Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (37)

Прекрасните очи

Току-що описах себе си — малко презрително — като стара лисица, но като се замисля сега, осъзнавам, че тогава съм била само на двайсет и една години.

Брат ми ме попита:

— Сестричке, защо не ходиш на работа?

А аз се пошегувах:

— Ами мислех си дали да не стана панпан^[1].

Той го прие на сериозно и се разплака.

— Сестричке, ако нещата са толкова зле, тогава аз… аз ще престана да ходя на училище и ще тръгна на работа.

Брат ми беше всичко за мен. Мечтите, чувствата ми бяха посветени на него. Той беше причината да живея, източникът на куража, с който минавах през горчивите дни. Не мога да изброя униженията, които съм изтърпяла заради това че не можех да чета и пиша. Исках брат ми да получи образование поне на равнище средно училище. Той нямаше нужда от високопарно звучаща титла или пък да забогатее и да кара из града новата си кола. Ако щеше да стане такъв човек — да си купува гейши, да се напива като свиня, да се държи като варварин, да разплаква хората — тогава какъв беше смисълът? Аз просто исках той да бъде от хората, които се трудят честно и се хранят по три пъти на ден; да може да се разходи по главната улица, високо вдигнал глава и гордо изпъчил гърди; независимо от обстоятелствата никога да не му се наложи да се самоунижава. Само това исках. Моят живот бе свършил; достатъчно беше аз да съм почвата, от която би могъл да израсне той. В това бях напълно убедена.

Брат ми е бил отведен при зидаря при условие да завърши поне началното училище, но му давали възможност да посещава училище само по един срок в годината и затова изостанал. Ето защо, когато пристигнахме в Чиба, той каза:

— Не искам да ходя на училище. Нищо не разбирам.

Но с малко хокане и малко окуражаване го накарах да тръгне. Отидох да се срещна с учителите му и да обясня ситуацията, както и да ги помоля да помогнат, за да сме сигурни, че той няма да бъде тормозен. След това отиваше с радост, но ако по-късно се наложеше да се върна в квартала на червените фенери и брат ми да напусне училището заради мен, щеше да е катастрофа.

Ако той не бе възразил, може би щях да се върна към глупавия живот, който водех преди. Това малко момче, което нямаше представа що е разврат, ме молеше с тези негови прекрасни очи, които сякаш виждаха чак до дъното на сърцето ми, да не отивам да работя като гейша или като панпан дори ако трябва да ядем отпадъци и да се обличаме в дрипи.

— Сестричке, вечер направо ще си лягам, без да ям. Хайде, побързай и право в леглото. След като заспиш, ще забравиш, че си гладна.

Казвайки това, си лягаше още преди да се е мръкнало и лежеше в леглото си, втренчен с празен поглед в тавана. Нямахме никакви спестявания и скоро останахме без храна. Всеки ден ходех да събирам миди, за да ги направя на супа, и докато я сърбахме, си казвахме един на друг:

— Би било прекрасно, ако имахме малко мисо, което да сложим в супата.