Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (23)

I

Хакет хвърли фаса си в кошчето за боклук и със свистене пое дълбоко въздух през носа си.

— Значи си сигурен, че онзи не е бил Хофман?

— Не, не беше Хофман — казах аз и отпуснах краката си, които ме боляха.

Беше 2 и 20 минути през нощта. Чувствах се така, сякаш бях прегазен от влак. Ако не беше една кола с хора, пътуващи към Лос Анжелос, които чуха виковете ми, сега нямаше да бъда тук. Търкалянето ми надолу по склона беше преживяване, което щеше да спохожда сънищата ми много нощи занапред.

— Хофман е висок и едър. Този беше нисък и набит. Пипнахте ли служителя в бензиностанцията?

— Когато стигнахме, той вече не можеше да ни е от полза. Твоето приятелче му беше пръснало черепа.

— О, по дяволите! Надявах се, че ще го накараме да проговори. Е, май ни надхитриха. Райс как го приема?

— Говори за заминаване — каза Миклин. — Сега изглежда сигурен, че жена му е мъртва!

— Той беше сигурен в това още преди да се, сблъскам с похитителя — казах аз и им разказах за разговора, който бях подслушал между Мира Лантис и Райс.

— Това може би го свързва с тая работа — каза Хакет замислено.

— Имаме две работни хипотези — казах аз. — Едната е, че Джойс Шърмън е убила Мейсън и, изнудвана от Хофман, е решила да изчезне, като за тази цел е инсценирала отвличането, за да грабне откупа. Другата е, че Райс, който е знаел, че Джойс вече се плъзга надолу и е искал да се отърве от нея, за да се ожени за Лантис, е организирал отвличането. Всяка от тези идеи става. От това, което знаем, може и да е комбинация от двете хипотези. Ако Райс е в дъното на всичко, рано или късно човекът, който се опита да ме убие, ще се свърже с него. Той има парите и Райс ще иска своя дял. Защо не прикачиш двама от най-добрите си хора към Райс и да го наблюдавате денонощно? Не му давайте възможност да сложи ръка на откупа. Може да изгуби търпение и да направи погрешен ход.

— Да — каза Хакет. — Ще се погрижа.

— Е, аз съм дотук. Ако няма нищо друго, ще си лягам-казах аз. — Имах достатъчно вълнения за една нощ. Какъв ще бъде следващият ход?

— Организирали сме всичко — каза Миклин мрачно. — Сега ще търсим похитителя и ще се опитаме да намерим мис Шърмън.

Бях доволен да оставя нещата на тях. Тази работа изискваше търпеливо и систематично търсене. Не беше за един човек. Само полицията можеше да се справи. Чувствах, че мога да им я оставя с чиста съвест.

Взех такси до хотел „Кълвър“. Като пресичах фоайето, чух името си. Обърнах се и видях Алън Гудиър да идва към мен.

— Боже мой, Стив! Ранен ли си? — попита той разтревожен, като се взираше в моя прашен и окъсан костюм.

— Добре съм. Имам нужда само от малко сън. Ти какво правиш тук?

— Мислех си за теб и се чудех как ли се справяш. Не исках да безпокоя Фаншоу и затова седя тук и те чакам да се върнеш.

— Много мило от твоя страна, но май прекалено затормозя-ваш мозъка си с тази работа. Не се притеснявай.

— Какво стана?

— Онзи ме надхитри. Имах инструкции да отида до Елмо Спрингс, където да получа нови напътствия. Похитителят се качи отзад в колата ми, без да го видя, и насочи към мен пистолет. Изчезна с парите и колата.

— Нищо ли не ти направи?

Ухилих се мрачно.

— Опита се и още как, но имах късмет. Хвърлих се надолу от планинския път. Не ме питай как не съм си счупил врата. Беше едно твърде неприятно преживяване.

Гудиър пое дълбоко въздух.

— Пфу! Е, добре че не е станало по-лошо. Представях си как ти се случват всякакви неща. Значи той се измъкна?

— Да. Преди да се счепкаме ми каза, че Джойс Шърмън е мъртва. Ченгетата смятат, че не ме е излъгал, но това няма да им попречи да продължат да я търсят.

— Искаш да кажеш, че той я е убил?

— Сигурно.

— Полицаите мислят ли, че ще го хванат?

— Знаеш какви са. Длъжни са да бъдат оптимисти. Обзалагам се, че и Райс е замесен. Полицаите ще му прикачат опашка тази вечер и ще започнат да подслушват телефона му.

— Райс? — Гудиър изглеждаше стреснат. — Кое те кара да мислиш, че той има нещо общо с това?

— Нещо, което дочух. Той и Лантис планират бягство. Виж, Алън, мъртъв съм от умора. Ще ме извиниш ли?

— Разбира се. Съжалявам, че те обезпокоих, но бях много разтревожен за теб.

Докато той говореше, дежурният администратор се приближи.

— О, мистър Хармъс…

— Какво има?

— Един господин ви търси през последните два часа. Каза, че е спешно.

— Кой беше?

— Не пожела да остави името си. — Администраторът изглеждаше оскърбен. — Каза, че ще си спомните за него, защото веднъж ви бил треснал по челюстта.

Забравих умората си.

— Хофман! — Обърнах се възбудено към Гудиър. — Това е Хофман! — А на администратора казах:

— Остави ли някакво съобщение?

— Помоли да отидете веднага в хотел „Блакс“.

— Къде е това?

Администраторът погледна надолу към аристократичния си нос. Очевидно той не даваше пет пари за хотел „Блакс“.

— На брега, близо до Оушън парк. Не много почтено място, мистър Хармъс.

— Е, това не ме безпокои — казах аз. Обърнах се към Гудиър и продължих: — Трябва да говоря с този човек. Може да се окаже решаващо.

— Едва ли е толкова спешно — каза Гудиър, като прекоси заедно с мен фоайето. — Защо не го видиш сутринта? Наближава 3. Трябва малко да си починеш.

— Ти си почини — казах, като му се ухилих. — Това е важно.

Оставих го, изтичах по стълбите и се огледах наляво-надясно за такси. Едно се приближи, а Гудиър дойде при мен на тротоара.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита той.

— Не. Не мога да си представя, че Хофман ще говори пред свидетел. Не се тревожи за мен. Аз съм добре. Довиждане, Алън. Ще ти се обадя как вървят нещата. — Дръпнах вратата на таксито. — Хотел „Блакс“, до Оушън парк — казах на шофьора и скочих вътре.

Минаха повече от 20 минути, докато стигнем до брега.

— Пази се, приятелче — каза шофьорът, като му платих. — Тук не е здравословно по това време. Искаш ли да те изчакам?

— Не, благодаря. Ще внимавам.

Стоях на тротоара, докато червените задни светлини на таксито изчезнаха. По крайбрежието беше тихо и пусто. Далеч навътре в морето светлините на увеселителни кораби блещукаха на черната завеса на небето. Мирисът на океана, слабият дъх на риба, бензинови пари и катран ме накараха да сбърча нос. Тъмните вълноломи се губеха в неподвижното омаслено море. Тънка мъгла се движеше ниско, влачеше се на парцали и скриваше светлините на увеселителните кораби, които ту да появяваха, ту изчезваха на неравни интервали.

Обърнах се да погледна към хотел „Блакс“. Това беше висока тясна сграда с неонов надпис над входа. През стъклената врата идваше светлина и падаше върху мазния тротоар.

Изкачих четири стъпала, блъснах вратата и изкачих още шест стъпала до фоайето с рецепцията.

Дребен, кльощав човек седеше зад бюрото. Пред него беше разтворен вестник, а на върха на носа му се крепяха рогови очила. Той ме наблюдаваше как минавам цялото разстояние, а лицето му остана безизразно и безразлично като на коза по време на доене.

— Изглеждаш самотен — казах аз, като се надвесих над бюрото му. — Или може би твоите прадеди ти правят компания?

Той дръпна вестника към себе си и дясната му ръка изчезна отдолу. Знаех, че бърка в скрито чекмедже за пистолет и като погледнах суровите му малки очи, разбрах, че няма да се поколебае да го използва.

— Какво е пък това? — попита той с дрезгав шепот, а очите му не се откъсваха от моите.

— Остави артилерията — казах аз, като внимавах да не движа ръцете си. — Опитвах се само да бъда общителен. Виждам, че е било дрешка. Казвам се Хармъс. Един приятел ме повика тук Той ме чака.

Служителят продължи да ме гледа втренчено. Ръката му си-оставаше скрита.

— Как му е името?

— Малко е чувствителен по този въпрос. Не ми се струва, че би го използвал тук. Има ли значение?

Служителят размърда ченето си от дясно на ляво, докато размишляваше.

— Имаш ли визитна картичка? — попита той след внушителна пауза.

— Разбира се, но да не ме застреляш, докато я вадя. Пистолетът ми е в джоба на панталона, в случай че те интересува.

— Ще спреш ли да се правиш на филмов герой? — каза той, като извади ръката си изпод вестника. — Тук е опасен квартал, а ти ме изнервяш.

— Вината е изцяло моя — казах аз, отпускайки се. — Подходът ми беше съвсем погрешен.

Извадих портфейла си и му дадох визитката. Той я огледа, кимна с глава и ми я върна.

— Трета стая на третия етаж. Почукай четири пъти, за да не се наложи да вадиш олово от търбуха си.

— Трябва тия дни и аз самият да си наема тук една стая-казах. — Време е да оставя спокойния живот.

Той бутна очилата назад към очите си и отново зачете вестника. За него аз вече не бях там.

Изкачих стълбите, като се движех тихо и избягвах парапета, който беше покрит с прах.

На третия етаж срещнах едно момиче в синьо-жълто кимоно, което носеше кана с вода. Краката й бяха боси и мръсни. Косата й падаше по раменете и ми се дощя да й хвърля един поглед.

Тя ме дари с ярка усмивка и остави кимоното да се разтвори, за да видя колко малко дрехи имаше под него.

— Здрасти, красавецо — каза тя, като спря. — Да не си се загубил?

— Само обикалям да видя как живеят бедните — казах аз и се промъкнах край нея. — Събирам местен колорит, ако може да се нарече колорит.

Усмивката й изчезна.

— Още един откачен — каза тя. — Главата ти е пълна с бръмбари, приятелче.

Тя продължи и аз продължих. Пред стая номер 3 спрях, за да избърша потта от лицето си. Мястото не ми харесваше, а обитателите му още по-малко. Почуках 4 пъти — бавно, но не много силно. Ужасявах се да не би да събудя някой от съседните стаи. Нищо не се случи. Почаках, ослушвайки се, но не чух нищо.

От другата страна зад една врата се чу равномерно хъркане — грубо и силно като електрически трион, режещ чворесто дърво.

Почуках отново малко по-силно и се огледах плахо наляво-надясно, като очаквах някой или да ме наругае, или да хвърли нещо по мен.

Момичето с кимоното излезе от банята без каната и тръгна към мен.

— Защо не изриташ тази такава и такава врата? — попита тя като мина. — Ще вдигнеш по-малко шум.

Само че тя не каза „такава и такава“.

Наблюдавах я как се домъкна до края на коридора, отвори вратата и ми хвърли един поглед. Направи циничен жест, преди да влезе в стаята и да затвори вратата. Почесах си врата, не защото бях смутен, а защото вратът май ме сърбеше.

После много леко натиснах дръжката, но вратата не помръдна. Отново се огледах нагоре-надолу по коридора и се наведох да надникна през ключалката. Ключът беше от другата страна на вратата, а в стаята светеше лампа. Това бе всичко, което можах да видя. Поех дълбоко въздух и почуках пак, този път силно; толкова силно, че господинът, който хъркаше като електрически трион, спря да хърка. Отново не се случи нищо.

Тръгнах по коридора към стълбището. Продължих, докато стигнах до фоайето. Служителят ми се намръщи и бутна очилата към края на носа си.

— Излизал ли е тази вечер? — попитах аз, като стигнах до бюрото малко запъхтян.

— Защо да излиза? Той ви чакаше — отвърна той и бутна вестника настрани.

— Ами не отговаря. В стаята свети лампа и вратата е заключена отвътре. Искаш ли да предприемеш нещо или да извикам ченгетата?

Той скочи, сякаш някой го беше пробол с щик.

— Не е нужно да вършите глупости — каза. — Не искам тук ченгета. Може би той спи дълбоко.

— Едва ли чак толкова дълбоко. Имаш ли ключ или ще трябва да стрелям в ключалката?

— Щом гледаш така сериозно на това, май ще се кача — каза той. — Мислиш ли, че се е случило нещо?

— Да отидем и ще видим.

Пуснах го да върви пред мен и тръгнах по петите му, така че се качихме бързо. Когато пристигнахме на третия етаж и двамата дишахме като хора, които имат нужда от железен бял дроб.

Момичето с кимоното правеше още един тур до банята.

— Здрасти, Кърли — каза тя на нощния служител. — За какво е тази дандания?

— Я се покрий, малка мръсна скитницо, да не те заритам докато се изгърбиш — каза служителят, без да повишава глас.

Очаквах избухване, но вместо това тя му отвърна с нервна благодарна усмивка и изчезна бързо като някой, който очаква да бъде ритан, докато се изгърби.

— Какъв сладък благоуханен букет от обитатели си имате тук — казах аз, като го побутнах към стая номер 3.

— Кой ти иска мнението? С тях всичко е наред, стига да знаеш как да се справяш.

Той заблъска по вратата на трета стая, почака един момент, после отстъпи назад и й нанесе злобен ритник с ходилото на крака си. Изглежда, беше в настроение да рита.

— Защо не отвориш тази врата и да спреш да се правиш на Джеймс Кагни — казах аз.

Той си поигра с ключалката и след малко успя да бутне ключа, който беше вътре. После вкара своя ключ и го завъртя леко.

— По-добре стой настрани. Може да е нервен — каза той и самият се дръпна в единия край на вратата. Натисна дръжката и бутна вратата. Нищо не се случи. Никой не започна да стреля. Погледнахме предпазливо около входа и вътре в осветената стая.

Хофман седеше на един стол, ръцете му висяха отпуснати, а главата му беше клюмнала върху гърдите. По сакото му и по пода имаше кръв.

— Не можаха ли да пречукат този нехранимайко някъде другаде, вместо тук? — каза служителят, като влезе в стаята.

Наведох се над Хофман, повдигнах главата му и отново я наведох внимателно. Докоснах ръката му. Беше още топла. Не беше умрял отдавна.

— По дяволите! — продължи служителят. — А това местенце е доста напечено. Стой тука, докато разкарам някои типове. Трябва да съм чист като пристигнат ченгетата.

Той излезе бързо и го чух как тича по коридора.

Огледах малката мръсна стаичка. Прозорецът беше отворен и през него влизаха хладен морски въздух и мъгла. Прекосих стаята и погледнах навън, където видях пожарния изход. Убиецът сигурно бе пристигнал оттам. Било му е лесно. Върнах се при Хофман, разтворих сакото му, дръпнах ризата и видях раната точно под сърцето. Беше промушен с нещо, което може да е било касапски нож. Ударът е бил нанесен със значителна сила. Плътта около раната беше лошо натъртена. Огледах се за оръжието, но не го видях. После пребърках джобовете му, но не открих нищо интересно. Под леглото имаше два куфара, но и те не съдържаха нищо важно.

Изведнъж се почувствах уморен и изчерпан. Сега за мен нямаше да има сън. Трябваше да изчакам Хакет да дойде и да прекарам остатъка от нощта, като го наблюдавам как работи. Изпъшках тихо и ми се прииска в стаята да имаше малко алкохол.

Тръгнах по коридора. Там цареше голямо оживление. Трима добре сложени мъже с куфари в ръце и дрехи, наметнати върху пижамите, се шмугнаха край мен и се втурнаха надолу по стълбите. На втория етаж две момичета също с куфари и връхни дрехи, които едвам скриваха нощниците им, ме изблъскаха, за да стигнат до стълбите.

Нощният служител стоеше на стража до телефона, когато отидох при него.

— Три минути, приятелю — каза той унило. — Трябва да прочистим този вертеп.

Последният беглец беше един дебелак, на чието бяло кръгло лице имаше изражение на преследван, докато се отправяше кьм изхода. Отваряйки вратата, той махна неспокойно на нощния служител с дебелата си ръка.

— Това са всички — каза служителят и пое дълбоко въздух. — Аз ли да ги повикам или ти?

— Аз ще го направя — казах и се пресегнах за телефона.