Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (5)

Училище за гейши

След като бях тук вече от около месец, ме изпратиха на училище за гейши. По правило новачките не ходеха на нормално училище, а на училище за гейши, ръководено от службата по регистрация на гейшите. Дори по пътя ни дотам и обратно, щом ни видеха, местните хулигани ни тормозеха:

— Хей, идват гейшичките! Каква смрад! Каква смрад! — и хвърляха по нас камъни, правеха ни физиономии, подиграваха ни се.

В Такеноя имаше още една новачка, която беше дошла преди мен. Беше с една година по-голяма от мен и казваше, че била тук от три години, така че сигурно е била на десет, когато е пристигнала. Казваше се Хамако и имаше дълга коса, която връзваше толкова стегнато, че чак обтягаше ъгълчетата на очите й, а на тила си я завиваше на кок. Видът й създаваше впечатлението за деликатност и крехкост. Но По-голямата сестра Хамако беше ужасно храбра.

— Малък жерав — казваше тя — няма да бягаме! — и после подкарваше както може: — Хей, малоумнико! Изрод! Баща ти смърди, така да знаеш!

Тия за какви се мислят? Собствените им бащи плащат на гейши. Само гледай! Ще им покажа! Зверове! Как ги мразя! — бузите й пламтяха от вълнение, докато изплюваше думите.

Хамако беше красива, затова предполагам, че Мама хранеше големи надежди за нейното бъдеще; във всеки случай я хокаше много по-рядко от мен. А аз бях кльощава и преди да оставят косата ми да расте, я подрязваха късо, затова тя винаги стърчеше. Изглеждах точно като воден дух.

— Ако сравните малката Хамако с Малък жерав, те са толкова различни, колкото принцеса и дъщеря на пехотинец — присмиваха се всички. Макар да бях дете, вътрешно се срамувах от себе си и копнеех да съм красива. Бях започнала да вярвам, че да си красива е най-важното и най-изгодното нещо на света. Едно красиво момиче се продава добре, което означава, че може да прави каквото му харесва и да се разпорежда с всички останали.

В училището за гейши учителката по шамисен беше слаба, строга, с луничаво лице. В часовете седяхме срещу нея и се учехме, като наблюдавахме всяко нейно движение. Направиш ли две или три грешки, изведнъж перцето й политаше и те удряше силно по коляното. Както бях нова, постоянно ходех със синини по коленете. В часовете по танци пък учителката замахваше с линия и удряше по ръцете, по краката, където свари. Бях изненадана колко боли да те ударят с линия. Беше ли това „доброто дело“, целящо насила да ни моделира колкото е възможно по-бързо? Или беше наказание, защото ни презираха като вещи, които могат да се купуват и продават? Бях сигурна, че ако учеха някоя заможна млада дама, нямаше да се отнасят така с нея, дори да правеше грешки.

Ако по това време имаше добър бог или изобщо някой, който да ме попита:

— Няма да те нараня физически или душевно, обещавам, само ми кажи истината. От какво се боиш най-много? — щях да отговоря незабавно:

— От хората.

А ако богът кажеше:

— Ще ти изпълня едно-единствено желание — сигурна съм, щях да отговоря:

— Искам да отида някъде, където няма хора.

В училището за гейши ни учеха и да пишем. Но никой не се тревожеше кой знае колко дали сме научили буквите или не. С мисълта, че ако мога, ще намаля болката дори само с един удар по-малко, аз изцяло се хвърлих в изучаването на шамисен, барабан и танци и изобщо не се и опитах да уча букви.

Малко след като започнах училището за гейши, избраха най-студеното време през годината, за да провеждат „студени“ упражнения. Седяхме на открита веранда и се упражнявахме да свирим на шамисен и барабан. А вътре в дома „студените“ упражнения се водеха от моите онее сан. Ако направех две или три грешки, те казваха:

— Главата ти вече прелива, нали? Тогава поохлади я малко и поразмисли! — и ме избутваха навън в бурята. Трябваше да седя отвън, отново и отново да повтарям същия пасаж с пълна сила, докато кажеха: — Така е добре. Ставай.

Ръката, с която удрях по барабана, беше толкова измръзнала, че болеше, и толкова напукана, че кървеше. Колкото и да се сдържах, от очите ми капеха сълзи. Първите два часа можех да ги преглъщам, но след това главата ми започваше да се изпразва и — предполагам, заради студа — бе съвсем невъзможно да разсъждавам разумно. Ако се случеше някой да ме хване, че плача, ставаше страшно.

— Значи малката обича да плаче, така ли? Е, щом толкова ти се плаче, давай, изплачи си очите! — и ме повличаха и изхвърляха вън на снега.

В такива случаи можех да мисля само: „Защо изобщо съм се родила“. Мразех родителите си, които са ме родили на тоя свят и после просто са ме захвърлили. Отчаянието е много по-голямо, отколкото мога да го изразя с думи.