Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (46)

Щастливи дни

Всеки месец на дванайсети отивах да се помоля на гроба на брат си. Когато Мотояма сан идваше с мен, на връщане се забавлявахме, като беряхме орлова папрат в прохода Шиоджири или през есента гъби.

Веднъж го изгубих от поглед в планината и колкото и да го виках, той не се появяваше отникъде. Това ми напомни времето, когато стоях сама край езерото Сува, разстроих се и се разплаках. В този момент той се появи и каза с усмивка:

— Скрих се, за да мога да те погледам.

Притиснах се към него и захленчих като дете.

— Какво голямо бебе си! — И той ме качи на гърба си и ме понесе по планината.

На Нова година искаше да ме види с вдигната коса в японски стил, затова за първи път от много време си направих такава прическа. Вдигнах страшна врява, защото ми се видя много тежка, и той се разсмя. Пак по негово предложение, когато бях сама, започнах да се уча да пиша — а-и-у-е-о — от самото начало. После разбрах как да съхранявам нещата, които си мисля или чувствам, като ги записвам ден подир ден в един бележник. Като си го припомням, дори дистанцията на времето не може да заличи колко щастливи бяха онези дни — като окъпани в ярка слънчева светлина. Когато сега препрочитам какво съм писала тогава, не намирам нито един тъжен момент:

… ден … месец

Той има работа в Мацумото и аз отивам с него. Играя си с гълъбите около фенерите на един храм, докато го чакам да си свърши работата. Купува ми памучно кимоно за 1050 йени, гледаме филм, вечеряме в „Ипей“ и се връщаме обратно.

 

 

… ден … месец

Днес отидохме на гроба на брат ми и после се забавлявахме в прохода Шиоджири. Направихме си състезание по пеене, но той изобщо няма слух и докато го слушах, избухнах в смях. Беше грубо от моя страна и съжалявам. Аз пях с толкова силен глас, че той отекваше в планините, и танцувах „Пролетен дъжд“ за него.

 

 

… ден … месец

Днес прекарах целия си ден, наблюдавайки врабчетата, които си правят гнездо. Вечерта той не дойде, затова вечерях при хазяйката. След това поиграх на карти с нея и със съпруга й. Тя обича да играе на карти и когато се случи тримата да сме заедно, измъква колода карти и казва „хайде да играем“.

 

 

… ден … месец

Днес дойде някой, когото не бях виждала от векове. Посети ме по-голямата сестра Темари. Все говорехме и говорехме за старите времена и Темари остана да пренощува при мен.

Била омъжена. Но избягала от него. Брак ли? — казва тя. Бракът просто означава, че ръцете и краката ти са оковани и ти е отнета свободата; изобщо не е забавно. Ако всеки ден сте заедно по цял ден, си принудена да видиш и грозната му страна, независимо дали ти харесва или не. Но ако се живее по начина, по който го правите вие, виждаш само добрата му страна и не ти писва от него. Брачен живот ли? Добре е най-много за шест месеца. След като мине една година, вече си изгубила всичките си илюзии.

Мина толкова време, каза тя, хайде да се поразходим из Сува. Тръгваме из града и безцелно се мотаем, стигаме до дървото с нашето тайно място и тя настоява да се покатерим. Аз протестирам: стига, вече не сме деца, но тя не иска и да чуе. Нищо не можеше да се направи, затова измъкнах кордата от моето оби и я закачих на един по-нисък клон; но с нейна помощ и с много усилия едва успяхме да се изтикаме една друга на дървото. И тогава — не зная какво я прихвана — изведнъж се изпишка от дървото, шур, шур. Ах, усещането е страхотно, каза тя, хайде сега да се прибираме вкъщи.

О, по-голяма сестро, няма друга като теб. Когато се прибрахме, още продължавах да се смея. А на сбогуване тя не спря да ми повтаря да не позволявам щастието да ме напусне. „Трябва да го задържиш, дръж го здраво!“ — каза тя на тръгване.