Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (47)

Прощалният банкет

Стараех се да забравя, че Мотояма сан има жена и дете. И колкото и щастливи да бяхме, с наближаването на есента започнах да усещам, че той е притеснен от нещо.

— Какво не е наред? — питах аз.

— Не си струва да се тревожиш. Ами ти? Щастлива ли си? Как прекара днешния ден? — Той винаги се опитваше да ме успокои. Не можех да измъкна нищо, макар да усещах, че има някакъв проблем, и дните ми минаваха в състояние на нервни размисли.

Дори предполагах, че може да е тъжен, защото вече е есен. Но изведнъж настъпи денят, когато всичко отлетя като щастлив сън. Посети ме жена му. Бях направо шокирана, когато я видях пред себе си, и коленете ми се разтрепериха. Но запазих самообладание.

Тя сведе поглед и сълзи потекоха от очите й.

— Дойдох, макар да зная, че изглеждам като глупачка. Страдах много, но сега съпругът ми страда толкова силно, че дойдох да те моля. Мандатът му в градския съвет изтича и наближават избори. Неприятно ми е да го призная, но ние нямаме много пари, а когато той се среща с хората, които са го подкрепили навремето, те му говорят ужасни грубости и му казват, че не могат да бъдат на страната на мъж, който си е загубил главата по една жена. Не можеш ли да се разделиш с него поне за малко? Ако ти го правиш щастлив, веднага щом свърши всичко това, аз ще си взема детето и ще го напусна. Но за да може съпругът ми да си запази работата, умолявам те, направи го.

В думите й нямаше и следа от негодувание. Обърна се и си тръгна и докато наблюдавах как фигурата й, излъчваща отчаяние, се отдалечава, много се засрамих заради агресивността си. Но бих ли могла да го нараня толкова дълбоко? И аз го обичам. Защо тогава трябва да се съобразявам? Да върви по дяволите! Но тогава какво ще стане с детето? Твърде ужасно е да откраднеш бащата на едно невинно дете. Защото това означава, че още едно същество ще страда от същите мъки, които терзаеха и мен…

След безброй безсънни нощи, измъчвана от собствената си егоистична обич и чувството за вина, аз взех решение. Да го напусна окончателно бе съдбовна повеля за мен; точно защото го обичах, трябваше да го изоставя.

Вечерта, за която бях решила, че ще е последната ни вечер заедно, подготвих малък прощален банкет. Той правеше всичко, за да не проличат терзанията му. Аз направих всичко възможно да не му позволя да научи за решението ми. Тъй като се обичахме, се борехме със сълзите си, докато вечеряхме безмълвно; беше мрачен банкет. Притисках се към него, мислейки, че животът на една жена може да бъде изпепелен за една-единствена нощ. За последен път щях да положа глава на ръцете и на гърдите му. Защо аз трябваше да загубя мъжа, когото толкова обичам; как да понеса тази болка? Решена да запечатам образа му в сърцето си, прекарах нощта в съзерцание на успокоеното му лице и изобщо не затворих очи.