Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (3)

2

На сутринта Марго прави кафе, а аз сипвам зърнена закуска в купички и изричам онова, за което мисля, откакто станах.

— Сигурно знаеш, че татко и Кити много ще се разстроят.

Докато с Кити си мием зъбите, аз се изкушавам да изплюя камъчето, но тя още ми е ядосана заради снощи и затова си мълча. Дори не споменава сладките, макар че ги е изяла, защото в чинията бяха останали само трохи.

Марго въздиша тежко.

— Значи, трябва да остана с Джош заради теб, татко и Кити?

— Не, просто казвам.

— Той и без това ще продължи да идва често при вас, след като замина.

Смръщвам се. Не ми беше хрумнало, че Джош ще спре да идва, защото Марго я няма. Той идваше много преди да станат гаджета, затова не виждам причина да спира.

— Сигурно. Той много обича Кити.

Марго натиска бутона на кафе машината. Гледам я супервнимателно, защото винаги тя прави кафето, аз никога не съм го правила и след като замине (само след шест дни), няма да е зле да знам как става. С гръб към мен, Марго добавя:

— Може би не бива да им казвам.

— Хм, вероятно ще се досетят, ако той не дойде на летището, Гого. — Това е моят прякор за нея, като при го-го ботушките^[1]. — Колко точно чаши вода слагаш? И колко лъжички кафе?

— Ще ти го запиша — уверява ме Марго. — В бележника.

Държим един бележник до хладилника. По идея на Марго, разбира се. В него са всички важни телефонни номера, графикът на татко и кой ще кара Кити на училище.

— Да не забравиш да запишеш и номера на новото химическо чистене — казвам аз.

— Вече го записах. — Марго реже банан за зърнената си закуска: всяко резенче е съвършено тънко. — И без това не е нужно Джош да идва на летището с нас. Нали знаеш, че не обичам тъжните сбогувания. — Тя прави физиономия, която казва: „Ужас, емоции!“.

Да, знам.

Когато Марго реши да учи в Шотландия, го почувствах някак като предателство. Знаех, че този момент наближава, защото, разбира се, тя все някъде трябваше да учи в колеж. И разбира се, че ще иде в Шотландия да учи антропология, защото това е Марго, момичето с картите, пътеводителите и плановете. Разбира се, че един ден щеше да ни напусне.

Още съм й ядосана, само мъничко. Само съвсеееем мъничко. Естествено, знам, че не е виновна тя. Но заминава толкова далече, а винаги сме казвали, че момичетата Сонг ще бъдат заедно завинаги. Първо Марго, аз в средата и после Кити. На кръщелното й свидетелство пише Катрин: но за нас е Кити.

От време на време я наричаме Котенце, защото така й казвах, когато се роди: приличаше на кльощаво, плешиво котенце.

Ние сме трите момичета Сонг. Преди бяхме четири. С мама, Ив Сонг. За татко беше Иви, за нас „мама“, за всички останали — Ив. Сонг е, беше фамилното име на мама. Нашето фамилно име е Кови — като Бови, а не като Боуви. Ние се наричаме момичетата Сонг, а не момичетата Кови, защото мама все казваше, че цял живот щяла да си остане момиче Сонг, и Марго каза, че и ние така трябва да направим. Сонг е презимето ни, освен това ни отива повече от Кови, защото сме повече корейки, отколкото бели. Поне ние с Марго; Кити прилича на татко: косата й е светлокестенява като неговата. Хората казват, че аз приличам най-много на мама, но на мен ми се струва, че Марго прилича най-много, защото има високи скули и тъмни очи. Вече минаха почти шест години и понякога имам чувството, че довчера е била с нас, а друг път — че никога не е съществувала, освен в сънищата ми.

Онази сутрин тя миеше пода; той блестеше и къщата миришеше на лимон и на чисто. Телефонът в кухнята иззвъня, тя изтича да го вдигне и се подхлъзна. Удари си главата в пода и изпадна в безсъзнание, но когато се свести, беше добре. Това бе нейният момент на просветление. Така го нарекоха. Малко по-късно я заболя глава, легна на дивана и повече не се събуди.

Марго я намери. Тогава беше на дванайсет. Тя се погрижи за всичко: обади се на 911; обади се на татко; каза ми да се погрижа за Кити, която беше само на три. Аз й пуснах телевизора в стаята за игра и седнах до нея. Аз свърших само това. Не знам какво щях да направя, ако Марго я нямаше. Тя е едва две години по-голяма от мен, но най-много на нея разчитам.

Когато възрастните научат, че татко сам отглежда три момичета, клатят глави с възхищение, в смисъл „Как се справя? Как се справя с всичко сам?“. Отговорът е Марго. От самото начало тя е организаторът, всичко е спретнато надписано, планирано и подредено.

Марго е добро момиче и предполагам, че с Кити следваме примера й. Никога не съм мамила, не съм се напивала, не съм пушила, дори не съм имала гадже. Понякога подкачаме татко, че е късметлия, задето има такива добри момичета, но истината е, че ние сме късметлийките. Той е много, много добър баща. И полага големи усилия. Невинаги ни разбира, но се опитва, а това е важното. Ние, трите момичета Сонг, си имаме негласно споразумение: да улесняваме живота на татко възможно най-много. Но може би не е чак толкова негласно, защото Марго често казва: „Тихо, татко трябва да поспи, преди да се върне в болницата“, или: „Не занимавайте татко с това; направете го сами“.

Питала съм я какво щеше да бъде според нея, ако мама още беше жива. Дали щяхме да прекарваме повече време с корейските ни роднини, не само на Деня на благодарността и на Нова година? Пий…

Марго не вижда смисъл да предполага. Това е нашият живот; няма полза да се питаме „ами ако“. Никой не може да ти отговори. Аз се опитвам, наистина, но ми е трудно да приема този начин на мислене. Винаги се чудя какво щеше да бъде „ако“, какво щеше да стане, ако бях поела по другия път.

* * *

Татко и Кити слизат едновременно. Марго му налива кафе, черно, а на Кити сипва мляко в зърнената закуска. Аз бутам купичката пред нея, тя извръща глава и взема кисело мляко от хладилника. Носи го в дневната, за да яде пред телевизора. Още ми е сърдита.

— По-късно днес ще ходя в „Костко“, затова може да направите списък — казва татко и отпива от кафето. — Мисля да купя нюйоркски стекове за вечеря. Може да ги изпечем на скарата. Да взема ли и за Джош?

Главата ми рязко се извръща към Марго. Тя отваря уста и я затваря. После казва:

— Не, вземи само за нас четиримата, татко.

Гледам я с укор, а тя не ми обръща внимание. Досега не я бях виждала да се плаши, но вероятно така става при сърдечните дела, не можеш да предвидиш как ще реагира човек.