Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (33)

32

Преди четвъртия час стоя до шкафчето си и се опитвам да наглася моята селска плитка пред малкото огледалце на вратата.

— Лара Джийн?

— Да?

Надниквам иззад вратата и виждам Лукас Крапф, с пуловер с остро деколте в яркосиньо и панталон в каменносиво.

— Получих това преди известно време… мислех да не казвам нищо, но може би си го искаш обратно. — Той слага един розов плик в ръката ми. Това е моето писмо. Значи, и Лукас е получил.

Хвърлям го в шкафчето си, като правя сконфузена физиономия пред огледалото, после затварям вратата.

— Сигурно се чудиш за какво става дума — започвам и веднага засичам. — Ами написах го преди много време и…

— Не е нужно да обясняваш.

— Така ли? Не си ли любопитен?

— Не. Но беше много мило да получа такова писмо. Бях изключително поласкан.

Изпускам въздишка от облекчение и се облягам на шкафчето. Защо Лукас Крапф е винаги толкова изряден? Знае точно какво да каже.

И тогава Лукас ми казва с полугримаса, полуусмивка:

— Само че… — Снишава глас. — Нали знаеш, че съм гей?

— О, да, абсолютно — отвръщам, като опитвам да не звуча разочарована. — Не, абсолютно знам. — Значи, все пак Питър е прав.

Той се усмихва.

— Толкова си сладка — казва и аз пак вдигам глава. Той добавя: — Виж, ще може ли обаче да не казваш на никого? Не че се крия, но и не съм го оповестил все още. Нали ме разбираш?

— Абсолютно — отвръщам суперуверено.

— Например мама знае, но татко знае само донякъде. Не съм му го казал направо.

— Схващам.

— Просто оставям хората да си мислят каквото си искат. Не смятам, че е мое задължение да се определям пред тях. Разбираш какво имам предвид. Сигурен съм, че като човек от смесена раса, хората все те питат от коя си, нали?

Не бях мислила за това по този начин, но да, да, да! Лукас уцели.

— Точно. Защо им трябва да знаят?

— Точно.

Усмихваме се и аз изпитвам прекрасното усещане да си разбран от някого. Вървим заедно; той има час по китайски, а аз по френски. По едно време ме пита за Питър и се изкушавам да му кажа истината, защото го чувствам много близък. Но с Питър имаме договор: съвсем точно формулирахме, че никога няма да казваме на никого. Не искам аз да го нарушавам. Затова, когато Лукас казва:

— Е, каква е историята между теб и Кавински?

Аз само свивам рамене и се усмихвам загадъчно.

— Откачено е, нали? Защото той е толкова… — Търся точната дума, но не мога да се сетя. — Искам да кажа, че може да играе готиното момче във всеки филм. — И бързо добавям: — Ти също. Ти ще играеш момчето, което момичето би трябвало да избере.

Лукас се смее, но усещам, че му хареса.

Скъпи Лукас,

Никога не съм срещала толкова възпитано момче като теб. Трябва да говориш с британски акцент. На училищното събиране беше с шалче и толкова ти отиваше. Мисля, че можеш да носиш такова постоянно.

О, Лукас! Ще ми се да знаех какви момичета харесваш. Доколкото разбирам, досега не си излизал с момиче… освен ако нямаш приятелка от друго училище. Толкова си мистериозен. Не знам почти нищо за теб. Това, което знам за теб, е толкова недостатъчно, толкова незадоволително: че ядеш сандвич с пиле всеки ден на обяд и си в отбора по голф. Предполагам, че единственото що-годе истинско нещо, което знам за теб, е, че си добър писател, което трябва да означава, че си много емоционален. Като онзи къс разказ, който написа по творческо писане, за отровения кладенец, и то от гледната точка на шестгодишно момче. Беше толкова чувствителен, толкова проницателен!

Той ме накара да се чувствам, сякаш те познавам малко по-добре. Но аз не те познавам, а ми се иска да те познавах.

Мисля, че си много специален. Мисля, че си от най-специалните ученици в нашето училище, и ми се ще повече хора да знаят, че си такъв. Или може би не, защото понякога е хубаво да си единственият, който знае нещо.

С обич,

Лара Джийн