Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (48)

Мъките на любовта

Оставих му писмо при хазяйката, извиках кола, натоварих в нея целия си багаж и после тръгнах за Тойошина. Беше в края на 1954 година. По-голямата сестра Карута бе отворила ресторант в Тойошина и в началото останах при нея.

Дълго не можех да разкъсам оковите на безумната си любов и просто не знаех къде да се дяна. Не минаваше и ден, без да смърдя на саке. Когато се напиех, копнеех за него; щом изтрезнеех, копнежът ставаше още по-силен. Превивах се и се гърчех като змия, оставена да умре, но все още бях жива. Срещнах един мъж, който приличаше на него, и прекарахме нощта заедно; толкова бях оглупяла. Разбира се, мъжете, с които го оприличавах, не бяха като него; просто имаше външна прилика. И после се чувствах така, сякаш бях дъвкала пепел: колкото и да се опитвах да я изплюя, лошият вкус си оставаше.

Несъмнено една достойна, безупречно чиста жена би могла да живее, прегръщайки само неговия образ, но не и аз. Знаех чудесно, че болката ще остане, но упорствах в глупостта си. В безцелното преследване на една фантазия прекарвах нощта с този и онзи, а на сутринта намирах глупостта си за непоносима. Сълзите се стичаха по лицето ми, отразено в огледалото, и аз му се надсмивах иронично. Дори и заобиколена от пияни клиенти, пляскащи с ръце в такт с музиката, се чувствах толкова самотна, сякаш бродех из пустиня. С цялото си сърце исках да избягам от болката и страданията; само да имаше една лампа на Аладин и тя да можеше да сменя сърцата на хората с нови, как бих искала да мога да сменя своето. При всичките тези напразни надежди бях неспособна да направя каквото и да било за себе си. Просмукани от саке и хвърлени в отчаяние, и сърцето, и тялото ми сякаш се разпадаха.

Лицето ми подпухна, после отекоха ръцете и краката ми. Често под гърдите си усещах такава болка, като че ли в мен забиваха свредел. Накарах доктора да ми даде малко морфин, който за известно време да поуталожи болката, но въпреки всичко продължавах да пия непрекъснато. Лекарят каза, че ужасно увреждам черния си дроб, че тази глупост може да ми струва живота. Бях очарована. За някой, толкова грешен като мен, би било благословено да умре от болест.

Но сега лицето ми бе пожълтяло от жълтеница. Докторът ужасно се разгневи.

— Ако не спреш да пиеш, наистина ще умреш. Като лекар не мога да направя нищо повече за теб. Един пациент, който знае, че се самоубива, е пациент, без когото мога да мина. Ще кажат, че съм те убил, затова си измивам ръцете.

— Ако се чувствате така, от моя страна няма да има проблеми! — озъбих му се на свой ред. — Така или иначе светът е пренаселен с доктори.

Напивах се и посред нощ се хвърлях в езерцето, катерех се по дърветата и пищях; бях неконтролируема. Накрая се ядоса и Карута.

— На теб може и да ти е добре, като твърдоглаво искаш да умреш, ами аз? Ще кажат, че съм те убила, като не съм те завела на лекар. Щом си решила да мреш, върви и умирай някъде другаде! Досега не казвах нищо, защото знам колко си наранена, но за глупачка като теб е по-добре да е мъртва!

Знаех, че всъщност не го чувства така. Така проявяваше загрижеността си, за да ме накара да отида на лекар и да спра да пия. Но аз не бях в състояние да приема грижите й, каквито и да бяха те.

— Добре тогава, тръгвам си! За теб ще е добре, предполагам?

Грабнах всички пари, които имах, и наперено си тръгнах.