Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (45)

Повторна среща

Бяха ме налегнали лоши сънища, кошмар подир кошмар, но когато отворих очи, кого, мислите, видях? — Мотояма сан, седнал до леглото ми. Помислих си, че сигурно продължавам да сънувам, ала когато нежно разтърси рамото ми, разбрах, че наистина е той. Не бих могла да си представя колко отчаяно ме е търсил, горчиво ми разказа той. Призна, че преди четири години се предал, оженил се и има дете. Аз пък никога не бях хранила надежда да се омъжа за него, затова сега много се зарадвах, че просто го виждам отново.

Каза, че наскоро след това научил от господарката на „Ичирики“, че съм заминала за Чиба, а когато усетих как изражението му изведнъж се помрачи, разбрах, че е чул и че съм танцувала гола. Но той заобиколи темата, а аз болезнено осъзнавах колко много се притеснява за мен.

Оттогава насетне той се грижеше за мен, стараеше се да не ми липсва нищо и още на третия ден ми намери жилище и ме отведе там. Когато идваше, все ми носеше нещо, купи ми дори радио да не се чувствам самотна, като ще живея съвсем сама.

Малко преди да цъфнат черешите, се бях възстановила напълно. Тайно ходехме да се възхищаваме от цъфналите дървета нощем. Нямах представа, че те може да са толкова красиви. Дотогава винаги бях вървяла с поглед, забит в земята; в живота ми нямаше място за наслада от черешовия цвят. Прекрасни са! Прекрасни! Вдишвах дълбоко и се опивах, сякаш за пръв път виждах цъфнали череши.

На другия ден излязох сама и без някой да ме види, се изкатерих на едно дърво. Цветовете цъфтяха с пълна сила. Наоколо усърдно жужаха пчели. Паяци поправяха скъсаните си мрежи. Всички бяха живи. И аз бях жива и толкова се радвах, че исках да благодаря на всички.

Нощем, когато светеше луната, понякога си уреждахме среща на езерото както в минали времена. Когато човешките същества са на върха на щастието или в дълбините на отчаянието, луната и звездите изглеждат странно красиви. Отново бях щастлива. Дори само един поглед към лицето му беше достатъчен да ме накара да кажа:

— Щастлива съм.

Той често ме прегръщаше и казваше през сълзи:

— Толкова малко ли ти е нужно, за да бъдеш щастлива? Усещам, че не постъпих добре с теб. Но както и да се чувствам, вече е твърде късно да се направи нещо. Толкова съжалявам, че се ожених прибързано!

Но аз нямах чувството, че съм нечия любовница. Хазяйката ми казваше същото и това ми харесваше.

— Никоя семейна двойка не може да се сравни с вас. Носите радост само като ви погледне човек! Когато двама млади се обичат, всеки, който ги види, се чувства добре.

Сега нямаше вериги, които да ми пречат. Бях свободна и можех да го обичам колкото си искам. Не бях и сънувала, че ще доживея до такъв ден.