Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (44)

Завръщане в Сува

Исках да погреба брат ми до татко, затова напуснах Чиба. Дори и днес ясно виждам госпожа Мацумура, която ме изпраща на гара Шинджуку; облечена е в бялата си корейска рокля и отново и отново повтаря:

— Обещай, че ще се върнеш! Обещай да се върнеш, дете мое!

До последния момент, преди да тръгна близките ми хора правеха всичко възможно да не ме разстройват и се отнасяха с мен толкова внимателно, сякаш лекуваха абсцес.

Когато се върнах в Шиоджири, запазих за себе си една-единствена банкнота от 1000 йени, а останалото дадох на вуйна, казвайки й, че ще остана известно време.

На следващия ден отидох до гроба на татко и с ръце и с една пръчка дълго време копах дупка, в която погребах костите на брат си. После върнах пръстта на мястото й, попях приспивни песни и останах там, докато се стъмни. Усещах, че това е най-малкото, което мога да сторя, за да предложа успокоение на душата му, на един брат, който никога не е чувал приспивна песен от собствената си майка.

Всички в селото, изглежда, мислеха, че съм полудяла. Сигурно бяха казали на вуйна, че са ужасени да чуват приспивни песни, когато минават по пътя под гробището. Дори когато духаше силен вятър или валеше сняг, аз продължавах да ходя там. Усещах, че така поне изразявам протеста си срещу всички тях. „Кой от вас някога е сторил нещо за това бедно сладко момче?“, мислех си аз.

Наближаваше новата 1953 година. Имаше силна буря и могилката на гроба потъна под снега. Не бях в добро здраве, а пък се заредиха ужасни студове. Трябваше да се откажа от всекидневните си посещения на гроба, затова реших да отида до Сува.

Нямах представа какво ще правя там, но сигурно съм искала да видя езерото. За първи път от много време реших да среша косата си, но когато се погледнах в огледалото, кръвта ми се смрази. Гледаше ме едно изпито лице с изнурен поглед — сигурно така изглежда една луда, помислих си аз.

Сува се суетеше предновогодишно. Върбите на брега, храмът Инари, моето тайно място — всичко си беше, както и преди. Научих, че Мама и Татко от Такеноя се бяха преместили в Кобе. Отидох да видя господарката на „Ичирики“.

— Какво ти се е случило, за бога? Къде си била? Приличаш на призрак. Хайде, влизай! — Посрещна ме много по-топло, отколкото очаквах, изстрелвайки въпросите с бясна скорост, така че почти гълташе думите.

— Знаеш ли, оня Мотояма сан, с когото се говореше, че се срещаш, се е върнал и сега е градски съветник — каза ми го толкова весело, сякаш беше новина и за нея самата.

Значи се е върнал. Но споменът беше прекалено далечен, за да ми е приятен. Докато водех една след друга мъчителните битки в живота си, нямах свободен миг дори да си помисля за него.

Същата вечер вдигнах висока температура и трябваше да остана да спя в „Ичирики“. Бях се простудила в дома на вуйна ми и се нуждаех известно време от покой.