Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Autobiography of a Geisha, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Сайо Масуда

Заглавие: Госпожица Малък жерав

Преводач: Силвия Вълкова

Година на превод: 2004 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: мемоари

Националност: японска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Излязла от печат: 24.05.2004 г.

Редактор: Марта Владова

Консултант: Кирил Радев

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-396-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16100

История

  1. — Добавяне

Седемте погребални стълба

Две години и половина продавах сапун около светилището в Чиба и се превърнах в част от живота на Мацумура сан и останалите корейци, споделяйки техните радости и проблеми, тъги и удоволствия. Свикнах с гръмогласните им спорове на техния език, с обичая им да вият с цяло гърло, когато някой умре, и се научих как да правя бити ечемичени питки и да дестилирам алкохол.

Брат ми благополучно завърши училище. Горе-долу по същото време на пазара започна да се появява висококачественият сапун, използван от окупационните войски, и некачествената стока, която се превръщаше в каша само след три дена, се продаваше все по-трудно в града. Взех брат си със себе си и тръгнахме да продаваме по селата.

Първия ден имахме късмет и скочихме в първия автобус, който зави при гара Чиба Кейсей. В края на маршрута му слязохме и се разделихме, като всеки от нас пое в различна посока, за да продава сапун. Последният автобус за обратно беше в шест и десет, затова решихме да се срещнем отново в пет и половина на мястото, където се бяхме разделили.

— Днес трябва ли ви сапун? — питах аз, щом пристъпех през портата.

— Не! — Отказваха ми във всяка къща и ме прогонваха с поглед като крадлива котка. След третата къща лицето ми сигурно е изглеждало безизразно като чугунен тиган, но скоро започнах да се запъвам. Беше вече следобед, а не бях продала нито един калъп. Юнското слънце печеше неумолимо и започнах да усещам, че съм уморена и ми е дошло до гуша. Бедният ми брат, излязъл да търгува за първи път! Колко жалък и унизен трябва да се чувства. Мислех си, че може дори да се е върнал при боровата горичка, където трябваше да се срещнем, затова след като в една къща купиха два калъпа, реших да се върна и да проверя. Нямаше го там. Изядох си обяда и легнах по гръб с протегнати ръце, загледана в небето през боровите иглички. Чувах само въздишките на вятъра в клоните. Колко спокойно е тук, мислех си аз; колко приятно е да заспиш завинаги и потънала в тези мечти, наистина заспах. Когато изведнъж се събудих, вече беше четири часа.

Повлякох се към автобусната спирка. Брат ми и там го нямаше. Минаваше пет часа, когато се върна, ухилен до уши, облян в пот и носейки на гърба си товар, който се извисяваше над главата му.

— Какво ще кажеш за един сладък картоф, сестричке!? Помислих си: о, не сладки картофи! Толкова тежат! Но все пак сключих сделката.

— Това само сладки картофи ли са?

— Разбира се, че не. Има и ориз, и боб, и всякакви неща.

След като се качихме в автобуса, той потършува из багажа си и после каза:

— Искаш ли един? — беше измъкнал варен на пара сладък картоф, увит във вестник. Картофът беше смачкан и безформен, но докато го ядях, изведнъж бях дълбоко поразена от мисълта, че брат ми вече е пораснал. Вечерта, дори след като се бяхме нахранили, той продължаваше да подрежда нещата, с които бе успял да се сдобие съвсем сам.

— Сестричке, ако утре занесем тези на Мацумура сан, със сигурност ще ги купят. От собствен опит знаеш, че богатите в големите къщи не са добри. В малките къщи купуват. Бизнесът е постоянство, нали? — щастливо се перчеше той. — Но не е късмет, това е сигурно. — Настроението на брат ми за мен беше стимул за нови усилия.

Горе-долу по това време онее сан Карута изведнъж обяви, че се връща в Шиншу. Нейният данна получил удар и се парализирал, а жена му била ревнива и безкрайно сприхава. Един след друг възникваха неприятни проблеми за Карута и тя реши, че ще е по-разумно да вземе пари, колкото успее, дори да не са много, да се върне в родния си град и там да се захване с нещо.

— Защо двамата не дойдете с мен? Ако се върнете вкъщи, сигурно ще се намери начин да преживявате — каза тя. Но за мен Шиншу не означаваше нищо повече от извор на горчиви спомени. Дори образът на мъжа, когото бях обичала така, сякаш животът ми зависеше от него, сега събуждаше случайно болезнено бодване дълбоко в гърдите ми. Надявах се единствено с брат ми да успеем да спестим достатъчно пари, за да си купим сергия на пазара, колкото и малка да е, и да започнем някакъв бизнес.

Бяхме свикнали с битите ечемичени питки и евтиния алкохол, както и да отнасяме всичко, което ни попадне в ръцете, на село и да го търгуваме за неща, които можехме да донесем и да продадем в града. По това време вършех всичко, от което си мислех, че може да се изкарат пари. Хората, изглежда, ми имаха доверие, ако поисках за определен ден да ми дадат ориз или ечемик, получавах ги. Ето по този начин преживявахме.

Тогава чух, че ако събереш върховете на четирийсет и девет погребални стълба[1], всеки от които да е средният от седем стълба, ще ти се изпълни едно желание. С брат ми ходехме да ги събираме посред нощ. Задачата да намериш средния стълб от седем не е лесна, но ние бяхме решени да се сдобием със сергия на пазара и накрая събрахме всичките четирийсет и девет. Все още пазя пепелта им, след като ги изгорихме.

Бяха изминали пет години, откакто бях се разделила с ружа и пудрата, но, изглежда, у мен все още бе останала някаква следа от женственост. От време на време някой вдигаше поглед към мен, стискаше ми ръката и казваше:

— Виж, скъпа, толкова младо създание като теб не бива да работи толкова усилено. Има и по-лесни начини, нали знаеш, и те хич не са малко.

В такива случаи ги отблъсквах учтиво.

— Много благодаря за любезността, но моля ви, не ме докосвайте. Тялото ми загнива и ръката ви ще загние. — Но ако продължаваха да упорстват, си показвах ноктите. — Не се забърквай с мен, копеле. Дръпни си гнусните ръце или ще ти прережа гърлото.

И така, успях да спестя някоя и друга пара и колкото и малко да бяха, надеждите ни бяха на път да се осъществят. Тогава, през лятото на 1952 година, брат ми изведнъж се оплака от болки в корема и се залежа. Бях толкова погълната от правенето на пари, че отначало не обърнах особено внимание, но той вдигна висока температура, затова извиках лекар да дойде и да го прегледа. Каза, че било чревна туберкулоза и ако не бъде приет в болница, може да умре. Уредих да го приемат в болницата към медицинското училище в Чиба колкото може по-бързо и за известно време останах при него, но спестяванията ни се изпариха за отрицателно време и трябваше да оставя брат си сам и да се върна на работа.

Бележки

[1] Временен надгробен паметник от дълги и тънки дървени летвички, на които се изписват имената на починалия и посвещенията. — Б.пр.