Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (40)

39

Майката на Питър има антиквариат, който се нарича „Линдън и Уайт“ и се намира на павирана улица в центъра. Продава предимно мебели, но има и кутийки за бижута, подредени по десетилетия. Любимото ми десетилетие е началото на двайсети век. Харесала съм си едно златно сърчице с малко диамантче в центъра; прилича на звезден прах. Струва четиристотин долара. Магазинът е точно до книжарницата „Макколс“, затова, когато ходя в нея, понякога го посещавам. Винаги очаквам вече да го няма, но той си е там.

* * *

Веднъж купихме на мама златна брошка във формата на детелина от четирийсетте за Деня на майката. С Марго продавахме лимонада всяка събота в продължение на месец и успяхме да спестим шестнайсет долара за нея. Помня колко горди бяхме, когато показахме парите на татко, опаковани спретнато в найлонова торбичка. Тогава си мислех, че ние сме платили големия дял, а той е добавил малко. Сега осъзнавам, че брошката струва много повече от шестнайсет долара. Трябва да попитам татко колко всъщност струва. Но май че не искам да знам. Може би е по-хубаво да не знаеш. Погребахме я с нея, защото й беше любимата.

Стоя над витрината и докосвам с пръст стъклото, когато Питър се появява от дъното на магазина.

— Здрасти! — казва, изненадан.

— Здравей! — отвръщам. — Какво правиш тук?

Поглежда ме, сякаш съм глупачка.

— Магазинът е на мама, не помниш ли?

— О, вярно. Просто никога не съм те виждала тук. Тук ли работиш?

— Не, трябваше да доставя нещо. Сега мама казва, че трябва да взема две кресла от Хънтсбърг утре — казва той намусено. — Два часа до там и обратно. Дразнещо е.

Кимам с разбиране и се отдалечавам от витрината. Преструвам се, че разглеждам един глобус в розово и черно. Марго ще го хареса. Ще е хубав подарък за Коледа. Завъртам го лекичко.

— Колко струва този глобус?

— Колкото пише на етикета. — Питър опира лакти на витрината и се навежда напред.

— Трябва да дойдеш.

Поглеждам го.

— Къде?

— Да докараме креслата.

— Нали току-що каза, че било дразнещо да ходиш там.

— Да, сам. Ако дойдеш и ти, няма да е толкова дразнещо.

— О, благодаря.

— За нищо.

Извъртам очи. Питър казва „за нищо“ на всичко. „Не, Питър, това не беше искрено «благодаря», затова не е нужно да казваш «за нищо».“

— Е, ще дойдеш ли, или?

— Или какво?

— Хайде де! Ще взема креслата от разпродажба в едно имение. Собственикът е бил нещо като отшелник. Нещата са стояли там повече от петдесет години. Обзалагам се, че нещо ще ти хване окото. Ти обичаш стари вещи, нали?

— Да — отвръщам, изненадана съм, че знае това. — Всъщност винаги съм искала да ида на разпродажба в имение. Как е починал собственикът? Колко време е минало, преди да го намерят.

— Господи, зловеща си! — Той потреперва. — Знаеше ли, че имаш такива заложби?

— Аз имам много заложби — казвам и се навеждам напред. — Е? Как е умрял?

— Не е умрял, откачалке. Просто е стар. Семейството му го изпраща в старчески дом. — Вдига вежди към мен. — Е, ще те взема утре в седем.

— В седем? Не спомена, че ще тръгнем в седем в събота!

— Извинявай — отвръща разкаяно. — Трябва да ида рано, преди да са разграбили всички хубави неща.

* * *

Тази вечер опаковам обяд за Питър и за мен. Правя сандвичи с печено телешко, сирене, домат и майонеза за мен, и горчица за него. Той не обича майонеза. Странни неща научаваш в една фалшива връзка.

Кити връхлита в кухнята и се опитва да грабне една половинка от сандвич. Плясвам я по ръката.

— Не е за теб.

— За кого е тогава?

— Това е обядът ми за утре. За мен и Питър.

Тя се качва на стол и ме гледа как опаковам сандвичите в промазана хартия. Те изглеждат много красиви в хартията и найлоновите торбички. Използвам такава хартия при всяка възможност.

— Харесвам Питър — казва Кити. — Той е много различен от Джош, но го харесвам.

Вдигам очи.

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Много е забавен. Постоянно се шегува. Сигурно наистина си влюбена, щом му правиш сандвич. Когато Марго и Джош започнаха да ходят, тя постоянно правеше макарони с три сирена, защото са му любимите. Питър какво обича?

— Ами… не знам. Май обича всичко.

Кити ме поглежда косо.

— Ти си му гадже, а не знаеш коя е любимата му храна.

— Знам, че не обича майонеза.

— Защото майонезата е гадна. И Джош мрази майонеза.

Усещам пробождане. Джош наистина мрази майонеза.

— Кити, той липсва ли ти?

Тя кима.

— Ще ми се още да идваше. — По лицето й преминава копнеж и тъкмо понечвам да я прегърна, когато тя слага ръце на хълбоците си. — Само не използвай всичкото печено телешко, защото ще ми трябва за обяд през седмицата.

— Ако не стигне, ще направя салата с риба тон.

— Внимавай в картинката — казва Кати и изхвърча от кухнята.

— Какво?

Откъде учи такива неща?

* * *

В седем и половина седя до прозореца и чакам Питър. Държа кафява хартиена торбичка с нашите сандвичи и фотоапарата си, в случай че видя нещо интересно. Представям си порутено сиво старо имение, като от филмите на ужасите, с порта и тинесто езеро или лабиринт от храсти.

Миниванът на майката на Питър спира пред нас в седем четиридесет и пет, което е дразнещо. Можех да поспя още цял час. Хуквам към колата, скачам вътре и преди да кажа и дума, той започва:

— Извинявай, извинявай, но виж какво съм ти донесъл. — Подава ми поничка в салфетка, още е топла. — Отбих се специално за нея точно когато отваряха в седем и половина. С мока глазура е.

Отчупвам парченце и го пъхам в устата си.

— Ммм!

Той ме поглежда крадешком и потегля.

— Е, струваше си да закъснея, нали?

Кимам и отхапвам голяма хапка.

— Определено си струваше — казвам с пълна уста. — Имаш ли вода?

Подава ми наполовина пълна бутилка и аз я изпивам.

— Това е най-хубавата поничка, която съм яла.

— Добре. — После ме поглежда и се смее. — Имаш захар по цялото лице.

Бърша устата си с другата страна на салфетката.

— И по бузите — добавя той.

— Добре де, добре. — После замълчава и аз се изнервям. — Може ли да пуснем музика? — Понечвам да извадя телефона си.

— Всъщност, ако нямаш нищо против, искам известно време да е тихо? Не мога да търпя музика, преди кофеинът да е оказал ефекта си.

— О… разбира се. — Не съм сигурна дали това означава, че иска и аз да мълча. Нямаше да се съглася да тръгна на тази малка екскурзия, ако знаех, че ще трябва да мълча.

Питър изглежда спокоен, сякаш е капитан на рибарски кораб и ние се носим кротко насред морето. Само че не кара никак кротко; кара доста бързо.

Мълча около десет секунди и питам:

— Това означава ли, че искаш да мълча?

— Не, просто не искам музика. Ти говори колкото желаеш.

— Добре. — Тогава замълчавам, защото ти става неловко, когато някой ти каже да говориш колкото желаеш. — Коя е любимата ти храна?

— Аз обичам всичко.

— Но коя е любимата ти! Например най-любимата от любимите. Макарони със сирене или, ммм, пържено пиле, пържола или пица?

— Обичам ги всичките. Еднакво.

Въздъхвам огорчена. Защо не може да схване понятието за любимо нещо?

Той имитира въздишката ми и се смее.

— Хубаво де. Обичам препечена филийка с канела. Това ми е любимото.

— Препечена филийка с канела? — повтарям. — Харесваш препечена филийка с канела повече от омари? Повече от чийзбургер?

— Да.

— Повече от барбекю?

Той се колебае. После казва:

— Да! Сега спри да разколебаваш избора ми. Държа на него.

Свивам рамене.

— Добре. — Изчаквам, давам му възможност да ме попита коя е моята любима храна, но той не го прави. Затова сама си казвам:

— Моята любима храна е тортата.

— Каква торта?

— Няма значение. Всякаква.

— Ти току-що ми се скара, че не искам да избера едно нещо — започна той.

— Трудно е да избереш един вид! — избухвам аз. — Искам да кажа, че има кокосова торта с бяла глазура, която прилича на снежна топка — много я харесвам. Но има и чийзкейк, лимонова торта, морковена торта. Има и червена кадифена торта с глазура от крема сирене, шоколадова торта с шоколадов ганаш. Някога ял ли си торта със зехтин.

— Не, звучи странно.

— Много, много е хубава. Много сочна и вкусна. Ще ти направя.

Питър пъшка.

— Заради теб огладнях. Трябваше да взема цяла торба понички.

Отварям кафявата кесия и вадя неговия сандвич. Изписала съм с тънкописец „П“ на него, за да знам кой за кого е.

— Искаш ли сандвич?

— Направила си го за мен?

— Е, направила съм и за себе си. Щеше да е грубо да взема само един и да го ям пред теб.

Приема сандвича и го яде, без да го разопакова целия.

— Хубав е — кима. — Каква горчица е това?

Отвръщам доволна:

— Бирена горчица. Татко я поръчва от някакъв моден каталог. Той много си пада по готвенето.

— А ти няма ли да изядеш твоя?

— Ще го оставя за по-късно.

На половината път Питър започва да криволичи из трафика и все поглежда часовника на таблото.

— Защо бързаш толкова?

— Заради семейство Епщайн — казва той, впил пръсти във волана.

— Кои са те?

— Те са възрастна двойка, имат антиквариат в Шарлътсвил. Последния път Фил отиде пет минути преди мен и омете всичко. Днес няма да позволя това.

Впечатлена съм.

— Еха, нямах представа, че този бизнес е толкова суров.

Той се ухилва знаещо и пита:

— Не е ли всеки бизнес такъв?

Извъртам очи към прозореца. Питър си е Питър.

* * *

Чакаме на светофар, когато Питър внезапно изправя гръб и казва:

— О, по дяволите! Епщайн!

Задрямала съм, отварям рязко очи и викам:

— Къде са? Къде?

— В червения бус! Две коли пред нас. — Опъвам врат да ги видя. Сивокоса двойка, може би на шейсет или седемдесет години. Трудно е да се прецени от разстояние.

Още щом светва зелено, Питър дава газ и потегля рязко, аз викам: „Давай, давай!“, и ние прелетяваме покрай Епщайн. Сърцето ми препуска лудо, не мога да се сдържа да не покажа глава от прозореца и да изкрещя, защото тръпката е невероятна. Косата ми се развява на вятъра и знам, че ужасно ще се оплете, но не ми пука.

— Да!

— Ти си откачена — казва Питър и ме дърпа вътре за подгъва на ризата. Гледа ме, както в деня, когато го целунах в коридора. Сякаш съм се оказала не такава, за каквато ме е мислел.

Спираме пред къщата, където вече са паркирани няколко коли. Извивам врат, за да я огледам хубаво. Очаквах имение с порти от ковано желязо и може би един-два гаргойла, но това си е най-нормална къща. Вероятно изглеждам разочарована, защото, докато паркира колата, Питър ми казва:

— Не съди за разпродажбата по къщата. Виждал съм всякакви съкровища в най-обикновени къщи и всякакви боклуци в страхотни къщи.

Слизам и се навеждам да си вържа обувката.

— Побързай, Лара Джийн! Епщайн ще са тук всеки момент! — Сграбчва ръката ми и хукваме по алеята; дишам тежко, докато се мъча да не изоставам. Краката му са много по-дълги от моите.

Още щом влизаме, той отива право при един мъж в костюм, а аз се навеждам и се опитвам да овладея дъха си. Неколцина души се мотаят наоколо и оглеждат мебелите. В средата на стаята има дълга маса с порцеланови чаши и украшения. Отивам до нея да огледам по-добре. Харесва ми една малка каничка за сметана с розови пъпчици, но не съм сигурна дали може да я докосна и да видя колко струва. Вероятно е много скъпа.

Виждам и голяма кошница със стари коледни картички в нея, пластмасови дядоколедовци и рудолфци и стъклени украшения. Ровя из нея, когато Питър идва при мен с огромна усмивка на лицето.

— Мисията изпълнена. — Кима към по-възрастна двойка, които оглеждат дървен бюфет. — Епщайн — шепне ми.

— Ти ли взе креслата? — провиква се господин Епщайн.

Опитва се да звучи небрежно, но ръцете му са на хълбоците и стои много скован.

— Знаеш, че ги взех — вика му Питър. — Късмет следващия път. — А на мен казва: — Видя ли нещо готино?

— Много неща. — Вдигам един яркорозов елен. Стъклен е, с електриковосин нос. — Това ще изглежда страхотно на моята тоалетка. Ще попиташ ли човека колко струва?

— Не, но ти можеш. Ще е добре да се научиш да преговаряш. — Хваща ме за ръка и ме води при човека с костюма. Той попълва някакви документи на клипборд. Изглежда много зает и важен. Не съм сигурна, че изобщо тук ми е мястото. Мисля си, че еленът не ми е притрябвал особено.

Но Питър ме гледа с очакване, затова се прокашлям и питам:

— Извинете, сър, колко струва този елен?

— Той е част от комплект — отвръща мъжът.

— О, извинете, но какъв комплект?

— Това означава, че трябва да купите всички украшения. Седемдесет и пет долара. Те са антикварни.

Понечвам да се оттегля.

— Благодаря все пак.

Питър ме дърпа обратно и му се усмихва очарователно.

— Не може ли да го включите към креслата? Подарък към покупката?

Мъжът въздъхва.

— Не искам да ги деля. — Обръща се, за да прелисти клипборда.

Питър ми хвърля поглед в смисъл: „Нали ти искаш елена, трябва да настояваш“. Отвръщам с поглед, който казва: „Не го искам чак толкова много“, той клати твърдо глава и ме бута към мъжа.

— Моля ви, сър. Ще ви дам десет долара за него. Никой няма да забележи, че липсва елен. А и вижте, крачето му е малко нащърбено отдолу? — Вдигам фигурката.

— Добре, добре. Вземай го — казва мъжът намусено и аз засиявам, понечвам да извадя портмонето си, но той ми махва с ръка.

— Благодаря ви! Много ви благодаря. — Притискам елена към гърдите си. Може би пазарлъкът все пак не е чак толкова труден, колкото предполагах.

Питър ми смига и казва на човека:

— Ще докарам колата по-близо, за да натоваря креслата.

Излизат навън, а аз оставам вътре и разглеждам снимките в рамки по стените. Чудя се дали и те се продават. Някои изглеждат доста стари: черно-бели снимки на мъже с костюми и шапки. На една има момиченце с рокля за първо причастие, бяла, с дантелка, като сватбена рокля. Момичето не се усмихва, но в очите му има пакостливо пламъче, което ми напомня за Кити.

— Това е дъщеря ми Патриша.

Обръщам се. Виждам възрастен мъж с тъмносин пуловер и джинси. Обляга се на стълбището и ме наблюдава. Изглежда много крехък, кожата му е бяла и тънка като хартия.

— Тя живее в Охайо. Счетоводителка е. — Още се взира в мен, сякаш му напомням на някого.

— Имате хубава къща — казвам, макар че не е така.

Стара е и има нужда от основно почистване, но нещата в нея са прекрасни.

— Вече е празна. Всичките ми вещи са продадени. Не можеш да ги отнесеш със себе си, нали знаеш.

— Имате предвид, когато умрете? — прошепвам.

Той ме гледа свирепо.

— Не, в старческия дом.

Упс!

— Така е — отвръщам и се засмивам, както винаги когато се почувствам неловко.

— Какво държиш в ръката си?

Вдигам еленчето.

— Това. Той, мъжът с костюма, ми го даде. Искате ли си го? Не съм платила за него. Част е от комплект.

Старецът се усмихва и бръчките по тънката му кожа стават по-дълбоки.

— Беше любимият на Пати.

Подавам му го.

— Може би тя ще иска да го задържи?

— Не, вземи го. Твой е. Тя дори не си направи труда да ми помогне да се изнеса. — Кима сприхаво. — Искаш ли още нещо? Имам сандък, пълен със старите й дрехи.

Опа! Семейна драма. Най-добре да не се забърквам. Но пък стари дрехи! Изкушаващо е.

* * *

Питър ме заварва седнала с кръстосани крака на пода в музикалния салон да ровя из стар сандък. Господин Кларк дреме на дивана до мен. Открих къса рокличка с цвят на захарен памук, по който много си падам, и една риза без ръкави с копчета и на малки маргаритки, която може да се върже на кръста.

— Виж, Питър! — Вдигам роклята. — Господин Кларк ми каза, че мога да я взема.

— Кой е господин Кларк? — пита Питър и гласът му изпълва стаята.

Посочвам към стареца и слагам пръст на устните си.

— Най-добре да се махаме от тук, преди ръководителят на разпродажбата да е видял, че той раздава неща безплатно.

Ставам бързо.

— Довиждане, господин Кларк — казвам не много високо.

Вероятно е най-добре да го оставя да поспи. Беше много изтощен, докато ми разказваше за развода си.

Господин Кларк отваря очи.

— Това твоят младеж ли е?

— Не, не съвсем — отвръщам аз, а Питър ме прегръща през раменете и казва:

— Да, аз съм нейният младеж.

Не ми харесва как го изрича, сякаш се подиграва. И с мен, и с господин Кларк.

— Благодаря ви за дрехите, господин Кларк — казвам аз, той изправя гръб и посяга към ръката ми. Подавам му я и той я целува, устните му са като сухи пеперудени крилца.

— Няма защо, Пати.

Махам му за довиждане и грабвам придобивките си. Докато излизаме от къщата, Питър ме пита:

— Коя е, Пати?

Преструвам се, че не съм го чула.

Сигурно съм заспала след две секунди от вълненията през деня, защото следващото, което си спомням, е, че паркираме на нашата алея. Питър ме разтърсва за рамото и казва:

— Пристигнахме, Лара Джийн.

Отварям очи. Стискам роклята и ризата до гърдите си като детско одеялце, а еленът е в скута ми. Моите нови съкровища. Имам чувството, че съм ограбила банка и съм се измъкнала безнаказано.

— Благодаря ти за днес, Питър.

— Благодаря ти, че дойде с мен. — После съвсем внезапно добавя: — О, забравих да те попитам нещо. Мама иска да дойдеш на вечеря утре.

Зяпвам от изумление.

— Казал си на майка си за нас?

Той ме поглежда укоризнено.

— Кити знае за нас. Освен това с мама сме близки. Ще сме само тя, аз и брат ми, Оуен. Ако не искаш, не идвай. Но да знаеш, че мама ще реши, че е много невъзпитано от твоя страна.

— Искам само да кажа… че колкото повече хора знаят, толкова по-трудно ще е за нас. Трябва да ограничим лъжите до възможно най-тесен кръг.

— Откъде знаеш толкова много за лъжите?

— О, като малка постоянно лъжех. — Не мислех за тях като за лъжи обаче, а като за игра на преструвки. Казах на Кити, че е осиновена и истинското й семейство е част от пътуващ цирк. Затова тя се зае с гимнастика.