Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (27)

II

Фаншоу ми махна да седна на бюрото му, а той остана до прозореца.

— Ти ще говориш — каза той шепнешком. — Аз ще се намесвам, ако е необходимо.

Вратата се отвори и Дени влезе. Той изглеждаше блед и измъчен. Докато се приближаваше към мен с протегната ръка, мис Фейвършъм отиде тихо до другото бюро и незабелязано отвори бележника си.

— Чухте ли? — попита Дени, докато се ръкувах с него.

— Радвам се да ви видя отново — казах му аз, като му махнах с ръка към един стол. — Как се справихте в Ню Йорк?

— Оставете това — сряза ме той. — Чухте ли за Сюзън? Тя е мъртва!

— Мъртва? Какво се случи?

Фаншоу се приближи тихо до бюрото и прибра вестника, който и двамата бяхме забравили. Сгъна го и го пусна в кошчето за боклук.

— Ужасно е — каза Дени и седна. Съмнявах се дали мъката и отчаянието на лицето му може да са актьорска игра. Той наистина изглеждаше, сякаш беше понесъл тежък удар. — Горкото момиче си срязало артерия. Тя беше на онзи проклет остров. Не е имало кой да й помогне. Тя… тя умряла от загуба на кръв.

— Господи! — казах аз, като седнах. — Не можете да си представите колко съжалявам. Кога е станало?

— Вчера. Аз току-що се върнах от Ню Йорк и го прочетох във вестника: Телефонирах на Пийт Ийгън в хотел „Спрингвил“ и той ми разказа подробностите. Кон не си е дал труд да се свърже с мен, а Корин е на път за Буенос Айрес. Следобед заминавам за Спрингвил.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Не, нищо, благодаря ви все пак. Дойдох да поговоря с вас за застрахователната полица.

Започва се, помислих си аз и хвърлих поглед към Фаншоу.

— Впрочем бих искал да ви запозная с Тим Фаншоу. Той е шеф на нашия филиал тук.

Фаншоу се приближи и се ръкува.

— Какво за полицата? — попитах аз, когато те свършиха с размяната на учтивости.

— Ами сега като Сузи е мъртва, тя вече няма да й е необходима, разбира се. Чудех се за вноските. Ще трябва ли да ги плащам до края на годината?

За миг не можах да повярвам, че съм чул правилно. От начина, по който Фаншоу се вдърви, разбрах, че и той бе изненадан колкото мен.

Запазвайки лицето си безизразно, казах:

— О, не. Вноските спират автоматично с нейната смърт.

Дени изглеждаше облекчен.

— А, камък ми падна от сърцето. В момента съм малко притеснен за пари и се тревожех да не би да трябва да продължа да плащам.

Ние стояхме като две чучела и чакахме да започне да намеква за иск, но вместо това той каза:

— Знаете ли, мистър Хармъс, иска ми се тя никога да не бе измисляла този номер със застраховките. Ако не бяха полиците, тя можеше сега да е жива.

Това изявление беше толкова стряскащо, че аз зяпнах срещу него.

— Какво искате да кажете?

— Ами, ако не бяха полиците, тя нямаше да се скара с мен и да отиде на Мъртвото езеро.

— Тя скара ли се с вас?

— Да. Нали помните колко беше навита да използва тези полици за рекламни цели?

— Да, разбира се — казах аз и се наведох напред.

— Цялата идея беше тя да получи предварителна реклама, за да бъде известно името й на нюйоркските менажери. Е, щом останах доволен, че номерът й е достатъчно добър, казах й, че съм готов да дам историята на пресата. За моя изненада тя отвърна, че е премислила и решила, че номерът й е толкова добър, че не е необходимо да се излага с такъв евтин трик. Това бяха точните й думи. Можете ли да си представите? Да се излага с евтин трик? Застраховка за един милион, а тя нарича това евтин трик!

— Е, на момичетата им хрумват странни идеи — казах аз предпазливо. — Тя наистина беше приета много добре, когато я гледах. Може да се е заблудила да си помисли, че номерът й е по-добър, отколкото е всъщност.

Дени кимна.

— Точно така — каза той. — И аз бях достатъчно тъп да й го кажа. Леле! Как побесня! Каза, че ако не съм способен да й уредя ангажимент в Ню Йорк само заради самия номер, значи не съм никакъв агент. И аз май побеснях. Бяхме дали толкова пари за тези полици, че не можехме да си позволим да ги хвърлим на вятъра. Когато й изтъкнах това, тя каза, че щяла да ги използва, когато се установи в Ню Йорк. — Той ме погледна нещастно. — Глупаво беше да споря с нея. Тя направо откачи. Смешно е, но след всичките месеци, докато я познавах, нямах представа, че има такъв характер. Тя ме заряза, като каза, че отива при Кон и няма смисъл да се виждаме, докато не й уредя ангажимент в Ню Йорк.

— Съжалявам — казах аз. — Не знаех за това. Значи вие не използвахте полиците в крайна сметка?

Той поклати глава.

— Не. Такава загуба на пари. Затова и дойдох при вас. Не мога да си позволя да продължа да харча пари за тях.

— Няма да ви се наложи. Вноските сега се прекъсват автоматично. — Побутнах пакета цигари през бюрото. — Заповядайте.

Той запали.

— Вие току-що казахте, че мис Джелърт е дала идеята да се застрахова. Аз бях останал с впечатление, че идеята е била ваша.

Той примигна срещу мен.

— А, не. Идеята беше на Сузи. Аз не бях много запален отначало, после когато аз се навих, тя пък загуби интерес.

— Но нали вие сте се свързали с Гудиър?

— О, да. Аз бях неин агент и се грижех за търговската страна на номера, но Сузи уреди всичко.

— Какво уреди?

— Тя ми уреди среща с мистър Гудиър. Именно тя избра вашата компания.

— Трябва да съм разбрал погрешно — казах аз. — Бях с впечатление, че вие сте попаднали на Гудиър случайно.

Той изглеждаше изненадан.

— О, не. Сузи ми уреди среща с него.

— Знаете ли как са се запознали?

— Не, не знам.

— Е, няма значение — казах аз. — Страшно съжалявам, че свърши така.

— Да. Е, няма да ви задържам повече. Реших да проверя за тези вноски. Значи няма да правя нищо повече за тях?

— Нищо. Ще ни трябва копие от смъртния акт. Щом го получим, вноските автоматично се прекратяват. Ако желаете, ще се обадя на другите компании вместо вас.

— Много бих искал — отвърна той с благодарност. Повдигна едно износено Куфарче, което бе донесъл със себе си, отвори го и извади десетте полици, старателно завързани заедно с червена лента. — Сигурно ще ви трябват. — Той ги сложи на бюрото.

Почти паднах от стола си. Без полиците нито той, нито който и да е друг нямаха никакво свидетелство, за да предявят един иск. Бях толкова стреснат, че сигурно ми е проличало по лицето.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не, не. — Погледнах към Фаншоу, който беше зяпнал полиците, а очите му щяха да изхвръкнат. — Бях забравил за полиците.

Дени ги побутна през бюрото към мен.

— Ще ми съобщите писмено, че са анулирани, нали?

— Ще го направя — казах аз и усетих потта по челото си.

Ако вземех полиците и ги унищожех, това щеше да сложи край на всякакъв шанс за измама. Никой не можеше да ни предяви иск, без да има полиците, за да го подкрепи. От друга страна, полиците бяха собственост на Сюзън Джелърт и аз като представител на „Нашънъл Фиделити“ нямах никакво право да ги взема. Те представляваха един милион долара, независимо от това дали искът, ако изобщо бъде предявен, бе измама или не. Пресегнах се за полиците. Ръката ми увисна над тях, после бавно и мъчително я отдръпнах. Да ги взема щеше да бъде огромно безчестие и възползване от явното невежество на Дени. Освен това, ако излезеше наяве, че сме унищожили полиците, знаейки, че с тях може да бъде предявен иск, това би взривило нашата репутация завинаги. Аз не можех да участвам в такова нещо.

Без да поглеждам към Фаншоу, за да видя дали е съгласен с мен, аз бутнах полиците обратно към Дени.

— Ще трябва да ги задържите, докато завърши следствието. Във всеки случай те трябва да се включат в документите на мис Джелърт и да се изпратят на нейния адвокат.

— Така ли? — той изглеждаше смутен. — Но те нямат никаква стойност. Нужно ли е?

Втренчих се в него, като се опитвах да реша дали разиграва театър. Хрумна ми, че може би се опитва да ме накара да призная, че полиците имат стойност, но като погледнах честното му и объркано лице, се отказах от тази идея.

— Не трябва да унищожавате никакви лични документи, свързани с починал човек, без разрешението на изпълнителите на завещанието — казах бавно аз. — Тя има ли адвокат?

— Не знам. Съмнявам се. Може би е по-добре да поговоря с Кон.

— Да, по-добре е така да направите.

Той прибра полиците в куфарчето си и стана.

— Трябва да тръгвам, ако искам да отида днес в Спрингвил. Благодаря ви за всичко, мистър Хармъс.

Когато той излезе, аз угасих цигарата си, бутнах стола назад и поех дълбоко въздух.

— Давай — казах аз, без да погледна Фаншоу. — Кажи си всичко, щом ти се иска.

— Аз бих направил точно същото — каза мрачно Фаншоу. — Доволен съм все пак, че го направи ти, а не аз. Нямаше никакъв друг начин. Мислиш ли, че той беше искрен?

— Че беше искрен — беше — каза Медъкс, влизайки. — Аз слушах отвън. — Той ми хвърли свиреп поглед. — Нямаше ли да е по-мъдро, ако беше почакал да се консултираш с мен, преди да му върнеш така спокойно полиците?

— Защо да чакам? — казах аз. — Мислиш ли, че ти щеше да го направиш по-грациозно от мен? Сигурно щеше да ти се спука някой кръвоносен съд.

Той реши да каже нещо, после се ухили.

— Вероятно щеше — рече той.