Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (4)

Дворецът на мечтите

Без да съм ходила на училище, без да мога да чета, израснах като изоставено куче. И после, на дванайсетгодишна възраст, бях продадена. Всъщност не знам на колко години бях точно, но някъде по това време чух някой да казва, че онова дете е на дванайсет, и, помня, си помислих: „Значи тогава съм на дванайсет години, така ли?“. Това означава, че годината трябва да е била 1936 или 1937.

Мястото, където ме продадоха, беше дом за гейши (окия) в Горна Сува; наричаше се Такеноя. В началото гледах с широко отворени очи, удивена от неговото великолепие. Беше като дворец на мечтите. Вуйчо разговаряше тихичко с господаря на Такеноя, свел глава по-ниско от необходимото, и непрестанно бършеше върха на носа си със здраво стисната носна кърпичка. Аз се свивах зад него, стараейки се да изглеждам колкото се може по-малка. Лицето ми беше почерняло от слънцето, но очите ми сигурно са блестели от любопитство, докато оглеждах стаята.

— Тази тук прилича на речен дух.

Първите думи, достигнали до ушите ми, бяха думите на Мама, господарката на Такеноя. По някаква причина се почувствах смутена и ниско наведох глава от срам. Не след дълго сделката все пак беше уредена. Вуйчо каза:

— От сега нататък ще си част от този дом, затова прави каквото ти каже господарят и се старай да те харесват — и си тръгна през входа за търговците.

Изкъпаха ме в банята, дадоха ми чисти дрехи и ме отведоха в стаята на онее сан^[1]. Бях съвсем смаяна. На бамбукови закачалки висяха кимона и долни ризи, по-хубави дори от онези, които носеше дъщерята на земевладелеца по празници. Навремето, когато бях бавачка, бях разглеждала една от книжките с картинки на дъщерята. Там имаше рисунка на красив дворец и аз бях прошепнала на арендатора Мий чан:

— Какво е това?

— Дворецът на краля дракон — отговори ми той — а красивата принцеса е дъщеря му Ото.

Сега наистина сякаш се бях озовала в двореца на краля дракон и значи моите онее сан щяха да са като Ото. Колко щастлива ще бъда, мислех си, ако също мога да живея на толкова хубаво място!

Но още на другия ден реалността ми показа, че това няма да е лекият живот, за който си мислих; няма да е райското убежище. Щом станех сутрин, трябваше да избърша цялата дървения, да изпера дрехите на деветте души в дома, да тичам да изпълнявам поръчки. След това вечерта да се влача подир моите онее сан, за да им нося шамисена, а когато се налагаше — когато те оставаха да нощуват другаде — да им донасям дрехи за смяна. Те непрекъснато ме караха да върша какво ли не; нямаше миг, в който да мога да си почина. Нямаше дума, с която да не ме обидят по някакъв начин. Глупачка! Идиотка!

Когато пристигнах тук, Татко ме попита как се казвам и аз отговорих без никакво колебание:

— Бавачка.

— Няма име Бавачка — разсмя се той.

— Жерав — поправих се бързо.

— Жерав ли? Така е по-добре.

Така че ми казваха „Жерав“, но всички решиха, че ще ми викат „Ниска“ — от „ниско интелигентна“.

Но все пак бях по-щастлива отпреди. В края на краищата винаги можех да получа нещо сладко. Когато онее сан бяха в добро настроение, криеха в ръкавите си бонбони и сладкиши, които получаваха на разни тържества и носеха вкъщи за мен. В дома на земевладелците бях виждала сладки неща, но никога не ми бяха давали и трохичка.

Горе-долу по същото време за пръв път ме заведоха да гледам „движещи се картини“. „Божичко — помислих си аз — колко нещастни хора има по света!“ Направо си изплаках очите. И след това, щом се сетех за картините, продължавах да плача дни наред.

— Виждали ли сте някога по-голяма глупачка? — смееха се онее сан, но колкото и да ми обясняваха, че това е само измислица, само филм, просто не можех да го проумея. „Точно както си мислех — сигурно защото не съм истинско човешко дете, затова не разбирам.“ Така си го обяснявах на себе си.

Във филма имаше едно сляпо дете, а майка му работеше като прислужница. Малкото сляпо момченце случайно се спъна в един чайник и си каза: „Колко твърд е тоя дървен сандал!“. Майка му видя станалото и реши да се самоубие, но като излезе навън, попадна на квачка, хранеща пиленцата си. И се отказа от мисълта да умре. Това беше всичко, но дори и сега, двайсет години по-късно, то се е запечатало в паметта ми.