Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (48)

47

Виртуалната неделна вечеря беше моя идея.

Сложих лаптопа си върху купчина книги в средата на масата. С татко и Кити сме се настанили пред него с парчета пица. При нас е обяд, а при Марго е вечеря. Тя седи зад бюрото си със салата. Вече е по пижама.

— Вие пак ли ядете пица? — Гледа неодобрително мен и татко. — Кити ще остане мъничка, ако не я храните със зеленчуци.

— Успокой се, Гого, пицата е с чушки — отвръщам и вдигам парчето, а всички се смеят.

— На вечеря ще има салата от спанак — обяснява татко.

— Може ли да направите моята порция на сок? — пита Кити. — Това е най-здравословният начин да се приема спанак.

— Откъде знаеш? — пита Марго.

— От Питър.

Пицата замръзва насред пътя към устата ми.

— Кой Питър?

— Гаджето на Лара Джийн.

— Чакай малко… Лара Джин с кого излиза? — На екрана очите й са огромни и невярващи.

— С Питър Кавински — пропява Кити.

Аз извръщам рязко глава и я изглеждам свирепо: „Много благодаря, че изплю камъчето, Кити“. А тя отвръща пак с поглед: „Какво? Трябваше да си й казала преди векове“.

Марго гледа ту мен, ту Кити.

— Какво става? Как се случи?

Отвръщам вяло:

— Ами просто… се случи.

— Ти сериозно ли? И какво ти хареса в човек като Питър Кавински? Той е толкова… — Клати невярващо глава. — Знаеш Ли, че Джош го е хванал да преписва на един тест?

— Питър преписва? — пита татко разтревожен.

Бързо го поглеждам и казвам:

— Веднъж, в седми клас! Седми клас вече не се брои, беше много отдавна. И не било на тест, а на викторина.

— Определено не мисля, че е подходящ за теб. Всички от отбора по лакрос са въздухари.

— Е, Питър не е като другите момчета. — Не разбирам защо Марго не се радва за мен. Аз поне се престорих на щастлива, когато тръгна с Джош. И тя може да се престори сега. Освен това се вбесявам как наприказва всичко това пред татко и Кити. — Ако поговориш с него, ако просто му дадеш шанс, ще се убедиш, Марго. — Не знам защо си правя труда да я убеждавам за Питър, когато и без това всичко скоро ще свърши. Но искам тя да знае, че той е добро момче, защото е такъв.

Марго прави физиономия тип: „Да бе, сигурно“, и разбирам, че не ми вярва.

— Ами Дженевив?

— Те скъсаха преди месеци.

Татко изглежда объркан.

— Питър и Дженевив са били заедно?

— Няма значение, татко.

Марго мълчи и си дъвче салатата, затова решавам, че е приключила, но тя казва:

— Той обаче не е много умен, нали? Имам предвид в училище?

— Не всички могат да са национални първенци! Освен това има различни видове интелигентност. Той има висока емоционална интелигентност. — Направо съм настръхнала от неодобрението й. Повече от настръхнала. Вбесена. Какво право има тя да преценява, след като даже не живее вече тук? Кити има повече право от нея. — Кити, ти харесваш Питър, нали?

Знам, че ще каже „да“.

Тя вдига глава, доволна, че я включваме в разговора на големите.

— Да.

Изненадана, Марго пита:

— И Кити ли се вижда с него?

— Разбира се. Той идва често. Вози ни с колата.

— В двуместната? — Марго ме стрелва с поглед.

Кити отвръща звънко.

— Не, във вана на майка му! — И добавя с невинен поглед: — Аз искам да се повозя на кабриолета му. Никога не съм се качвала в кабриолет.

— Значи, вече не кара аудито? — пита ме Марго.

— Не и когато сме с Кити.

— Хм. — От скептичния й поглед ми се приисква да затворя прозореца на екрана.