Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (24)

23

Когато татко има почивен ден, готви корейска храна. Не е съвсем автентична и понякога просто отива до корейския магазин и купува полуготови гарнитури и мариновано месо, но друг път се обажда на баба, за да я пита за рецепта, и опитва да приготви ястието. Там е работата: опитва се. Той не го казва, но аз знам, че го прави, защото не иска да загубим връзката си с корейската ни част и храната е единственият начин да допринесе за това. След като мама почина, той се опитваше да ни накара да играем с други корейчета, но винаги ставаше някак неловко и насилено. Само дето аз наистина си паднах по Едуард Ким. Слава богу, че тази тръпка така и не прерасна в истинско влюбване — иначе щях да съм написала писмо и на него, и той щеше да се превърне в поредния човек, когото трябва да избягвам.

Татко прави бо сам, което представлява нарязана свинска плешка, увита с маруля. Предната вечер я накисва в саламура от захар и сол и я пече цял ден. С Кити все я проверяваме; мирише толкова хубаво.

Когато най-сетне идва време да ядем, татко е подредил масата много красиво. Сребърна купа с листа маруля, току-що измити, по тях още блестят капчици вода; купа от рязано стъкло с кимчи, което купи от „Хоул Фудс“, малка купичка с люта паста, соев сос с лук и джинджифил.

Татко прави артснимки на масата.

— Ще изпратя една на Марго, за да я види и тя — казва той.

— Кое време е там сега? — питам го. Днес е уютно: почти шест часът е, а още съм по пижама. Седя на голямото кресло с облегалки за ръцете в трапезарията и прегръщам коленете си.

— Единайсет. Сигурен съм, че още не си е легнала — казва татко и продължава да снима. — Защо не поканиш Джош? Ще ни трябва помощ, за да изядем всичката тази храна.

— Сигурно е зает — отвръщам бързо. Още не съм измислила какво ще му кажа за мен и Питър, особено пък за мен и него.

— Е, опитай. Той обича корейска храна. — Татко премества плешката към центъра на масата. — Побързай, преди моето бо сам да изстине!

Преструвам се, че пиша съобщение. Малко ми е гузно, че лъжа, но татко би разбрал, ако знаеше фактите.

— Не разбирам защо вие, децата, все пишете съобщения, когато можете да се обадите. Така ще получите отговор веднага, без да чакате.

— Татко, много си старомоден — отвръщам и поглеждам телефона си. — Джош не може да дойде. Хайде да ядем. Кити! Вечерята!

— Идаааа — вика Кити от горния етаж.

— Е, може би той ще се отбие по-късно и ще хапне от остатъците — казва татко.

— Татко, Джош си има свой живот. Защо ще идва тук, когато Марго я няма? Освен това те дори вече не са заедно, забрави ли?

Татко прави объркана физиономия.

— Какво? Не са ли?

Предполагам, че Марго все пак не му е казала. Макар че той можеше да се досети и сам, когато Джош не дойде на летището да я изпрати. Как така татко не знае нищо? Нали има очи и уши?

— Не, не са. И между другото, Марго е в колеж в Шотландия. А аз се казвам Лара Джийн.

— Добре, добре, баща ти хич го няма — отвръща той. — Схванах. Няма нужда да прекаляваме. — Почесва се по брадичката. — Господи, мога да се закълна, че Марго не е споменавала нищо…

Кити връхлита в трапезарията.

— Мляс, мляс, мляс. — Тръшва се на стола и забива вилицата в месото в чинията си.

— Кити, трябва първо да се помолим — казва татко и сяда на стола си.

Ние се молим преди хранене само когато ядем в трапезарията, а ядем в трапезарията само когато татко готви корейско или в Деня на благодарността, или на Коледа. Мама ни водеше на църква, когато бяхме малки, а след като тя умря, татко се опита да продължи, но понякога работеше в неделя и започнахме да ходим на църква все по-рядко.

— Благодарим ти, Господи, за храната, с която си ни благословил. Благодаря ти за моите красиви дъщери и моля те, грижи се за Марго. В името на Исуса Христа, амин.

— Амин — отекнахме ние.

— Изглежда страхотно, нали, момичета? — Татко се хили, докато пълни листо маруля със свинско, ориз и кимчи. — Кити, ти знаеш как се прави, нали? Като малко тако.

Кити кима и следва примера му.

И аз правя рулце от маруля и едва не го изплювам. Свинското е много, много солено. Толкова солено, че ще се разплача. Но продължавам да дъвча, Кити ми прави ужасена физиономия, но аз я поглеждам предупредително — тихо. Татко още не е опитал; снима чинията си.

— Много е хубаво, татко — казвам. — Като в ресторант.

— Благодаря, Лара Джийн. Стана като за снимка. Не мога да повярвам колко красиви и хрупкави изглеждат отгоре. — Той най-сетне отхапва и се мръщи. — На вас солено ли ви е?

— Не съвсем — отвръщам.

Той отхапва отново.

— На мен ми е много солено. Кити, какво мислиш?

Тя гълта вода.

— Не, хубаво е, татко.

Аз тайно вдигам палец към нея.

— Хм, не, определено е солено. — Той преглъща. — Следвах точно рецептата… може би съм използвал неправилен вид сол за маринатата? Лара Джийн, опитай отново.

Аз отхапвам мъъъничка хапка и се опитвам да скрия този факт, като вдигам листото маруля пред лицето си.

— Ммм.

— Може би ако отрежа от вътрешността.

Телефонът ми на масата жужи. Съобщение от Джош.

Ходих да тичам и виждам, че в трапезарията свети.

Съвсем нормално съобщение, сякаш вчера нищо не е станало.

Корейска храна??

Джош има шесто чувство кога татко готви корейска храна, защото се появява и души наоколо точно когато сядаме да ядем. Той обича корейска храна. Когато баба ни е на гости, не се отлепя от нея. Дори гледат заедно корейски сериали. Тя му реже парченца ябълка и му бели праскови като на бебе. Моята баба харесва момчетата повече от момичетата.

Сега като се замисля, всички жени в семейството ми много обичат Джош. Освен мама, която не го познава. Но съм сигурна, че и тя щеше да го обича. Тя би обикнала всеки, който се държи така добре с Марго.

Кити изпъва врат, за да надникне над рамото ми.

— Джош ли е? Идва ли?

— Не! — Оставям телефона и той изжужава отново.

Може ли да се отбия?

— Казва, че иска да дойде!

Татко наостря уши.

— Кажи му да дойде! Искам да си каже мнението за този бо сам.

— Вижте какво, всички в това семейство трябва да приемат, че Джош вече не е част от него. Той и Марго са… — Поколебавам се. Дали и Кити не знае? Не мога да си спомня дали трябваше да е тайна. — Искам да кажа, че сега, когато Марго е в колеж и са разделени…

— Знам, че са скъсали — казва Кити и си прави рулце от маруля само с ориз. — Марго ми каза по видео чата.

От другата страна на масата татко прави печална физиономия и пъха парче маруля в устата си.

Кити продължава с пълна уста:

— Не разбирам защо не можем да си останем приятели с него. Той е приятел на всички ни. Нали, татко?

— Точно така — съгласява се татко. — Освен това връзките са страшно непостоянно нещо. Може пак да се съберат. Може да останат приятели. Кой знае какво ще се случи в бъдеще? Аз смятам, че не можем да го изключим все още.

Приключваме вечерята, когато получавам още едно съобщение от Джош.

Както и да е.

* * *

Налага се да ядем солената свинска плешка до края на уикенда. На следващата сутрин татко прави пържен ориз и реже плешката на малки парченца, като казва: „Мислете за нея като за бекон“. За вечеря аз изпробвам тази теория, като смесвам плешката с макарони и сирене и накрая изхвърлям всичко, защото има ужасен вкус.

— Ако имахме куче… — не спира да повтаря Кити.

Аз правя обикновени макарони.

След вечеря извеждам Милата Сади на разходка. Така със сестрите ми наричаме Сади; тя е голдън ретривър, който живее по-надолу по улицата. Семейство Шах са извън града и ме помолиха да я храня и разхождам. Обикновено Кити би молила да го върши тя, но сега ще дават някакъв филм по телевизията и чака да го гледа.

Със Сади минаваме по обичайния си маршрут из нашата задънена уличка, когато срещаме Джош да тича. Той кляка да я погали и казва:

— Е, как вървят нещата с Кавински?

„Странно, че повдигаш въпроса, Джош, защото тъкмо приключих с тази история веднъж завинаги. С Питър се скарахме по видео чата тази сутрин (в случай че Джош е забелязал, че не съм излизала от вкъщи целия уикенд) и скъсахме, а аз съм направо съсипана, защото съм влюбена в Питър Кавински още от седми клас, но това е животът.“

— Всъщност с Питър скъсахме тази сутрин. — Прехапвам устна и се опитвам да изглеждам тъжна. — Доста е… тежко, нали разбираш? След като го харесвам от толкова време и най-сетне и той ме хареса. Но не ни било писано. Не мисля, че все още е преодолял предишната си връзка. Май не може да забрави Дженевив, затова в сърцето му няма място за мен.

Джош ме поглежда странно.

— Той не каза това днес в „Макколс“.

Какво, за бога, е правил Питър К. в книжарницата? Той не си пада по книжарници.

— Какво каза? — Опитвам се да звуча небрежно, но сърцето ми бумти така силно, че Сади със сигурност го чува.

Джош продължава да я гали.

— Какво каза? — Сега просто се опитвам да не звуча трескаво. — Какво точно каза?

— Когато му се обадих да дойде, го попитах кога сте станали гаджета и той отвърна, че е наскоро. Каза, че много те харесва.

Какво…

Сигурно изглеждам точно толкова шашната, колкото съм всъщност, защото Джош се изправя и казва:

— Да, и аз се изненадах.

— Изненадал си се, че той би ме харесал?

— Ами донякъде. Кавински не е точно от момчетата, които ще излизат с момиче като теб. — Когато се втренчвам в него кисело, той се опитва да се поправи: — Искам да кажа, че ти не си, нали разбираш…

— Каква не съм? Не съм красива като Дженевив?

— Не! Нямам това предвид. Опитвам се да кажа, че ти си сладко, невинно момиче, което обича да е у дома със семейството си, а… не знам, предполагам, че Кавински не ми прилича на човек, който ще си падне по това.

Преди да каже още нещо, вадя телефона от джоба на якето си и казвам:

— Е, Питър ми се обажда в момента, така че явно харесва домошарки. До скоро, Джош! — отдалечавам се бързо, като влача Сади след себе си. По телефона казвам: „О, здравей, Питър“.