Джеймс Хадли Чейс
Двойно разбъркване (22)

III

Бях се насочил към отворения висок прозорец, когато Райс се появи. Лицето му беше пребледняло, а в очите му имаше жестоко вълчо изражение, което ме стресна.

— Може да са похитителите — каза той. — По-добре вие да се обадите. Побързайте!

Той ми посочи стаята. Стигнах до телефона с три крачки и вдигнах слушалката.

— Жилището на Шърмън — казах аз.

Последва дълга пауза, после приглушен глас каза:

— Кой е на телефона?

— Хармъс, „Нашънъл Фиделити“ — казах аз, разпознавайки гласа, който бях чул преди, когато бяха получени първите инструкции.

— Приготви ли парите?

— Готови са.

— В дребни банкноти ли?

— Не по-едри от 20.

— Добре. Слушай сега. Знаеш ли Елмо Спрингс?

Казах, че го знам. Елмо Спрингс беше малко градче на около 100 мили северно от Лос Анжелос, горе в планините.

— Имаш три часа, за да стигнеш дотам, затова трябва да се стегнеш — продължи гласът. — По-нататъшни инструкции ще получиш в бензиностанцията „Блу трайангъл“. И слушай, ако решиш да правиш номера, ще стане доста зле за мацето.

— Не се стягай — казах аз. — Искаме само мис Шърмън да си дойде. Вие ще си получите парите, но ние каква гаранция имаме, че ще ни я върнете?

— Мислиш ли, че искам да я задържа? Тая кучка ме разорява. В алкохола, който изпива, може да заплава яхта.

— Доведи я на телефона. Искам да говоря с нея.

— Тя не е тук, приятелче, а дори и да беше, щеше да е твърде гипсирана, за да говори.

— Как ще ни я предадете?

— Плати мангизите и ще ти кажа. А сега се размърдай. Искам парите след три часа.

Чу се остро щракване и връзката прекъсна.

Докато набирах номера на Фаншоу, казах на Райс:

— Елмо Спрингс след три часа. Там ще получа други инструкции.

— Какво каза за Джойс? — попита Райс задавено.

— Щом получи парите, ще ни каже къде да я намерим.

Телефона вдигна Хакет. Казах му къде трябва да отида.

— О’кей — каза той. — Веднага ще изпратя колата. Ще имаме 10 коли около Елмо Спрингс, преди да стигнеш там. Дръж връзка и успех!

Благодарих му и затворих.

Райс се приближи.

— Нали не подготвят някой капан? — настоя той.

Поклатих глава.

— Няма как да стане. Освен това и ние, както и вие, сме загрижени за връщането на съпругата ви.

Той ме загледа втренчено, промърмори нещо под носа си и излезе.

Отидох на терасата. След 10 минутно чакане видях една кола да се приближава бързо по алеята. Изтичах надолу по стълбите да я посрещна.

Миклин и Медъкс слязоха. На задната седалка можах да видя двата куфара с парите.

— О’кей — каза Миклин. — Тръгвай. Дръж връзка с нас. Ще бъдем точно зад теб, но без да се виждаме. Ако имаме късмет, може да го хванем.

Качих се в колата.

— Ще ви се обадя в Елмо Спрингс… — започнах, когато внезапно се появи Райс. Преди Миклин да успее да го спре, той отвори широко вратата на колата и погледна свирепо към късовълновия радиоапарат.

— А, това гласите, значи? — изръмжа той. — Дявол да го вземе! Не ви ли казах да не се правите на хитри! Излизайте от тази кола!

— Стой си там! — излая Медъкс и го бутна назад. — Аз дърпам конците тук. Това са наши пари и…

— Той няма да тръгне с тази кола! — беснееше Райс и се бореше да стигне до мен. — Ако нещо се случи с Джойс…

Запалих колата, обърнах бързо и изчезнах надолу по алеята, като оставих Медъкс и Миклин да се оправят с Райс.

Наближаваше 7 часа, когато напуснах жилището на Шърмън. Попаднах в доста тежък трафик в Лос Анжелос, което ме позабави, но щом излязох от града и тръгнах по шосето, започнах да наваксвам. По дългия лъкатушещ планински път беше трудно да се кара бързо, но аз поддържах добра средна скорост и на половината път имах вече 10 минути аванс.

Спрях на една пуста отсечка от пътя, за да се запозная с радиоапарата. Изправих късата стоманена антена и изпратих позивен сигнал. Хакет отговори почти веднага.

— Аз съм точно извън Ла Канада — казах в микрофона. — Само проверявам да видя дали мога да боравя с това нещо.

— Чувам те добре — избумтя гласът на Хакет. — Продължавай. Ние сме на около половин миля зад теб.

— Следващия път ще ви се обадя от Елмо Спрингс.

Изключих, свалих антената и продължих по магистралата Анджелис Крест към Кейджън. Оттам пътят беше по-лесен и се движех добре, като пристигнах в Елмо Спрингс 5 минути по-рано от предвиденото. В далечния край на главната улица забелязах триъгълен знак от сини неонови светлини.

Влязох в късата алея на зле осветената бензиностанция. Това беше самотно местенце с три помпи и една барака, която служеше за офис.

Приближи се служител с бяло сако.

— Напълни догоре — казах аз и излязох от колата да се разтъпча. — Името ми е Хармъс. Очаквам съобщение от един човек, който каза, че ще го остави тук. Получавали ли сте нещо?

— Разбира се — каза служителят. — Имам писмо за вас. Ще го донеса.

Той влезе в бараката и веднага се върна с един плик, адресиран до мен с главни печатни букви. Взех го и се отдалечих от колата към единствената лампа над бараката.

Бележката беше кратка:

„Продължавай към Каньон Пас. Следващи инструкции — под един камък в основата на знака за магистрала.“

Пъхнах бележката в джоба си и се върнах при служителя, който завинтваше капачката на резервоара.

— Как изглеждаше човекът, който ти даде бележката? — попитах.

— Не го видях. Преди половин час се обадиха по телефона, за да ми кажат, че тук е оставена бележка за вас. След 10 минути намерих бележката на бюрото си, заедно с няколко долара. Малко мистериозно, нали?

— Да. Сигурен ли си, че не си го видял? Би могъл да изкараш 10 долара, ако го беше видял.

Лицето на служителя помръкна.

— Честна дума, господине, не го видях. Леле! 10 долара!

Дадох му 5 долара.

— О’кей и благодаря. Как да стигна до Каньон Пас?

Той ме упъти.

— Колко далече е според теб?

— Около 30 мили. Щом излезете от главния на планинския път, не можете да го изпуснете. Има само един път дотам.

Благодарих му отново и потеглих. Когато изминах 1 миля, спрях, излязох от колата, нагласих антената и се обадих на Хакет.

— Отправям се към Каньон Пас — казах, когато се свързах с него. — Имам писмени инструкции, но служителят не е видял човека, който е оставил бележката. Знаеш ли къде е Каньон Пас?

Хакет изруга тихо.

— Знам го. Дотам има само един път и няма как да се скрием. Това приятелче има акъл. — Не можем да те последваме, Хармъс, без да се издадем. Ще ни види.

— Докато стигна там, съвсем ще се стъмни. И сега е доста тъмно. Няма ли да се справите без фарове?

— Никакъв шанс. Чакай да видиш какъв е пътят. И с фарове е лошо, а без тях е направо самоубийство.

— Тогава какво ще правите?

— Ще чакаме долу. Ще изпратя 3 коли да заобиколят планината, за да блокират другия край на пътя, но дотам е доста далеч и не смятам, че ще стигнат навреме.

— Значи отсега нататък съм сам, така ли?

— Май да. Всичко, което можем да направим, е да блокираме пътя, по който ще слезе. Поне няма откъде другаде да мине.

— Това е чудесно, що се отнася до откупа, но не е особено здравословно за мен. Представи си, че на оня му хрумне да ме очисти?

— Предупредих те, че тая работа е опасна — каза Хакет. — Ако не искаш да се заемеш, стой там, докато те настигнем и Миклин ще продължи.

— Ще се справя — казах аз. — Ще ти се обадя, като стигна до Каньон пас.

— Добре — отвърна Хакет. — Веднага ще махна колите. Не бързай много. Искам малко време за моите хора да блокират другия изход.

Оставих апарата и запалих колата. И ТОГАВА НЕЩО ХЛАДНО И ТВЪРДО СЕ ВПИ В ТИЛА МИ. Шокът почти ме уби. Знаех какво е това — пистолет. Стоях замръзнал, с ръце вкопчени в кормилото и очаквах главата ми да бъде пръсната.

— Не мърдай и не се обръщай — изръмжа приглушен глас в ухото ми — или ще ти разплискам проклетия мозък в скута.

Добре, бях изплашен. Признавам си. Бях изплашен до смърт. Познах приглушения глас. Похитителят седеше точно зад мен!

Сигурно бе влязъл отзад в колата, докато служителят е пълнил резервоара. Значи той му бе съучастник. Излизаше, че аз няма да се измъкна жив, за да издам служителя на полицията.

— Тръгвай! — продължи гласът. — Прави, каквото ти казвам или това ще бъде последната ти погрешна стъпка. — Хладното дуло на пистолета се впи във врата ми и изпрати студени тръпки по гръбнака ми.

Включих на скорост и тръгнах надолу по пътя. След около 1 миля гласът каза:

— Завий наляво и продължавай.

Вместо да се насочвам към Каньон Пас, сега се отдалечавах от него и от всякаква възможна помощ. Пот се стичаше по носа ми и падаше по ръцете ми. Бях доволен, че Хелън не е тук да ме види. В този момент у мен нямаше нищо героично, нито пък храбро.

— Значи се правиш на хитър, така ли? — каза подигравателно гласът. — Е, ще видим кой е по-хитър. Знам с кого си имам работа.

— Никога не се обзалагам с непознати — казах аз раздразнен, че гласът ми звучеше като крякане на жаба. — Къде отиваме?

— Карай и не говори, че ще те тресна!

Карахме по заобиколните пътища, завивахме наляво, после надясно, после отново наляво. Нямах и най-слаба представа къде се намирам. Карах още поне 20 минути, после гласът каза:

— Добре, това е достатъчно. Спри тук.

Бяхме на тесен пуст път, обграден от едната страна с пелин и храсталаци, а от другата от мрак и празнота. Беше самотно и тихо като в ковчег. Далече долу виждах няколко разпръснати светлини на коли, които се изкачваха по планинския път. Хладен въздух лъхна лицето ми и не бях сигурен дали височината или страхът правят дишането ми трудно.

— Какво стана с Джойс Шърмън? — попитах аз, като спрях колата.

— Ти какво мислиш? Умря от мъка по дома. Млъквай сега и прави каквото ти кажа. Викни ченгетата й им кажи, че си в Каньон Пас. Направи го убедително, иначе ще те надупча.

— Умряла? Искаш да кажеш, че сте я убили?

Получих удар по главата, от който ми излязоха звезди пред очите.

— Млък! — изръмжа гласът. — Викни ченгетата!

Свързах се с Хакет.

— Аз съм на Каньон Пас — казах му. Пот се лееше от мен. Сега пистолетът беше опрян в дясното ми ухо и аз знаех, че щом свърша да говоря с Хакет, ще бъда убит.

— Кажи му, че ще оставиш парите до знака според инструкциите — изшептя гласът.

— Тук трябва да се плати, Хакет — казах аз в микрофона. Дясната ми ръка се движеше бавно и предпазливо към дръжката на вратата. — Трябва да оставя парите до пътния знак.

— Никой ли няма наоколо? — попита Хакет.

— Не.

Наближаваше решителният момент. След миг Хакет щеше да изчезне от ефира. Сигурно бяхме на мили от Каньон Пас. Този главорез трябваше само да ме пречука, за да грабне парите и да изфиряса.

— Е, добре — каза Хакет. — Хвърляй парите и тръгвай обратно. Като видиш червена лампа, щракни с фарове три пъти, иначе ще бъдеш застрелян. Довиждане засега.

Бутнах дръжката и усетих, че вратата се отваря. Щом линията утихна, ударих нагоре, отклоних пистолета и се хвърлих навън. Последва блясък и грохот от стрелба. Претърколих се отчаяно отстрани на пътя, а пистолетът отново изгърмя. Един куршум пръсна кал в лицето ми. Запълзях като обезумял към парапета. Сега вече го виждах. Беше излязъл от колата: ниска, широкоплещеста фигура, която тичаше към мен. Нямах време да си извадя пистолета. Можеше да ме види, а трети път нямаше да пропусне да ме уцели.

Когато се приближи и се прицели, аз направих страхотен скок и се хвърлих от пътя в тъмното, празно пространство.