Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (43)

42

Родителите на Джош доста се карат. Не знам дали е нормално, защото имам само един родител, но не помня нашите да са се карали толкова много, когато имах двама. Къщите ни са доста близо и понякога ги чувам, ако прозорецът е отворен. Скандалите обикновено започват от нещо малко, например госпожа Сандерсън е забравила вратата на колата отворена и акумулаторът е паднал, и свършват с нещо голямо, например че господин Сандерсън работи твърде много и е егоист, който не става за семейство.

По време на най-лошите скандали Джош идва у дома. Когато бяхме по-малки, се промъкваше понякога по пижама и с възглавницата си и оставаше, докато майка му не дойде да го търси. Не говорим за това. Може би говори с Марго, но не и с мен. Само веднъж каза, че понякога му се иска най-сетне да се разведат, за да се свърши. Те обаче така и не се развеждат.

И тази нощ ги чувам. Чувала съм ги и други нощи, откакто Марго замина, но сега е особено зле. Толкова зле, че затварям прозореца. Вземам си домашното и слизам долу, включвам лампата в дневната, за да знае Джош, че може да дойде, ако пожелае.

След половин час се чука на вратата. Увивам се със светлосиньото си бебешко одеялце и отварям.

Джош е. Усмихва ми се смутено.

— Здрасти, може ли да вляза за малко?

— Разбира се. — Отварям вратата и се връщам в дневната. — Заключи.

Джош гледа телевизия, а аз си пиша домашното. Подчертавам най-важното от урока по американска история, когато той ме пита:

— Ще кандидатстваш ли за „Аркадия“? — Това е пролетната пиеса. Обявиха я вчера.

— Не. — Сменям маркерите. — Защо да кандидатствам?

Мразя да говоря пред публика и Джош го знае.

— Защото е любимата ти пиеса. — Сменя канала. — Мисля, че ще бъдеш много добра Томазина.

Усмихвам се.

— Благодаря, но не.

— Защо? Можеш да го впишеш при кандидатстването в колеж.

— Не възнамерявам да уча театър или нещо подобно.

— Няма да ти навреди да излезеш малко от зоната си на комфорт — казва той и протяга ръце зад главата си. — Рискувай. Виж Марго. Тя отиде чак в Шотландия.

— Аз не съм Марго.

— Не съм казал, че трябва да отидеш на другия край на света. Знам, че не би го направила. А какво ще кажеш за Почетния съвет? Ти обичаш да съдиш хората!

Правя физиономия.

— Или пък в Модела на ООН. Сигурно ще ти хареса. Само казвам, че… трябва да разшириш малко света си, а не само да играеш на дама с Кити и да се возиш с колата на Кавински.

Спирам да подчертавам насред изречението. Прав ли е?

Наистина ли светът ми е толкова малък? Неговият да не би да е голям!

— Джош — започвам аз. После млъквам, защото не знам как да довърша изречението, и хвърлям по него маркера.

Той рикошира в челото му.

— Хей! Можеше да ме удариш в окото!

— И щеше да си го заслужил.

— Добре, добре. Знаеш, че не исках да прозвучи така. Просто искам да кажа, че трябва да дадеш на хората възможност да те опознаят. — Джош насочва дистанционното към мен и казва: — Ако хората те познаваха, щяха да те обикнат. — Звучи много сериозен.

Джош, разбиваш ми сърцето. И си лъжец. Защото ти ме познаваш, познаваш ме по-добре от почти всеки друг, но не ме обичаш.

* * *

След като Джош се връща у дома, почиствам дневната, заключвам вратите и гася осветлението. После си наливам чаша вода и се качвам горе.

В стаята ми свети и Крис спи на леглото ми. Свивам се до нея, за да се сместя. Тя се размърдва и мърмори:

— Искаш ли да вземем пържени крилца?

— Късно е да ядем крилца — казвам и завивам и двете ни. — Изпусна Джош.

Тя отваря очи.

— Джоши е бил тук? Защо?

— Без причина. — Няма да й кажа тайните му, не и на Крис.

— Е, не го споменавай пред Кавински.

— На него не му пука.

Крис клати глава.

— На всички момчета им пука.

— Питър не е такъв. Той е много уверен в себе си.

— На тези им пука най-много — казва тя. Преди да я попитам какво има предвид, тя добавя: — Хайде да направим нещо откачено.

— Например? — Утре съм на училище; не мога да ходя никъде и тя го знае. Но все пак искам да чуя нейните кроежи. Те са като приказка за лека нощ.

— Например… не знам. Можем да се промъкнем в старческия дом и да изведем онази баба, за която все говориш. Как се казваше? Тъндър?

Кикотя се.

— Сторми.

— Да, Сторми. — Тя се прозява. — Тя като че ли знае как да си прекарва добре. Обзалагам се, че ще ни купи коктейли.

— Сторми си ляга в девет часа, за да е красива. Нека го направим утре. — До утре Крис ще е забравила, но все пак е мило. Очите й се затварят. Побутвам я. — Крис, събуди се. Иди да си измиеш зъбите. — В моето чекмедже в банята държа четка специално за Крис. Написала съм едно извито К на нея с червен лак за нокти, за да не я сбърка някой с неговата.

— Не мога. Скапана съм, не мога да помръдна.

— Преди секунда искаше да измъкнем Сторми от „Белвю“, а сега си прекалено изморена, за да си измиеш лицето и зъбите?

Крис се усмихва, но не отваря очи.

Гася нощната лампа.

— Лека нощ, Крис.

Тя се сгушва до мен.

— Лека!