Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (16)

III

Докато се обличах на следващата сутрин, разказах на Хелън за разговора ми с Хофман. Когато се прибрах, тя беше дълбоко заспала и сърце не ми даде да я събудя.

Тя се изправи в кревата и ме гледаше с широко отворени напрегнати очи, докато аз й преразказвах думите на Хофман.

— Сигурен съм, че той не е убил Мейсън — заключих аз, като си намъквах сакото. — А ако не е той, значи остава да е онази тайнствена жена. Според мен Хофман е бил нает от нея за претърсването на кантората на Дени. Двамата влизат с взлом. Докато той симулира опита за обир на третия етаж, за да прикрие истинската причина за присъствието им, жената преглежда полиците. Мейсън трябва да ги е чул. Навярно е наскочил на жената, когато е излизала и тя го е наръгала. Ето защо Хофман изглеждаше толкова разтревожен, когато научи, че портиерът е мъртъв. Сигурно си е дал сметка, че тази жена е опасна. Предполагам, че е смятал да я издои. Как ти харесва тази хипотеза?

Хелън ме погледна с възхищение.

— Дали да не се опитаме да накараме Хофман да проговори? — каза тя, като се запъти към банята.

— И на мен това ми се върти в главата. Трябваше да го притисна още снощи, но хич не ме бива, когато някой размахва пистолет срещу мен. След закуска ще го настъпя пак.

Но на закуската Пийт Ийгън ни каза, че Хофман е изчезнал.

— Трябва да си е обрал крушите още през нощта — рече той, докато ни сервираше огромен поднос с шунка с яйца. — Стори ми се, че чух запалване на кола. Толкова е бързал, че забрави да си уреди сметката.

— Какво ще правите? Ще уведомите ли шерифа? — попита Хелън.

Ийгън поклати глава.

— Май не. Хофман е идвал и преди. Ще изчакам. Бизнесът и без това не е цветущ, за да насъсквам шерифа срещу клиентите. — Той се отдалечи все така разтревожен.

— Пропуснахме една възможност — каза Хелън раздразнено. — Трябваше да го наблюдаваме.

— Не се ядосвай — отвърнах аз. — Знаем къде да го намерим. Няма да избяга далеч. Ще се заема с него, когато се върнем в Лос Анжелос.

След закуска потеглихме към Мъртвото езеро, като следвахме напътствията на Ийгън. Стигнахме до първия пътен знак и завихме наляво. Пътят беше лош и колата подскачаше и се друсаше в продължение на около три мили. От двете ни страни имаше гъста гора. Накрая стигнахме до разклонението, което Ийгън ни беше описал. Пред нас се изпречи груба табела:

— Ще позвъниш ли? — попита Хелън.

— За нищо на света. Нямаме сметка да ги предупреждаваме, че идваме. Ще рискуваме.

Продължихме.

Пътят беше толкова тесен, че храстите и шубраците непрекъснато драскаха по колата. След почти една миля пътят се разшири и след още няколко мили видяхме пред нас да проблесква вода.

— Май пристигнахме — казах аз, като намалих. — Дай да хвърлим един поглед, без да се показваме.

Спрях колата под няколко дървета, за да не се вижда, и продължихме пеша до края на пътя. Пред нас се простираше огромна водна площ, която блестеше на утринното слънце. Езерото трябва да беше широко две мили и на около четвърт миля от нас имаше малък остров, опасан от високи иглолистни дървета.

— Какво чудесно местенце! — възкликна Хелън. Не е ли прекрасно?

— Няма съмнение. При това сигурно като крепост.

Наблюдавахме острова около десет минути, но не забелязахме признаци на живот. Виждаше се само малък кей и една лодка с извънбордов мотор.

— И добре пазено — казах аз, като запалих цигара. — Дай да видим дали има лодка от тази страна.

Имаше една лодка, вързана на кея, но без мотор.

— Ще ти се наложи да гребеш — каза Хелън язвително. — Усилията ще ти помогнат да изразходваш огромната закуска, която погълна.

Свалих унило сакото и си навих ръкавите.

Отблъснах лодката, едвам се покатерих в нея и започнах дългото гребане през езерото.

— Ще бъде чудесно, ако той има пушка и реши да ни вземе на прицел, нали? Сигурно сме примамлива мишена — казах аз и спрях да попия потта от лицето си.

— Прекрасно ще бъде — отвърна Хелън троснато. — Ще престанеш ли да сипеш отвратителните си духовитости? На мен разходката ми харесва.

— Радвам се, защото с мен не е така.

Отне ми над половин час да се добера до острова. Когато носът на лодката се удари в пристана, вече бях плувнал в пот. Поседях пуфтейки, докато Хелън я връзваше.

— Единственото, което ми осмисля деня — казах аз, като се изкатерих от лодката, — е мисълта, че ще греба и на обратно. Слънцето ще пече три пъти по-силно.

— Мисли за килограмите, които ще смъкнеш — отвърна Хелън без никакво съчувствие.

Пътека водеше от езерото към гъсталака. След 50 ярда излязохме на едно сечище и видяхме пред себе си малка дървена хижа и няколко паянтови пристройки. На широката веранда имаше шезлонги и дървена маса. Мястото изглеждаше диво и примитивно.

— Е, слава богу, че поне няма свирепи кучета — рече Хелън. — През цялото време се страхувах, че ще си имаме работа с кучета.

— Нямат нужда от кучета. Държат гърмящи змии, не си ли спомняш?

Огледах хижата. Прозорците и предната врата бяха отворени и от една от стаите се чуваше радио, от което се носеше суинг.

— Странна липса на норки в една ферма за норки — казах аз. — Май има някой вкъщи. Хайде да го навестим.

Докато изкачвахме трите стъпала към верандата, на вратата се появи едно момиче. Пийт и Моси Филипс ме бяха подготвили за изключителната прилика, но, въпреки че момичето беше точно копие на Сюзън, имаше и разлики. Лицето й беше по-закръглено, а зъбите й бяха леко издадени, което й придаваше нацупено изражение. Имаше тъмна копринена коса и ми се стори, че е малко по-набита от Сюзън. Освен това имаше много тъмен слънчев загар.

Носеше червена блуза с презрамки около шията и поизцапани бели шорти. Това, което можех да видя от тялото й — а то бе точно толкова, колкото беше позволено да се види от един мъж — имаше цвят на бронз.

Тя погледна Хелън и после мен.

— Откъде изникнахте вие двамата? — попита тя, усмихната. — Не ми казвайте, че сте гребали дотук в тази жега?

— Аз гребах — казах аз, като бършех лицето си — и наистина доста се сгорещих. Надявам се да ни простите, че се появяваме така. Отседнали сме в хотел „Спрингвил“ и Пийт Ийгън ни спомена за вашите норки. Жена ми винаги е искала палто от норки. И понеже това е най-голямото й желание, мислех си, че ако й дам възможност да види живи норки, може и да ме остави на мира с нейното палто. Ще бъде ли много нахално, ако ви помоля да й ги покажете?

Корин Кон излезе на верандата. За моя изненада, тя изглеждаше искрено зарадвана да ни види.

— Нима гребахте чак дотук, за да видите нашите норки? — каза тя. — Горките хора! Проклетите животинчета умряха толкова отдавна.

— Така ли? Ийгън каза…

— Джак така се ядоса — отвърна тя, като се смееше, — че не каза на никого. Умряха изцяло по негова вина. Седнете, моля ви. Сигурно сте жадни. Ще пиете ли айс-кафе?

— Това звучи чудесно — отвърна Хелън, проговаряйки за пръв път. — Сигурна ли сте, че не ви обезпокоихме много?

— В никакъв случай. Ако вие живеехте тук и не виждахте жива душа по цял месец, нямаше да говорите така. Минутка само.

Тя се обърна и изчезна вътре.

— Предавам се — прошепнах аз. — Всеки следващ ход ни изправя пред гола стена. Какво мислиш за нея?

Хелън сви рамене.

— Изглежда наред. Зарадва се, като ни видя, а това е изненадващо.

— Къде е Кон? Ако и той ни се зарадва, тогава случаят е приключен.

Корин Кон се върна, като носеше на поднос три високи чаши с айс-кафе.

— Може би е най-добре да се представим — казах аз. — Това е съпругата ми Хелън. Аз съм Стив Хармъс. В отпуск сме и идваме за първи път в Спрингвил.

— Аз съм Корин Кон — каза тя. — Съпругът ми е някъде наоколо. Лови змии, струва ми се.

— Змии? — рече Хелън. — Но, разбира се, сигурна съм, че Сюзън Джелърт е ваша сестра. Гледахме я онази вечер в Уилингтън. Какво странно съвпадение.

Погледнах бързо Корин, за да видя как ще реагира, но по лицето й се четеше само приятна изненада.

— Ама вие наистина ли сте гледали Сузи? Ама че съвпадение. Аз самата бях в шоу-бизнеса едно време, преди да се омъжа. — Тя седна близо до мен. — Понякога си мисля, че трябва да съм се побъркала, за да напусна сцената заради всичко това. Хареса ли ви номерът на Сузи?

— Дава доста храна на въображението. Тази кобра ме накара да се разтреперя.

Корин се засмя.

— Белариус? Той не би убил и муха. Джак го обезвреди, преди да го даде на Сузи, а смешното е, че тя го мисли за опасен.

— Но дори управителят на театъра мисли така — казах аз. — Те са викали и специалист да го види.

— Знам. Джак се погрижи и за това. Сузи взема всичко много на сериозно. Тя мисли, че няма да е честно пред публиката, ако змията не е отровна и затова решихме, че ще е по-добре да направим необходимото, без да й казваме. Та нали, ако Джак не беше обезвредил Белариус, малката глупачка щеше да е вече мъртва. Може би не биваше да ви казвам. Търговска тайна. Ако някога попаднете пак на нея, не й казвайте, моля ви.

— Няма — отвърнах аз, смеейки се.

— Колко удивително си приличате — отбеляза Хелън, оглеждайки Корин.

— Всички така казват, като ни видят заедно — отвърна Корин. — Имахме един хубав номер, преди да се омъжа. Опитвам се да убедя Джак да зареже острова и да се върнем към цивилизацията. Сузи и аз бихме могли отново да работим заедно. Крайно време е тя да се откаже от този изтъркан номер. С него няма да стигне доникъде. Горката, тя си въобразява, че ще се добере до Ню Йорк. С нищо не мога да я разубедя. — Тя погледна зад нас към сечището. — А, ето го и Джак.

И двамата се обърнахме бързо. По пътеката идваше един нисък, набит мъж. Носеше мръснобяла фланелка и платнени панталони, напъхани във високи ботуши. През рамото си беше преметнал чувал.

Въпреки че не можеше да е на повече от 33–34 години, беше започнал да оплешивява. Кръглото му месесто лице беше загоряло от слънцето, а малките му хлътнали очи бяха студени и безизразни като камъчета.

Той се изкачи по стъпалата и впери поглед в нас.

— Джак, това са мистър и мисис Хармъс. Дошли са да видят нашите норки — каза Корин. — Пийт Ийгън им е казал да дойдат.

Малките студени очи Ни изучаваха.

— Закъснели сте — каза той. Гласът му беше неочаквано мек. Те умряха. Гребахте ли дотук?

— Точно така — отвърнах аз. — Мислех си да дръпна звънеца, но не исках да ви безпокоя.

Той кимна. Лицето му беше напълно безизразно. Невъзможно беше да се отгатне за какво си мисли и все пак нещо в начина, по който стоеше с приведена напред глава, го правеше да изглежда опасен.

— Корин ще ви разведе наоколо — каза той и взе чувала, който беше пуснал на пода. — След около четвърт час ще тръгна с моторната лодка. Можете да дойдете с мен.

Той се насочи към вратата на хижата, когато Корин каза:

— Но Джак, те току-що дойдоха. Мислех, че ще е приятно да ги поканим на обяд…

Той се спря, за да я погледне. Само за миг празните му очи се оживиха. Сякаш в тях проблесна жълта светлинка.

— Ще ги взема с мен — каза той и влезе в хижата.

Настъпи неловко мълчание. Корин се засмя смутено.

— Трябва да извините Джак — рече тя. — Той не обича посетители. Мисля, че е живял сам твърде дълго и затова не е свикнал да се държи учтиво.

— Всичко е наред — каза Хелън. — Връщането с моторната лодка чудесно ще уреди Стив. Той съвсем не гореше от желание да гребе пак в тази жега.

— Е, елате да поразгледате острова — каза Корин. — Няма много за гледане, но може и да ви е интересно.

Последвахме я надолу по стълбите в страшния пек. Както ни беше казала, нямаше много за гледане. Островът бе много по-малък, отколкото си представях. Зад хижата имаше 15–16 телени клетки. Помислих си, че те едва ли бяха достатъчни за едно доходно отглеждане на норки. Клетките бяха празни и Корин унило подхвърли нещо за ползата да садиш на баир лозе.

— Джак изкарва добри пари с лова на змии — каза тя. — Струва ми се, че няма да се разправя повече с норки.

Постояхме до моторната лодка, докато Кон дойде. Качи се, без да каже дума.

— Е, довиждане — рече Корин. — Съжалявам, че се видяхме толкова за малко. Обадете се пак, ако минете насам.

Докато Хелън се ръкуваше с нея, аз извадих табакерата, взех си една цигара и предложих и на Корин.

— О, благодаря — каза тя и посегна, за да си вземе цигара.

Нарочно изпуснах табакерата, така че тя трябавше да я вземе в ръце.

— Съжалявам — казах аз. — Ще се справите ли?

— Вината беше моя — каза тя с усмивка. Извади една цигара, затвори табакерата и ми я подаде.

Е, поне не си бяхме изгубили времето. Вече имах нейните отпечатъци.

Тъкмо се обърнах да вляза в лодката и чух един звук, който ме накара да настръхна и да погледна назад. Лекият ветрец донесе откъм хижата слаб, но ясен писък.

— Какво беше това? — попитах рязко.

Усетих, че и Кон в лодката също беше настръхнал и ме гледаше, стиснал устни в полуусмивка. Погледнах бързо Корин. Тя се усмихваше.

— Уплашихте ли се? — попита тя. — Това е моето папагалче. Забравих да ви го покажа. Стряска хората нощем. Звучи така, сякаш убиват някого, нали?

— Да — отвърнах аз и без никаква причина усетих да ме побиват студени тръпки. — Наистина така звучи.

— Качвайте се — каза Кон. В мекия му глас се усетиха стържещи нотки.

Той запали извънбордовия мотор с две груби дръпвания и щом Хелън и аз се качихме, потегли.

Корин стоеше до водата и ни махаше.

— Хубаво местенце имате — казах аз на Кон.

Той дори не ме погледна.

— Може би малко самотно за съпругата ви — продължих аз, като се опитвах да го накарам да заговори.

Неговият отговор беше да даде пълна газ, така че шумът от мотора направи невъзможен всякакъв разговор.

Лодката разцепи водата и остави бяла диря зад себе си. Стигнахме до кея за по-малко от десет минути. През цялото време Кон гледаше право напред, сякаш не ни забелязваше.

Той изключи мотора на няколко ярда от брега и остави лодката да се доближи по инерция.

— Аз продължавам нагоре по езерото — каза той. — Вие слезте тук.

Слязохме.

— Ако дойдете пак — продължи той, като вдигна поглед към брега, където ние стояхме един до друг — използвайте звънците. Те за това са сложени. Тук има много бракониери и аз първо стрелям, а после се извинявам.

Наблюдавахме го, докато изчезна от погледа ни. Не се обърна нито веднъж.

— Не бих го нарекъл мил човек — казах аз.

— Ужасен — рече Хелън. — Тръпки ме побиха от него.

Върнахме се до колата.

— Взех нейните отпечатъци — казах аз, като се качихме в колата. Извадих табакерата от джоба си. — Ако ми дадеш пудрата си, ще ги проверя още сега.

След една минута работа с пудрата и внимателно оглеждане на отпечатъците, които Корин беше оставила върху лъскавата повърхност на табакерата, се убедих, че отпечатъкът от палец върху полиците не беше сложен от нея.

— Това я изключва — казах аз, като показах на Хелън отпечатъка. — Не сме много по-далеч, отколкото бяхме в началото на тази наша авантюра. — Запалих цигара и продължих. — Това звучеше ли ти като крясък на папагал?

— Не знам. — Тя изглеждаше разтревожена. — Бях ужасена. Може и да е било. Не е ли странно, че тя ни показа острова, но не ни пусна вътре в хижата?

— Може би. Някои хора не се гордеят много с начина, по който живеят. Бих се чувствал по-добре, ако бях видял този папагал, вместо само да го чуя. За миг си помислих, че е писък на жена.

Запалих колата. Когато Хелън седна до мен, казах:

— Искаше ми се да имам и отпечатъците на Кон. Хофман е прав. Прилича на човек, който е бил в затвора. Но май е твърде хитър, за да се хване на тоя номер. Дори съм учуден, че Корин се хвана.

— Освен ако не е искала да имаме нейните отпечатъци-отвърна Хелън умислено, докато аз карах бавно надолу по тесния път. — А ако се замислиш, Стивън, не стигнахме ли до острова твърде лесно? Щом Кон не обича посетители, защо тогава онази лодка ни чакаше така удобно? След като има моторница отсреща, май последното нещо, което би направил, е да остави лодка и от тази страна на езерото?

— Пак ли усложняваш нещата? Защо ще искат да им вземем отпечатъците?

— И сега като ги имаме какво? Не се ли питаме дали не вдигаме много шум за нищо? И не биха ли искали да си помислим точно това, ако планират някаква измама?

— Да, има нещо такова.

— Аз все още смятам, че всичко прилича на фокуснически трик — продължи Хелън. — Няма нищо скрито в ръкава, двойно разбъркване и липсващото асо се появява. Имам чувството, че ни показват само това, което искат да видим. Мисля, че и ние трябва да скроим нещо, Стив, иначе изобщо няма да разплетем работата, преди да убият момичето.

Стрелнах я с поглед.

— Смяташ, че са решили да я убият?

— Тръпки ме побиха от този човек. Той е способен на всичко. Мисля, че момичето е в опасност. Всички са твърде искрени и готови да се съгласят, че е невъзможно да има иск срещу нас, твърде наивни, невинни и доволни, че ни виждат, за да ми хареса това. Все още смятам, че този един милион ще отиде у някой, който е достатъчно хитър да убие момичето по начин, за който ние не сме се сетили. И все си мисля за неговите жестоки очи. Той има вид на убиец, Стив.

— Опасен е, няма съмнение — казах аз колебливо. — Но ние нямаме абсолютно нищо, на което да се опрем. Не казвам, че не си права…

Когато спряхме пред хотела, все още спорехме и не бяхме стигнали доникъде.

— Най-добре ще е да си съберем багажа и направо да се връщаме в Лос Анжелос — казах аз, излизайки от колата. — Ако йе мога да открия Хофман, следващият ми ход ще бъде да хвърля това заплетено кълбо в скута на Медъкс и да видя той какво ще каже.

— Аз ще остана тук — рече Хелън. — Чакай, не се ядосвай, скъпи. Смятам, че единият от нас трябва да остане и да наблюдава острова. Имам чувството, че скоро там ще се случи нещо важно.

— Виж сега, Хелън — казах аз разтревожен, — аз няма да те оставя сама тук. Този Кон е опасен тип. О, не! Това няма да стане. Ти ще се върнеш в Лос Анжелос, а аз ще остана тук.

— Моля те, не говори абсурдни неща. Аз не мога да се справя с Хофман и ти го знаеш. Всичко ще бъде наред с мен тук. Той изобщо няма да ме види. Ще стоя от тази страна на езерото и ще наблюдавам острова с бинокъл.

Пийт Ийгън се втурна надолу по стълбите към нас.

— Някакъв мистър Фаншоу ви търсеше по телефона-обърна се той към мен. — Иска да му се обадите веднага. Каза, че е спешно.

— Благодаря — казах аз. — Чудно какво ли го е подпряло. — Обърнах се пак към Хелън. — Май е по-добре да видя за какво става въпрос.

Трябваха ми няколко минути да се свържа с кантората на Фаншоу.

— Ти ли си, Хармъс — изкрещя той. Гласът му беше развълнуван. — Връщай се веднага. Медъкс каза да зарежеш случая Джелърт и да работиш с мен.

— Какво става? — попитах. — Аз и без това се връщах.

— Джойс Шърмън, филмовата актриса, е била отвлечена и Медъкс иска ти да ни представяш.

— Какво ни пука на нас, че е отвлечена? — попитах неразбиращо а после се сетих, че той ми беше казал за полицата, покриваща всички рискове, която Гудиър й беше продал съвсем наскоро. — Искаш да кажеш, че ще трябва да плащаме?

Фаншоу нададе вбесен рев.

— Ще плащаме и още как. Тя е застрахована от нас срещу отвличане. Ако не я открием бързо, ще трябва да се изръсим с половин милион. Идвай си тук и се хващай за работа!