Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (1)

Обичам да опазвам разни неща. Не важни неща като китове, хора или околната среда. А глупости. Порцеланови звънчета, каквито продават в магазините за сувенири. Формички за сладки, които никога няма да влязат в употреба, защото на кого са притрябвали сладки с формата на стъпало? Панделки за коса. Любовни писма. Може да се каже, че любовните писма са най-ценното ми съкровище.

Държа ги в една синьо-зелена кутия за шапки, която мама ми купи от един антикварен магазин в центъра. Това не са любовни писма, написани от някого за мен. Нямам такива. Тези съм ги писала аз. Имам по едно за всяко момче, в което съм се влюбвала — общо пет.

Когато пиша такова писмо, не спестявам нищо. Пиша го, сякаш той никога няма да го прочете. Защото няма да го прочете. Изливам в писмото всяка тайна мисъл, всяко наблюдение, всичко, което тая в себе си. А щом приключа, го запечатвам, адресирам го и после го прибирам в синьо-зелената кутия за шапки.

Всъщност, строго погледнато, това не са точно любовни писма. Пиша ги, когато вече не искам да съм влюбена. Те са моето сбогуване. Защото, след като напиша писмото, вече не съм погълната от всепоглъщаща любов. Мога да си ям зърнената закуска и не се чудя дали и той я обича с банани; мога да пея с любовните песни, а не да ги пея за него. Ако любовта е вид обсебване, може би тези писма са моят екзорсизъм. Те ме освобождават. Или поне би трябвало.