Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (39)

38

Стоим пред вратата на имението на Стив Бледъл. Стив от футболния отбор; той е по-известен с това, че има богат пастрок, който притежава дори самолет.

— Готова ли си? — пита ме Питър.

Бърша длани в панталонките си. Ще ми се да бях имала време да оправя по-добре косата си.

— Не съвсем.

— Тогава нека поговорим по стратегията. Ти само трябва да се държиш, все едно си влюбена в мен. Не би трябвало да е много трудно.

Извъртам очи.

— Ти си най-суетното момче, което познавам.

Питър се хили и свива рамене. Слага ръка на дръжката, но спира.

— Чакай — дърпа ластика от косата ми и го хвърля в двора.

— Хей!

— Спусната е по-добре. Довери ми се. — Той прокарва пръсти през косата ми и я бухва, а аз первам ръката му. После вади телефона от задния си джоб и ме снима.

Поглеждам го объркана, а той обяснява:

— В случай че Джен провери телефона ми. — Гледам го как слага снимката за тапет.

— Може ли да направим още една? — Косата ми не ми харесва.

— Не, на мен ми харесва. Хубава си. — Вероятно го казва само за да побързаме и да влезем вътре, но ми става приятно.

Докато влизам на купона с Питър Кавински, няма как да не изпитам внезапен прилив на гордост. Той е тук с мен. Или по-скоро аз съм тук с него?

Виждам я още щом влизаме — седи на дивана с приятелките си; пият от червени пластмасови чашки. Няма гадже на хоризонта. Тя вдига вежди към мен и прошепва нещо на Емили Нюсбаум.

— Здрастиии, Лара Джийн — провиква се Емили и ми прави знак с пръст. — Ела да седнеш при нас.

Понечвам да тръгна към тях, като мисля, че Питър е до мен, но той не е. Спрял е да поздрави някого. Поглеждам го паникьосана и той ми прави жест да вървя. С устни оформя: „Ти си на ход“.

Докато прекосявам сама стаята, сякаш прекосявам цял континент, а Джен и приятелките й ме гледат.

— Здравейте, момичета — казвам пискливо и твърде детински. За мен няма място на дивана, затова кацам на страничната облегалка като птиче на телефонна жица. Не откъсвам очи от гърба на Питър: той е в другия край на стаята с момчета от отбора по лакрос. Сигурно е хубаво да си на негово място. Толкова спокоен, уверен в себе си, знае, че хората го чакат, например Питър е тук, сега партито може наистина да започне. Оглеждам стаята само за да правя нещо, и виждам Гейб и Даръл, а те ми махат много мило, но не идват. Имам чувството, че всички чакат и гледат, чакат да видят какво ще направи Дженевив.

Съжалявам, че дойдох.

Емили се навежда напред.

— Всички нямаме търпение да узнаем… какво става между теб и Кавински?

Знам, че е упълномощена от Джен да попита. Джен отпива от чашата си възможно най-небрежно, но чака отговора ми. Дали вече е пияна? От това, което съм чувала и знам за нея, напие ли се, става зла. Не съм го изпитвала на гърба си, но дочух това-онова. Носят се слухове.

Облизвам устни.

— Ами това, което казва Питър.

Емили пренебрегва думите ми, сякаш няма значение какво казва Питър.

— Искаме да го чуем от теб. Просто е много изненадващо. Как изобщо се случи? — Навежда се към мен, все едно сме приятелки.

Когато се колебая и се озъртам към Дженевив, тя се усмихва и извърта очи.

— Няма проблем, можеш да кажеш, Лара Джийн. С Питър приключихме. Не знам дали ти го е казал, но всъщност аз скъсах с него.

Кимам.

— И той така каза. — Не каза това, но аз вече знаех.

— Е, кога се събрахте? — опитва се да звучи небрежно, но знам, че отговорът ми е важен за нея. Опитва се да ме хване в лъжа.

— Съвсем наскоро.

— Колко скоро? — настоява тя.

Преглъщам.

— Точно преди да започне училище — казвам аз.

Нали с Питър така се разбрахме да казваме?

Очите й светват и сърцето ми се свива. Сбъркала съм, но вече е твърде късно. Трудно е да не попаднеш в магията й. Тя е от хората, които искаш да те харесат. Знаеш, че може да бъде жестока, виждал си я, но когато те гледа и ти обръща внимание, искаш да продължи. Свързано е с красотата й, но има още нещо — нещо, което те привлича. Мисля, че е заради прозрачността й — всичко, което си мисли или чувства, е изписано на лицето й, а ако не е, ще го каже, защото тя говори каквото мисли.

Разбирам защо Питър е влюбен в нея от толкова време.

— Мисля, че е сладко — казва Дженевив и момичетата започват да говорят за някакъв концерт, за който се опитвали да вземат билети, а аз просто седя там, доволна, че не трябва да говоря повече, и се чудя как ли върви с къпкейкчетата у дома. Надявам се, че татко не ги е препекъл. Няма нищо по-лошо от сухо къпкейкче.

Момичетата започват да говорят за костюмите за Хелоуин, а аз ставам и тръгвам към банята. Когато се връщам, виждам, че Питър седи в кожено кресло, пие бира и говори с Гейб. Няма къде да седна, мястото ми на дивана е заето. Сега какво?

Стоя там секунда и после го правя: правя, каквото би направило момиче, влюбено в Питър. Правя каквото Дженевив би направила. Тръгвам право към него и се тръшвам в скута му, все едно там ми е мястото.

Питър възкликва от изненада и изкашля бирата си.

— Здрасти!

— Здрасти! — отвръщам и го щипвам по носа, както направи едно момиче в един черно-бял филм.

Той се намества в креслото и ме поглежда, сякаш се опитва да не се разсмее, а аз се смущавам — романтично е да щипнеш момче по носа, нали? С периферното си зрение виждам, че Дженевив се звери в нас. Шепне нещо на Емили и излиза от стаята.

Успех!

* * *

По-късно аз се наливам с черешова кола и гледам как Дженевив и Питър говорят в кухнята. Тя му говори тихо и напрегнато, посяга и докосва ръката му. Той се опитва да я отблъсне, но тя не се отказва.

Толкова съм хипнотизирана от гледката, че дори не забелязвам кога Лукас Крапф е дошъл при мен и отваря бутилка бира.

— Здрасти, Лара Джийн.

— Здрасти! — Облекчена съм да видя позната физиономия.

Стои до мен, облегнали сме се на стената на трапезарията.

— За какво се карат?

— Кой знае? — отвръщам и се усмихвам тайничко. С надеждата, че е заради мен, и Питър ще е доволен, че планът ни най-сетне е проработил.

Лукас ми прави знак с пръст да се приближа и шепне:

— Скандалът не е добър знак, Лара Джийн. Означава, че още ти пука. — Дъхът му мирише на бира.

Хм. На Дженевив определено още й пука. Сигурно и на Питър.

Лукас ме погалва нежно по главата.

— Просто внимавай.

— Благодаря ти.

Питър излиза от кухнята и казва:

— Готова ли си да тръгваме? — Не изчаква да му отговоря; просто тръгва, раменете му са сковани.

Прегръщам Лукас.

— Ще се видим в понеделник, Лукас! — И забързвам след Питър.

Той още е ядосан; разбирам по начина, по който пъха ключа в запалването.

— Господи, тя ме подлудява! — Толкова е напрегнат, че от него се излъчва енергия на вълни. — Какво си й казала?

Сковавам се на мястото си.

— Тя ме попита откога сме заедно и аз й казах, че точно преди да започне училище.

Питър изстенва.

— Тръгнахме през първия уикенд.

— Но… вие вече бяхте скъсали.

— Да, да — свива рамене. — Както и да е. Стореното-сторено.

Облекчена, аз щраквам колана си и събувам обувките.

— За какво се карахте тази нощ?

— Не се тревожи за това. Свършила си добра работа. Тя изгаря от ревност.

— Еха. — Стига да не изгори мен.

Пътуваме в тъмното и мълчим. После аз питам:

— Питър, как разбра, че обичаш Дженевив?

— Господи, Лара Джийн. Защо задаваш такива въпроси?

— Защото съм любопитна по природа. — Извъртам огледалото му и започвам да си сплитам косата. — И защото може би това е въпросът, който трябва да си зададеш. Защо те е страх да отговаряш на подобни въпроси?

— Не ме е страх!

— Тогава защо не отговориш?

Той замълчава и аз съм почти сигурна, че няма да отговори, но след дълга пауза, в която въпросът ми просто си виси във въздуха, казва:

— Не знам дали някога съм обичал Дженевив. Откъде мога да знам какво е да обичаш? Аз съм на седемнайсет, за бога.

— Не си чак толкова млад. Преди сто години хората са се женили на тази възраст.

— Да, преди електричеството и интернет. Преди сто години осемнайсетгодишните момчета са се сражавали във войни с байонети и са отнемали живот! Преживявали са доста, докато станат на нашата възраст. Какво знаят хлапета като нас за любовта и живота? — Никога не съм го чувала да говори така — сякаш наистина го е грижа за нещо. Мисля, че още е под влияние на скандала с Дженевив.

Извивам косата си на кок и я закрепвам с ластик.

— Знаеш ли като кого говориш? Като дядо ми. Освен това мисля, че шикалкавиш, защото не искаш да отговориш на въпроса ми.

— Отговорих, просто отговорът не ти хареса.

Спираме пред нашата къща. Питър изгасва двигателя, което означава, че иска да поговорим още малко. Затова не скачам веднага от колата, слагам чантата в скута си и започвам да ровя за ключовете на светлината от горния етаж. Господи! Да седя в черното ауди на Питър Кавински. Нима всяко момиче не е мечтало за това още от началото на света? Не точно за Питър Кавински, или може би точно за Питър Кавински.

Той отпуска глава на облегалката и затваря очи.

— Знаеш ли, че когато хората се карат, това означава, че още държат един на друг? — Той не отговаря и добавям: — Дженевив явно наистина ти е влязла под кожата.

Очаквам да отрече, но той не го прави, а казва:

— Така е, но ми се ще да не беше. Не искам да съм нечия собственост. Или да принадлежа на някого.

Марго би казала, че принадлежи на самата себе си. Кити би казала, че не принадлежи на никого. Предполагам, че аз бих казала, че принадлежа на сестрите си и на татко, но това невинаги е така. Да принадлежа на някого — не го знаех, но като се замисля сега, май че винаги точно това съм искала. Наистина да принадлежа на някого и той на мен.

— Значи, затова го правиш — отчасти питам, но не съвсем. — Да й докажеш, че не принадлежиш на нея. Че не си с нея — Спирам. — Мислиш ли, че има разлика? Да си с някого и да принадлежиш?

— Разбира се. Едното е по избор; другото не.

— Трябва много да я обичаш, за да си създаваш толкова неприятности.

Той изсумтява.

— Много си романтична.

— Мерси — отвръщам, макар да знам, че не е комплимент. Казвам го само като закачка.

Разбирам, че съм успяла, защото той отвръща кисело:

— Какво знаеш ти за любовта, Лара Джийн? Дори не си имала приятел.

Изкушавам се да си измисля някой, момче от летен лагер, от друг град или някъде си. Казва се Клинт, е на върха на езика ми. Но ще е твърде унизително, защото той ще разбере, че лъжа; вече му казах, че не съм излизала с момче преди. А и дори да не му бях казала, много по-жалко е да си измислиш гадже, отколкото да признаеш истината.

— Не, не съм имала приятел. Но познавам много хора, които са имали, а никога не са се влюбвали. Аз съм била влюбена. — Точно затова го правя.

Питър сумти.

— В кого? В Джош Сандерсън? В този бастун?

— Не е бастун — мръщя се аз. — Ти дори не го познаваш.

— Всеки дори с едно око и половин мозък ще види, че този тип е бастун.

— Наричаш сестра ми едноока и безмозъчна? — питам аз. Ако каже и една лоша дума за сестра ми, дотук бяхме. Приключваме с тази история. Не ми е притрябвал чак толкова.

Той се смее.

— Не. Казвам, че ти си такава!

— Знаеш ли какво? Размислих. Ти явно никога не си обичал друг, освен себе си. — Опитвам се да отворя вратата, но е заключена.

— Лара Джийн, просто се шегувах. Стига.

— Ще се видим в понеделник.

— Чакай, чакай. Първо ми кажи нещо. — Той се обляга в седалката си. — Как така никога не си излизала с момче?

Свивам рамене.

— Не знам… защото никой не ме е канил?

— Глупости. Знам със сигурност, че Мартинес те е поканил на бала, но ти си отказала.

Изненадана съм, че знае това.

— Ама какво ви става на вас, момчетата, че се наричате по фамилия? Толкова е… — опитвам се да намеря правилната дума. — Превзето?

— Не сменяй темата.

— Предполагам, че отказах, защото се изплаших. — Взирам се през прозореца и прокарвам пръст по стъклото, пиша М — като Мартинес.

— От Томи?

— Не. Харесвам Томи. Не е заради това. Плашещо е, когато стане наистина. Когато не просто си мислиш за някого, ами пред теб има истински човек с… очаквания. И желания. — Накрая поглеждам Питър и съм изненадана от вниманието, с което ме слуша; очите му изглеждат напрегнати и концентрирани върху мен, сякаш наистина се интересува от това, което казвам. — Дори когато много съм харесвала момче, дори когато съм го обичала, винаги съм предпочитала да съм със сестрите си, защото там принадлежа.

— Чакай. Ами сега?

— Какво сега? Е, теб не те харесвам по този начин, така че…

— Добре — отвръща Питър. — Само не си падай отново по мен, става ли? Не ми трябват още влюбени момичета. Изтощително е.

Изсмивам се.

— Толкова си самовлюбен.

— Шегувам се — възразява той, но не се шегува. — Какво хареса в мен, между другото? — Усмихва се наперено, уверен в чара си.

— Честно ли? Всъщност не можех да определя.

Усмивката повяхва и после се стабилизира, но вече не е така уверена.

— Казваш, че било, защото карам хората да се чувстват специални. Ти… каза, че било, защото съм добър танцьор и съм помагал по физика на Джефри Сътълман!

— Еха, ти май си запомнил всяка дума от онова писмо? — дразня го. Доставя ми малко, злобарско удоволствие да видя как усмивката му угасва напълно. Но то веднага е последвано от разкаяние, защото съм го наранила без причина. Какво ме кара да искам да го наранявам? За да оправя положението, бързо добавям: — Не, вярно е. Тогава в теб наистина имаше нещо.

Май че влоших нещата още повече, защото той потрепва.

Не знам какво друго да кажа, затова отварям вратата и слизам.

— Благодаря, че ме докара, Питър.

Когато влизам вкъщи, отивам в кухнята да проверя къпкейкчетата. Те са опаковани във фолио в моята кошница. Пудрата захар е малко рошава и пръчиците са пръснати безразборно, но общо взето, изглеждат доста добре. Какво облекчение. Поне Кити няма да се срамува на разпродажбата заради мен!

От: Марго Кови <[email protected]>

До: Лара Джийн Кови [email protected]

 

Как върви училището? Записа ли се вече в нови клубове? Помисли за включване в „Литературно списание“ или в „Модел на ООН“. Освен това не забравяй, че корейският Ден на благодарността е тази седмица. Трябва да се обадиш на баба, иначе ще се ядоса! Липсвате ми.

П. П. Моля те, изпрати ми „Орео“! Липсват ми нашите състезания по целене на коша.

С обич,

М

От: Лара Джийн Кови <[email protected]>

До: Марго Кови [email protected]

 

В училище всичко е наред. Още няма нови клубове, но ще видим. Вече съм си записала в календара да се обадя на баба. Не се тревожи за нищо, държа всичко под контрол!

хх