Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (19)

III

Когато отворих вратата, с изненада видях, че лампите в кантората на Фаншоу още светят. Беше 19.45 ч. Не очаквах, че ще работи до толкова късно. Но той не работеше. Четеше романче с крака върху бюрото, бутилка скоч до лакътя и пълен с угарки пепелник до ръката си.

— Ето те и теб — рече той и свали със замах краката си на пода. — Реших, че е по-добре да съм наоколо, в случай че ти потрябвам спешно. Обадиха ли се вече за откупа?

— Да, преди по-малко от час — казах аз, дръпнах един стол и седнах. — Ако можеш да отделиш малко от този скоч, ще се радвам да си сръбна.

Той наля две питиета и бутна към мен едната чаша.

— Страх ме е да попитам. Колко?

— Медъкс сигурно ще получи удар. Даже не си дават труд да хитреят. Обзалагам се, че знаят всичко за застраховката. Искат да ни оскубят за цялата сума — половин милион.

— По дяволите! — изпъшка Фаншоу — Кога?

— След четири дни. Парите трябва да бъдат в 5, 10 и 20-доларови банкноти. Не по-големи. Аз сам говорих с човека — казах. — Стори ми се доста изпечен. Точно след четири нощи ще се обади пак, за да даде инструкции за предаването. Няма намерение да ни остави време да нагласим капан.

— Е, поне набираме опит, нали? — каза Фаншоу, като се прозяваше. — Може би Медъкс няма да плати.

— Ще плати. Райс се е обадил във всички вестници. Разказал е цялата история около застраховката. Ще се наложи да платим.

— Е, май ще трябва да му съобщя новината. Доста работа ще ни се отвори, докато съберем тези банкноти. Нищо по-едро от 20 ли каза?

— Точно така. Оня тип звучеше като професионалист-отпих малко и продължих. — Ти знаеше ли, че мис Шърмън е алкохоличка?

— Тежък случай ли?

— От това, което чувам, този филм, върху който сега работи, може да й е последен. Секретарката й ми каза, че е трябвало да я водят за ръка по снимачната площадка.

Фаншоу ме загледа умислено.

— Чул съм такива слухове, разбира се, но не мислех, че е толкова сериозно. Как ти се видя Райс?

— Влюбих се в него. Разбираме се чудесно.

— Някакви идеи?

— Най-очевидната. Високо платена звезда се пропива до неспособност да работи. Съпругът й решава да я изцеди до дупка, преди да е станало твърде късно. Урежда да бъде отвлечена и прибира откупа.

Фаншоу кимна.

— Да, може и да е така. Единствената спънка е, че той не е знаел за полицата.

— Не сме доказали това. Може и да му е казала. Идеята ми харесва.

— И какво ще правим?

— Нищо, преди да сме платили откупа. После ще наблюдаваме Райс. Ако чакаме достатъчно дълго, ще си проличи дали той е взел парите.

— А Джойс Шърмън?

— Обзалагам се, че тя няма да се върне.

— И аз също. Е, най-добре е да се обадим на Медъкс. Ще му кажа какво мислиш.

— Много ще се зарадва. За такава теория само би могъл да мечтае — станах. — Трябва да свърша една работа, преди да се прибера. Ако му трябвам, ще бъда в хотел „Кълвър“ след около един час.

— О’кей. Ще се видим на сутринта.

Оставих го да звъни до Сан Франциско и излязох на улицата. Един минаващ таксиметров шофьор подаде главата си и ме погледна въпросително. Махнах му.

— Уилтшър роуд 55 — казах и седнах в таксито.

Уилтшър роуд беше на гърба на булевард Саут, мъждиво осветена улица от малки едноетажни паянтови къщи. Номер 55 беше самотен и тъмен, с малка неподдържана градина и разклатена дървена порта.

Казах на таксито да почака, минах по пътеката и почуках. Едва когато почуках повторно, чух движение, после вратата се отвори и една жена надникна.

— Кой е?

— Тук ли е мистър Хофман?

— Не.

Вратата започна да се затваря.

— Вие мисис Хофман ли сте?

— Какво ви влиза в работата коя съм?

— Имам спешна работа с мистър Хофман. Къде мога да го намеря?

Тя се поколеба, надникна, после взе решение и се дръпна встрани.

— Е, хайде, май е по-добре да влезете.

Последвах я в малка мръсна стая, пълна с овехтели мебели и много прах.

На грубата светлина на електрическата лампа видях, че е на около 35, тъмнокоса, немарлива и намусена. Все още имаше една евтина хубост и ако не се беше занемарила така, сигурно щеше да хваща окото. Носеше стар мръсен пуловер, облечен наопаки, а в средата на сивата й смачкана пола имаше голямо мазно петно.

— Вие ли сте мисис Хофман?

— Да речем, че съм аз — каза тя рязко. — Не мислете, че това е нещо, с което се гордея. Какво искате?

Предложих й цигара. Тя я взе, прие и огънче и седна на разбитото широко канапе.

— Казвай, каквото ще казваш и по-бързо — продължи тя, — трябва да излизам след малко.

— Не знаеш ли къде е съпругът ти?

— Казах ти. За какво го Търсиш?

— За работа. Попаднах на него в Спрингвил. Миналата вечер. Може да изкара някой долар, ако го намеря.

Тя ме огледа с търсещ поглед. В очите й внезапно бе блеснал интерес.

— Ти ли си оня от застрахователното?

— Точно така. Казал ли ти е за мен?

— Той ли? — тя се изсмя презрително. — Той не ми казва нищо. Чух го да говори с някого по телефона. Каза, че те е срещнал. Ти си Хармъс, нали?

Кимнах и предпазливо се наместих в един от фотьойлите. Той ме издържа, макар и на косъм.

— Това кога беше?

— Преди три вечери.

— Знаеш ли с кого е говорил?

— Имам една идея.

— Кой?

На лицето й се появи малка лукава усмивчица.

— Не говоря за работите на мъжа си. Той не би одобрил това.

— Тези работи в случая са и мои. Една 20 доларова банкнота ще ти бъде ли от полза?

Тя облиза бледите си устни и се размърда неспокойно.

— Може би.

Извадих една банкнота от портфейла си.

— Кой беше?

— Оная червенокосата, с която се вижда напоследък.

— Слушай сега, това е важно. Хайде, отпусни се малко. Не ме карай да ти тегля думите с ченгел. Стават 40: 20 сега и 20 като свършиш.

Плъзнах банкнотата по дръжката на канапето. Тя я грабна от ръката ми и я мушна отпред в пуловера си.

— Не ме издавай, че съм ти казала — рече тя. — Не бих го направила, ако не бях сигурна, че той няма да се върне.

— Кое те кара да мислиш така?

— Събра си багажа. Някой здравата го уплаши. Измъкна се, докато бях в кухнята. Не, той няма да се върне, а и прав му път.

— А онази червенокосата. Коя е тя?

— Не знам. Дойде тук преди около седмица. Аз й отворих, но не можах да видя добре лицето й. Носеше тъмни очила и широка шапка. Не бих я познала, ако я видя пак.

— Идвала ли е повторно?

Тя поклати глава.

— Но знам, че Бърни я виждаше от време на време, тъй като носеше пари. Срещат се късно през нощта.

— Знаеш ли защо го е наела?

Тя отново поклати глава.

— Казваш, че му е телефонирала преди три вечери?

— Да. Аз бях в кухнята. Чух, че говори по телефона. Реших да разбера какво е намислил. Слушах зад вратата. Говореше за убийство. Сигурна съм, че говореше с червенокосата.

— Можеш ли да ми дадеш някаква представа какво каза той?

Тя се замисли малко.

— Не си спомням точно. Мисля, че каза нещо такова: „Онова приятелче ме следеше. Името му е Хармъс, застрахователен детектив. Той знае, че съм бил в сградата. Не може да го докаже, но го знае. Ще се опита да ми припише убийството. Няма да се излагам на тази опасност за тоя дето духа. Трябва да те видя. Да, веднага. Донеси и пари. Ще се срещнем след половин час“ и затвори.

— После какво стана?

— Той излезе. Беше 12 без 15. Върна се в 12 и половина и отиде направо в стаята си. Мислеше, че съм си легнала. Сега имаме отделни стаи. След около 20 минути слезе с чантите си. Наблюдавах го от вратата на кухнята. Сложи багажа в колата и тръгна.

— Ти каза току-що, че е бил уплашен. Защо мислиш така?

— Защото беше. Беше бял като платно, потеше се и си мърмореше под носа. Никога не съм го виждала такъв. Явно беше уплашен — забъркал се е в някаква каша. Бях доволна, че си тръгна. Не искам да имам общо с каквото и да е. — Тя погледна към часовника на полицата. — Тази вечер съм на кино и ако не тръгна сега, ще закъснея.

— Само още един въпрос. Работеше ли и за някой друг, освен за червенокосата?

— Не знам със сигурност. Занимаваше се с някои странни неща, постоянно го търсеха разни хора. — Тя стана. — Какво е това убийство, за което той говореше?

— Не знам — излъгах аз. — Ако бях на твое място, бих стоял настрана. Нямаш ли някаква представа къде е отишъл?

Тя поклати глава.

— Каза, че си го срещнал миналата вечер в Спрингвил — рече тя. — Аз даже не знаех, че е ходил там. Защо не си говорил с него тогава?

— Нямах възможност.

Тя ме погледна подозрително.

— Убил ли е някого?

— Не. Не знам за какво е говорил. — Дадох й и другата двайсетачка. — Навъртай се тук още няколко дни. Може да се наложи да говориш с полицията.

— Е, май не ми пука — каза тя, като вдигна рамене. — Не могат да ми направят нищо.

Тя ме изпрати до входната врата и я отвори.

— Ако мъжът ти се свърже с теб, бих дал 100 долара, за да науча къде се намира — казах аз и минах край нея надолу по двете стъпала към пътеката. — Можеш да ме намериш в хотел „Кълвър“.

Докато говорех, погледнах дали таксито ме чака още. Чакаше ме. От другата страна на улицата, точно срещу отворената входна врата имаше голяма лимузина. Нямаше я, когато дойдох, затова я погледнах с любопитство. Беше паркирана в сянката и не можех да видя дали има някой вътре. После изведнъж видях нещо да се движи през прозорчето на шофьора: нещо, което проблесна на слабата светлина на далечната улична лампа.

Моят таксиметров шофьор изкрещя дрезгаво за предупреждение. Той беше много по-близо до колата от мен и сигурно бе разпознал това, което се раздвижи.

— Внимавай! — изкрещях аз и се хвърлих назад в живия плет край пътеката.

Тъмната нощ беше раздрана от жълт блясък. Чу се приглушен пукот от ловджийска пушка и въздухът се изпълни със свистене. Нещо болезнено се впи в лявата ми ръка. Усетих само смътно как колата се отдалечава. Очите ми бяха приковани върху мисис Хофман, която пое цялата сила на удара. Тя бе отхвърлена назад в хола. Ръцете й немощно шареха по разкъсаните й гърди, а коленете й се подгънаха под нея. Тя се просна на пода с лице върху вехтия килим. Когато успях да се измъкна от живия плет и да стигна до нея, тя беше вече мъртва.