дам сметка дали съм попаднал на нещо важно.

Старият негър се рови доста време в купчина снимки, които извади от една папка. Зрението му изневеряваше и той практически си завираше носа във всяка снимка, преди да успее да я различи. Бях готов да се изкатеря по стената от нетърпение, когато той неочаквано изгрухтя леко от задоволство и се приближи с една снимка дванайсет на осем в ръката.

— Ето я — каза той, като ми я подаде. — Вижте що за номер беше. Не пожъна особен успех. Убеден съм, че Сюзън нямаше достатъчно талант да се конкурира със сестра си.

На снимката се виждаше момиче, което се любуваше на отражението си в огромно огледало. Едва когато е разгледах внимателно, осъзнах, че то стои пред празна рамка и няма никакво огледало. Отражението в действителност беше нейната сестра-близначка, застанала в същата поза. Наистина беше ефектно, а и момичетата си приличаха като две капки вода — хлапачки, които хващаха окото — хубави фигури и стройни крака. Бяха облечени в обичайните набрани полички и корсажи с пайети, каквито могат да се видят в програмите на стотици евтини кабарета.

— Имам снимка на Сюзън без тъмната, перука — продължи Филипс. — Ще видя дали мога да я намеря.

Докато търсеше снимката, аз го попитах дали има представа къде мога да открия Сюзън.

— Страхувам се, че не — отговори той. — Не съм я виждал от доста време. Корин се ожени преди около три години и напусна шоу-бизнеса. Чух, че била отишла в Буенос Айрес. Не зная с какво се занимава Сюзън сега. Не ми се вярва да има особен успех без сестра си, която, май ви казах, беше надарената.

— Чувал ли сте за Брад Дени?

— Но да. Мистър Дени е идвал тук един-два пъти.

— Снима ли се?

— Той е от новаците в бизнеса и, струва ми се, намира методите ми за малко старомодни. Дойде само, за да си купи няколко снимки.

— Що за човек е?

— Много приятен младеж — каза Филипс, все така заровил нос в снимките. — Доста го бива като танцьор.

— Мислех, че е импресарио на Сюзън.

— Възможно е. Не знам. Когато го срещнах преди около шест месеца, той пееше и танцуваше. В занаята е едва от няколко години. Не ми се вярва да е на повече от двадесет и три-четири години.

— Бихте ли му се доверили, мистър Филипс?

Старият негър се изправи и примигна срещу мен.

— Да му се доверя? Май не ви разбирам.

— Смятате ли, че е честен?

— Доколкото човек изобщо може да се довери на някого днес — отвърна той тъжно, — бих се доверил на мистър Дени. Не съм имал вземане-даване с него, но ми се вижда честен младеж. Той е много приятен и ми хареса.

Кимнах. Той просто потвърждаваше онова, което бе казал Алън Гудиър.

— А сестрите Джелърт? Те каква репутация имат?

Филипс се почувства малко неудобно.

— Е, не бих казал, че ми е приятно да изкажа мнението си. Оттогава може много да са се променили. Бяха малко щурави, но като погледнеш, толкова хора от шоу-бизнеса са такива. Не съм ги виждал от доста време. Бих предпочел да спра дотук.

Останах с впечатлението, че премълча доста неща. По лицето му се виждаше обаче, че няма да измъкна повече и затова се отказах.

Най-после той намери снимката. Разгледах я с интерес. Сюзън беше хубаво момиче, със засмени очи, които можеха да станат дръзки, когато й се случеше да бъде в настроение. Определено не беше лошо или злобно лице и имах ясното чувство, че някъде съм я виждал, но не можах да се сетя къде.

— Мога ли да купя тази, а също и другата? — попитах аз. Като видях, че се колебае, извадих петдоларова банкнота и я сложих на масата. — Моята компания много би искала да има тези снимки, мистър Филипс, ако не са ви необходими.

— Разбира се, но това е твърде много за тях. Един долар е предостатъчен.

— Всичко е наред. Благодаря за информацията. Нямате ли някаква идея как да се свържа със Сюзън Джелърт или Дени?

— Бихте могли да попитате във Водевил клъб. Намира се на булевард Файър стоун. Ако са членове, клубът ще ви даде адресите, чрез които да се свържете с тях.

— Ще опитам. Благодаря — ръкувах се с него, съгласих се да взема един плик за снимките и се забързах към колата.

Беше вече един без пет и реших да посетя Водевил клъб след обяд. Бях уморен и слънчасал, и умирах от жажда. Карах към хотела с максималната скорост, която ми позволяваше обедният трафик.

Хелън седеше във фоайето и четеше вестник. Изглеждаше толкова равнодушна и свежа, че се вторачих в нея с подозрение.

— Ето те и теб, скъпи — каза тя, като вдигна поглед и се усмихна. — Изглеждаш доста сгорещен. Сигурно си имал трудна сутрин?

— Така е — казах аз. — Изтрепах се от препускане. А ти нямаш вид дори да си подхванала някаква работа.

— Видя ми се доста горещо за ходене, така че не съм излизала.

Седнах до нея и впих пръсти в подгизналата си от пот яка, която заплашваше да ме задуши.

— Искаш да кажеш, че цяла сутрин не си си мръднала задника? — зяпнах от удивление. — Почиваш си, докато нещастният ти съпруг се бъхта нагоре-надолу по хиляди стъпала. И имаш нахалството да седиш и да ми разправяш това? Не обеща ли, че ще работиш по списъка, който ти дадох?

— Така беше, скъпи — каза тя, като ме потупа по ръката, — но след като ти замина, аз реших да използвам акъла си, вместо краката. Ти нали каза, че за това са ме наели?

Избърсах лицето си с вече мократа носна кърпа.

— Хайде, давай нататък. Знаеш къде са, нали?

— Разбира се, че знам. Имат представление в Палъс тиътър, Уилингтън.

— Сигурна ли си? — изръмжах аз. — Нали не си измисляш?

— Съвсем сигурна съм.

— И как разбра?

— Погледнах във „Вариете“. Сетих се, че артистите обикновено пускат реклами за следващия си гастрол в колоната за лични обяви. Там ги открих. Опитах се да се свържа с теб, но ти беше потънал вдън земя.

Замълчах и тръгнах към бара.