Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (6)

5

Нощта преди заминаването на Марго и трите сме в стаята й, помагаме й да опакова и последните дреболии. Кити подрежда спретнато принадлежностите за баня в прозрачен несесер. Марго се чуди кое палто да вземе.

— Дали да взема само вълненото, или и пухенката? — пита ме тя.

— Само вълненото. Става за всички случаи. — Лежа на леглото й и направлявам процеса по опаковането. — Кити, затегни добре капачката на лосиона.

— Съвсем нов е. Естествено, че е затегната! — сопва ми се Кити, но все пак проверява.

— В Шотландия застудява по-рано, отколкото тук — казва Марго, сгъва палтото и го слага върху куфара си. — Мисля, че ще взема и двете.

— Не знам защо питаш, след като вече си решила. Освен това, доколкото помня, каза, че ще се върнеш за Коледа. Нали не си размислила?

— Не, ако спреш да се заяждаш — отвръща тя.

Честно казано, Марго не взема прекалено много багаж. Тя не се нуждае от много неща. Ако бях аз, щях да опаковам цялата стая, но не и тя. Нейната си изглежда същата, почти.

Сяда до мен, Кити се качва на леглото и се настанява в края му.

— Всичко се променя — въздъхвам.

Марго прави физиономия и ме прегръща.

— Всъщност нищо не се променя. Момичетата Сонг завинаги, забрави ли?

Татко стои на прага. Чука, макар че вратата е отворена и всички го виждаме.

— Започвам да товаря в колата — обявява той. Гледаме как помъква единия куфар по стълбите, после се връща за другия и казва сухо: — Не, не ставайте. Не си правете труда.

— Не се тревожи, няма — пропяваме ние.

През последната седмица татко е в режим на пролетно почистване, макар че не е пролет. Разкарва всичко — машината за хляб, която никога не сме използвали, дискове, стари одеяла, старата пишеща машина на мама. Всичко отива в „Гудуил“. Един психиатър вероятно би свързал това със заминаването на Марго, но аз не мога да проумея значението му. Каквото и да е — много ме дразни. Наложи се на два пъти да го пропъждам от колекцията ми стъклени еднорози.

Положих глава в скута на Марго.

— Значи, наистина ще си дойдеш за Коледа, нали?

— Наистина.

— Иска ми се да можех да дойда с теб — цупи се Кити. — Ти си по-добра от Лара Джийн.

Спечели си ощипване.

— Виждаш ли? — грачи тя.

— Лара Джийн ще бъде добра — отвръща Марго, — стига ти да си послушна. И двете трябва да се грижите за татко. Не му позволявайте да работи твърде много съботи. Настоявайте да кара колата на преглед всеки месец. И купувайте филтри за кафе машината. Винаги забравяте да купите филтри.

— Слушам, сержант — отвръщаме с Кити в един глас.

Взирам се в лицето на Марго, търся тъга, страх или притеснение, някакъв признак, че се страхува да замине толкова надалече, че ще й липсваме толкова много, колкото и тя на нас. Но не виждам нищо.

Тази нощ трите спим в нейната стая.

Кити заспива първа, както винаги. Аз лежа в тъмното до нея с отворени очи. Не мога да заспя. Мисълта, че утре вечер Марго няма да е в тази стая, е непоносима. Най-много от всичко мразя промяната.

Марго пита от тъмното до мен:

— Лара Джийн… мислиш ли, че някога си била влюбена? Истински влюбена?

Хваща ме неподготвена; нямам отговор на този въпрос. Опитвам се да измисля някакъв, но тя продължава:

— Ще ми се да се бях влюбвала повече от веднъж — казва с копнеж. — Мисля, че трябва да се влюбиш поне два пъти в гимназията. — После въздъхва тихо и заспива. Марго така заспива — една въздишка и вече е в страната на сънищата.

* * *

Събуждам се посред нощ и Марго я няма. Кити се е свила до мен, но не и Марго. Непрогледен мрак е; само лунната светлина се процежда през завесите. Ставам от леглото и се приближавам до прозореца. Дъхът ми секва. Те са там: Джош и Марго стоят на алеята. Тя е извърнала лице от него към луната. Джош плаче. Не се докосват. Разстоянието между тях ми показва, че Марго не е променила решението си.

Пускам пак завесата и се връщам в леглото, Кити се е преместила към средата. Избутвам я няколко сантиметра, за да направя място за Марго. Ще ми се да не бях виждала това. Твърде лично е. Твърде истинско. Трябваше да си е само тяхно. Ако имаше начин да го развидя, щях.

Обръщам се настрани и затварям очи. Какво ли е едно момче толкова да те харесва, че да плаче за теб? И не кое да е момче. А Джош. Нашият Джош.

Моят отговор на въпроса й е „да“. Мисля, че съм била истински влюбена. Но само веднъж. В Джош. В нашия Джош.