Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (54)

53

— Може ли да украсим елхата този уикенд? — пита Кити на закуска.

Татко вдига поглед от овесената си каша. Овесена каша, ужас.

— Защо не?

Казвам с половин уста:

— Марго може да се ядоса, ако я украсим без нея. — Но честно да си призная, и аз искам да украсим елхата. Толкова е уютно да правиш сладки, лампичките да примигват, да звучи коледна музика и цялата къща да мирише на захар и масло.

— Семейство Бриел украсяват тяхната веднага след Деня на благодарността — казва Кити.

— Да го направим тогава — отвръщам. — Може ли, тате?

— Е, щом семейство Бриел правят така.

* * *

Отиваме до разсадника, който е на час път, защото там са най-хубавите елхи. Кити настоява да огледа всичките, за да се увери, че нашата е най-добрата. Аз гласувам за една доста дундеста, защото мирише най-хубаво, но Кити смята, че не е достатъчно висока. Спираме се на друга и докато пътуваме към дома, мирише като в коледната утрин.

Джош излиза от къщата си и ни вижда да влачим елхата. С татко я вдигат и я отнасят вътре. Той държи елхата изправена, докато татко я закрепва на поставката. Имам чувството, че ще иска да остане и да ни помогне да я украсим. Не мога да спра да мисля за думите на Питър. Че Джош ме бил харесвал.

— Малко наляво — насочва ги Кити. — Не е достатъчно права.

Свалям кутията с мигащите лампички и играчките и започвам да ги подреждам. Любимата ми е една синя звезда, която направих от тесто в детската градина. Любима ми е, защото е малко отхапана — казах на Кити, че е сладка, и тя й се нахвърли като истинско Бисквитено чудовище. После се разплака и аз си имах неприятности, но си струваше.

— Шарени лампички или бели, като миналата година? — питам аз.

— Бели — отвръща Кити. — По-изискано е.

— Но цветните са по-мечтателни — казва Джош. — Имам предвид, че са по-носталгични.

Извъртам очи.

— Мечтателни ли, Джош? — Той продължава да защитава цветните лампички и спорим, докато татко не ни прекъсва и казва, че ще сложим и от двата вида. Тогава усещам, че между нас вече наистина всичко е нормално, защото се дърлим като едно време. Питър бърка за Джош.

Дървото е толкова високо, че почти стига до тавана. Не ни достигат лампички и татко отива да купи още. Джош качва Кити на раменете си, за да може да постави звездата на върха.

— Много се радвам, че тази година имаме голяма елха — казвам аз и въздъхвам щастливо, тръшвам се на дивана и се взирам във върха й.

Няма нищо по-уютно от осветено коледно дръвче.

Малко по-късно татко трябва да тръгва за болницата, а Кити отива при съседите, защото те ще правят гофрети на камината, а ние с Джош се заемаме да разтребим. Прибирам кукичките на играчките в техните торбички, а Джош слага в кашона онези, за които не е имало място. Вдига кашона и се блъсва в клон, една стъклена играчка пада и се чупи.

Той изстенва.

— Джооош, направих я по трудово.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Не беше най-хубавата ми творба. Сложих твърде много перца. — Тя представлява прозрачно стъклено топче с бели перца и бели пайети вътре.

Отивам за метлата и когато се връщам, той казва:

— Когато си с Кавински, се държиш различно. Знаеш ли?

Вдигам глава.

— Не, не знам.

— Не се държиш като себе си, ами като… както всички момичета се държат около него. Това не си ти, Лара Джийн.

Отвръщам, подразнена:

— Държа се както винаги. Какво знаеш ти за това, Джош? Почти не си ни виждал заедно. — Клякам да събера стъклените късчета.

— Внимавай — казва той. — Дай на мен. — Навежда се и посяга към едно стъкълце. — Ох!

— Ти внимавай! — Навеждам се към него, за да огледам пръста му. — Има ли кръв?

Клати глава.

— Нищо ми няма. Знаеш ли какво не разбирам?

— Какво?

Взира се в мен и бузите му леко порозовяват.

— Защо никога не каза нищо? Ако толкова време си чувствала това към мен, защо не каза нищо?

Цялото ми тяло се сковава. Не очаквах това. Не съм подготвена. Преглъщам с усилие и отвръщам:

— Ти беше с Марго.

— Невинаги съм бил с Марго. Пишеш, че ме харесваш още от преди аз да харесам нея. Защо просто не ми го каза?

Въздъхвам тежко.

— Какво значение има сега?

— Има. Трябваше да ми кажеш. Трябваше поне да ми дадеш шанс.

— Нямаше да има значение, Джош!

— А аз ти казвам, че трябваше! — Пристъпва към мен.

Бързо се изправям. Защо повдига въпроса сега, когато най-сетне отново всичко е нормално?

— Много си се вживял в това. Никога не си мислил за мен по този начин, никога, затова не се опитвай да променяш миналото точно сега, когато си имам приятел.

— Не ми казвай какво мисля — сопва се той. — Не знаеш всяка моя мисъл, Лара Джийн.

— Напротив. Познавам те по-добре от всеки друг. И знаеш ли защо? Защото си предвидим. Във всичко. Толкова си предвидим. Единствената причина да говориш за това сега е, защото ревнуваш. И то не мен. Изобщо не ти пука с кого съм. Просто ревнуваш, че Питър зае мястото ти. Кити също го харесва повече от теб.

Лицето му потъмнява. Взира се в мен и аз в него.

— Добре! — вика той. — Ревнувам! Сега доволна ли си?

След това рязко се навежда и ме целува. По устните. Очите му са затворени, а моите широко отворени. После и моите се затварят и за секунда, само за секунда, отвръщам на целувката му. И се отдръпвам. Отблъсквам го.

Той казва победоносно:

— Това предвиди ли го, Лара Джийн?

Отварям и затварям уста, но не излизат думи. Изпускам метлата и хуквам с всички сили по стълбите. Тичам чак до стаята си и се заключвам вътре. Джош ме целуна. В нашата дневна. Сестра ми се връща след няколко седмици. И имам фалшиво гадже, на което току-що измених.