Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (8)

Смъртта на онее сан Такеми

В района на Шиншу пролетта закъснява, а есента подранява. В средата на септември и утрините, и вечерите са студени. Горе-долу по това време онее сан Такеми, която постоянно потискаше болката, макар непрестанно да повтаряше „Коремът ме боли“, накрая легна на легло. Докато можеше да се надигне, ако я поканеха на тържество, тя отиваше. Лицето й беше зачервено и лъщеше, сигурно от треската, а кожата й се покри с големи плюски.

— Винаги съм си мислела, че човек може да се принуди да понесе всичко, освен болестта — за нея нищо не можеш да направиш — докато говореше, тя се усмихваше без капка тъга на лицето си.

Един ден чух, че е било убито едно дете от друг дом за гейши, с което често се упражнявах в училището. Когато бяха заедно, сестрите не говореха за нищо друго. Много жалко, казваха те, защото единственото, което момичето било сторило, е, че изяло парче торта на цена един сен. Хванали я точно в този момент и като й напъхали един парцал в устата, казали:

— Щом си толкова гладна, изяж това!

После я увили в един дюшек и я затворили в някакъв шкаф. И просто забравили за нея. След време се сетили и я измъкнали оттам, но тялото й било вече изстинало. Колко трябва да е страдала! Казваха, че се била напикала и дюшекът бил подгизнал. Извикали родителите й и им дали сто йени, а те отнесли тялото с поклони и раболепничене. Така завършваше историята.

— Колко ужасен е този свят — каза една от сестрите — щом можеш да купиш нечий живот за сто йени.

— Не — възрази друга — лош късмет е, че сърцето й е спряло точно тогава. Тя не е била късметлийка.

— Това, че ни продават и купуват, не означава, че и животът ни се продава.

И така нататък. Сякаш никой не знаеше каква е истината. Говореха каквото им хрумнеше, но това не променяше факта, че детето е мъртво.

Насред разговора точно Такеми каза:

— Наистина се чудя дали нямат късмет онези, които умират.

Не след дълго, дори и да я канеха на тържество, тя не отиваше, а прекарваше цялото си време, пеейки си. Мислех си, че сигурно е самотна, докато сама лежи в леглото си, и когато всички излязоха по работа, се качих на втория етаж. Татко, Мама и новичките спяхме на долния етаж, а стаите на гейшите бяха на горния. Такеми беше заспала и изглеждаше съвсем изтощена, сякаш останала без повече сили и дух. Усетила, че седя там, отвори очи.

— Ти ли си, Малък жерав? — усмихна се тя едва-едва. — Ти си добро момиче, наистина. Всички казват, че от теб няма полза, но това не е вярно. Ти си честна и скромна, така мисля. Бих искала някой толкова свестен като теб да не трябва да се захваща с тази работа, но нищо не може да се направи. Времето, в което сме се родили, единствено то решава какво ще трябва да правим. Аз следвах съдбата си. Каквото и да поискат от теб, прави го добре и бързо, разбра ли? Ако постъпваш така, ще можеш да отидеш в рая много по-бързо. Аз също съм човешко същество и имаше неща, които исках да кажа, други, които исках да направя, имаше някой, когото харесвах изцяло или отчасти, но както и да е. Знаех, че от това няма да излезе нищо, и се предадох. След време ти също ще започнеш да разбираш, Малък жерав, затова ми направи тази услуга да запомниш какво казах току-що. След толкова време най-сетне ще намеря покой.

Говореше като в транс от треската и се взираше в мен с красивите си очи.

— Разбра ли това? Ще ме помниш, нали? Никога не трябва да забравяш — настояваше тя отново и отново. — Хората никога не трябва да правят нещо, което да накара други хора да таят гняв срещу тях. Защото някой ден, в някаква друга форма той ще се върне да ги преследва. След време аз ще започна да разбирам — отново и отново повтаряше тя, хванала ръката ми в горещите си длани и усмихвайки се с хубавата си усмивка.

Дори и сега си спомням всичко това толкова ясно, че все още мога да чуя гласа й. Защо ли? Защото никога не са се отнасяли с мен с такава покоряваща честност, както тогава. Никога преди не са ме докосвали толкова топли ръце. Макар да не съм мразела хората, да не съм се опитвала да заговорнича срещу тях, всяко добро, което се опитвах да направя за другите, се проваляше, винаги ми се присмиваха за това и ме тормозеха. Такеми не беше отчаяна или тъжна. Тя притежаваше красивата усмивка, която имат само онези, които виждат нещата такива, каквито са наистина. Докато съм жива, никога няма да я забравя. По онова време още не разбирах какво означава тя. Просто реших, че красивите хора са такива дори когато са болни.

Не след дълго тя намери покой. Когато се усетиха колко сериозно болна е и я откараха в болница, е било твърде късно, така казаха. Шест дни след като я приеха там, тя отиде в рая. Аз си мислех, че е за добро, и чувствах облекчение. Но в нощта на бдението й бях изненадана колко горчиво плачеха всички.

— Само да ни беше казала по-рано, че е толкова зле — хлипаше Мама — сигурно можеше да се направи нещо. Никога не съм познавала такова добро момиче. Тя винаги се подчиняваше и просто отиваше тихо да заработи прехраната си. Всички трябва да научите този урок от нея!

— Значи ти ще си доволна, така ли — отвърна Карута — ако всички ние работим до смърт като Такеми? — После се обърна към мен и каза: — Що за съдба я е довела на този свят? Тя беше пожертвана първо от родителите си, а после и от тази алчна вещица. Чудя се дали през целия си живот изобщо се е наслаждавала на нещо! — Ти какво зяпаш така, Ниска? Дори не плачеш!

Можеха да ми викат, но Такеми бе отишла там, където винаги е искала да отиде. Най-после бе намерила покой, защо тогава всички продължаваха да плачат? Всичко това ми се стори много странно.