Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (28)

Хитрините на любовта

В къщата, която ми бе купил Петльово око, живях известно време, без да правя нищо. Бях самотна, затворена между четири стени, и понякога сякаш исках да се върна на работа като гейша. Но военното положение ставаше все по-сериозно и се носеха слухове, че ако не вършиш нещо полезно, може да те мобилизират и да те пратят кой знае къде. Ако наистина е така, продумах аз пред Петльово око, тогава искам да си намеря някаква работа. Той познаваше някой от шефовете на Японската радиокомпания и бързо уреди нещата с него. През май започнах работа.

Работата ми, ако може да се нарече така, беше в цеха, където правеха „модулатори“, компоненти на радиолампите, но повече приличаше на игра, отколкото на работа. Никога нямаше достатъчно материали, така че изобщо не можехме да работим. Хората в работилницата правеха кутии за обяд; хората в цеха за стъкло си прекарваха дните, правейки чаши и грейки за крака, които прилежно си отнасяха вкъщи. При това положение, мислех си аз, как изобщо можем да спечелим войната?

След време забелязах, че жените започват да ме избягват.

— Казват, че оная там била гейша.

— Знаеш ли, разправят, че била нечия любовница. Имала си някакъв, дето го върти на малкия си пръст, съвсем го е омотала!

Думи и части от злобни слухове като този достигаха и до мен. Потънах в силна депресия. Щяха ли етикетите „гейша“ и „любовница“ да ме преследват навсякъде, където отида? Може би просто трябваше да напусна. Но тогава си спомних как ми се присмиваше Петльово око в деня, когато се реших да тръгна на работа във фабриката.

— Единственото, което знаеш как се прави, е да спиш до десет сутринта и да седиш пред огледалото, докато си оправиш косата и си начешеш задника! Ако изкараш един месец, ще ти дам златен медал за бойна храброст!

Беше ужасно, но не можех да се откажа.

Един ден направих важно откритие. Във фабриката работеше синът на един търговец на спиртни напитки. Той бил втори лейтенант, ала заболял и бил временно освободен от военна служба, но според него не било честно да бездейства, докато другарите му продължават да се бият, затова дошъл да работи тук. Името му беше Мотояма сан. Вероятно скоро щял да се върне във военната си част и много момичета щели да останат с разбити сърца. И точно тези жени ме презираха, а мъжете ме гледаха с похотливо любопитство. Добре тогава, реших аз. Мотояма сан ще стане мой и наистина ще им натрия носовете.

Първо трябваше да го накарам да забележи, че съществувам. Спрях да пуша пред други хора и започнах да играя ролята на нещастна млада дама. По време на обедната почивка сядах съвсем сама някъде, където той можеше да ме види. Правех всичко, за да привлека вниманието му, без хората да си помислят, че е умишлено. Дори да нямах красиво лице и божествена фигура, на деветнайсет години все още притежавах голяма доза увереност в способността си да привличам интереса на един мъж. Ако той случайно погледнеше към мен, не пропусках възможността да му върна един неопределено умолителен поглед. По пътя от фабриката към къщи гледах да съм малко пред него — вървях отчаяно самотна с наведена глава.

Трябва да съм била жалка гледка, защото неколцина мъже ме заговаряха съчувствено, но аз ги поглеждах студено и не отговарях. Плановете ми щяха да се провалят, ако той останеше с погрешното впечатление, че приятно си приказвам с някой друг. „Малки жертви в името на по-голямата цел“, казвах си аз и упорито продължавах с плана си. Може и да не смятате това за общовалидно правило, но бях убедена, че сърцата на повечето мъже са ужасно податливи на чувството за съжаление.

Една сутрин около два месеца по-късно в прогнозата за времето чух, че следобед ще вали, и излязох без чадър. Това беше моят шанс! Когато дойде време да се прибирам у дома, дъждът продължаваше. Внимателно подбирайки момента, тръгнах пред него. Щом стигнах до портата, той изтича зад мен, тикна в ръцете ми един чадър западно производство и избяга. Малко бях объркана. Единственото, което исках, бе да го накарам да ме съжалява…

Същата вечер отидох в Такеноя и помолих Татко да напише едно писмо от мое име, „нещо емоционално и страстно, нещо, което е в състояние да разчувства един мъж“. Мама ми се присмя.

— Обзалагам се, че пак ще направиш някоя глупост!

Наистина тя имаше причина да каже „пак“.

След като Петльово око бе откупил договора ми, но все още живеех в Такеноя, на улицата се натъкнах на един млад мой клиент.

— Какво ще кажеш за по едно набързо? — и ме покани на по питие. „Защо да не си изкарам вечерята, щом имам тази възможност?“ Без да си помисля нищо лошо, тръгнах с него. Като се разделяхме, той каза: — Хайде да се срещнем пак — и тъй като не ми беше неприятен, се срещнахме за по питие още два-три пъти.

Когато отивах на среща с него, молех всички в Такеноя да кажат на Петльово око, ако се обади по телефона, че съм някъде наблизо, и веднага да ме информират. Но въпреки това ме разкриха. Бяхме се уговорили да се срещнем и тъкмо излизах, когато се появи Петльово око.

— Къде си се запътила по това време?

— Никъде — отвърнах.

— Добре знам какво си намислила. И няма да търпя да се държиш като някоя евтина уличница! — той определено се опитваше да ме дразни.

Толкова бях ядосана, че платих две йени за саке от черния пазар, което би трябвало да струва само деветдесет сена, и го изпих заедно с Татко. Реших известно време да не излизам.

— За всичко все ти си виновна, нали знаеш! — засмя се Татко. Но аз не смятах, че съм сторила нещо грешно.

Така или иначе писмото до Мотояма сан беше готово. То звучеше приблизително така:

Никога през целия ми живот хората не са се отнасяли с мен толкова добре — вашата човещина изпълни очите ми със сълзи. Всички ме презират, защото бях гейша. Но никому не съм сторила нищо лошо. Ако у мен има нещо лошо, моля ви, бъдете така добър да ми го кажете.

На другия ден му го дадох, като внимавах никой да не ме види, и зачаках реакцията му.