Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (52)

Младият ястреб Пиико

Младият ястреб Пиико нямала истински майка и баща. И затова била отгледана от човешки същества. Краката на Пиико били вързани с верига и тя прекарвала цялото си време сама. „Как бих искала да си играя с другите птици!“, мислела си тя, но когато те я виждали, отлитали. Единствените й приятели били момчето Масао и котенцето Миико. Но Масао ходел на училище, а Миико — при майка си.

С оковани крака, Пиико не можела да стигне много далеч. Често си мечтаела поне веднъж да стигне до върха на големия кестен, който растял пред очите й. И днес, както обикновено, била завързана за стъблото на кестена. „Де да имах някой приятел!“, мислела си тя и хвърляла безнадеждни погледи наоколо. В този миг чула силен шум и плющенето на две огромни крила. Какво ли би могло да е това? Погледнала по посока на шума. Огромен ястреб кръжал над езерцето. Птицата била вид като Пиико. Малката извикала:

— Пи пи! Тук съм! Тук съм! Ела да си играеш с мен!

Огромният ястреб не й обърнал внимание и продължил да кръжи над езерцето. Изведнъж се гмурнал и измъкнал един шаран от водата, после бързо отлетял. Вкъщи нямало никого. Пиико знаела, че хората много си обичат шараните.

— Върни го! Върни го! — завикала тя в опит да подгони птицата и да върне шарана обратно. Но краката й били оковани; можела само да пляска с криле и да пищи: — Пи! Пи!

Минали няколко дена. Когато Пиико си пожелавала Масао скоро да се прибере у дома, се разнесло ново мощно плющене на крила. Огромният ястреб се бил върнал за нов шаран.

— Моля те, умолявам те! Не взимай шаран! Татко ги обича. Аз няма да ям храната, която ми дават, и ще я пазя за теб. Поне днес бъди търпелив и се прибери у дома си, моля те, а? — Пиико се молела от все сърце. Но огромният ястреб направил заплашителна физиономия и пропищял:

— Млъквай, дребосък, и не ме безпокой! — и продължил да кръжи и да кръжи над езерцето, ловувайки шарани.

— Не! Няма да млъкна! Ще остават все по-малко и по-малко шарани! Ако хората в къщата разберат, че шараните изчезват, ще се натъжат. Моля те — отново умолявала тя с цялото си сърце — не взимай повече!

Огромният ястреб се вбесил.

— Вдигаш толкова шум с виковете си „Пи! Пи!“ и всички шарани се изпокриха на дъното. Днес не мога да хвана нищо.

В този миг изскочило котенцето Миико. В очите на огромния ястреб блеснало пламъче, докато се завъртял, за да се спусне върху котето.

— Малка Миико, внимавай! — изпищяла Пиико. — Бягай! Бързо! Бягай надалеч!

Разбирайки, че ястребът я преследва, Миико се разтреперила от страх. „Трябва да я спася — помислила си Пиико. — Ако ястребът успее да забие острите си нокти в нея, това ще бъде краят й; Миико ще умре.“ Пиико шумно пляскала с крила, за да създаде суматоха. Дърпала веригата на крака си, сякаш животът й зависел от това, и изведнъж… веригата се скъсала на две!

— Направих го!

Изпълнена с огромна сила, тя се издигнала във въздуха!

— Опитваш се да ме спреш, така ли? — изпищял ястребът. — Ще те убия!

Хвърлил се в атака и битката започнала. Но Пиико едва се опервала и била твърде немощна, за да се бие с по-голямата птица. Всеки път, когато я удряли ноктите на огромния ястреб, от нея се откъсвали по пет-шест пера и се понасяли с вятъра. Цялото тяло на Пиико било покрито с рани, но тя продължавала да се бие храбро. Енергията й се изчерпила; усещала, че скоро ще рухне на земята.

В това време Масао се прибрал вкъщи от училище и видял какво става. Прицелил се в големия ястреб и започнал да хвърля камъни по него. Ястребът знаел, че не може да си мери силите с човека, и отлетял. Пиико, изнемогваща, изпърхала в краката на Масао и не помръднала вече.

— Пиико! Съживи се! Не можеш да умреш! — Момчето плачело, докато й превързвало раните.

Същата вечер, когато таткото и майката се върнали от работата на полето, Масао им разказал какво се е случило.

— Пиико, ти може да си малка, но си се била смело. Много добре! Много добре! — похвалил я таткото и плъзнал сребърен пръстен около крачето й.

Минали няколко дена и раните на Пиико заздравели напълно. Тя вече не била вързана. Таткото й казал:

— Ти ще пазиш шараните и котенцето.

Пиико преливала от радост. Сега можела да полети до върха на кестена и да разгледа прекрасната гледка в далечината.

Когато Масао се връщал от училище, я взимал със себе си на оризищата. Било есен и там се люлеели вълни от златен ориз. В оризищата на семейството на Пиико нямало нагли врабчета, които да крадат ориза. Тя никога не преследвала врабчетата, но само един поглед към Пиико бил достатъчен да ги накара да отлетят уплашени. Пиико била щастлива. Вечер можела да си потърси най-удобния клон за спане, а денем — да си играе, където си иска.

Така минавали дните. Веднъж Пиико била кацнала на върха на кестена и напрегнато очаквала Масао да се върне от училище, когато чула познатия плясък на криле. Появил се огромният ястреб. Веднага след като забелязал Пиико, казал:

— Днес съм дошъл да ти кажа нещо — и полетял надолу, за да кацне до нея. — Виж какво, дребосък! Днес няма да ловя шарани. Дойдох да те отведа със себе си. Разказах на другите как ме накара да се бия и всички се съюзиха срещу теб и искат да ти го върнат, но Великият крал ми каза първо да те заведа при него, затова съм тук. Сега ще дойдеш с мен на третата планина.

Пиико била убедена, че големият ястреб отново иска да й стори нещо ужасно, и отказала да тръгне.

— Крилете ми са слаби, сигурно няма да ми стигнат силите да прелетя целия път до третата планина.

— Какво? Не можеш да летиш ли? Я не ме баламосвай! — диво изревал ястребът. — Ще дойдеш с мен, иначе се връщам тук с цялата банда и ще изловим и последния шаран в езерото!

Пиико знаела, че семейството ще бъде огорчено, ако им изловят шараните, а тя няма да е изпълнила задълженията си. Затова събрала смелост и решила да тръгне.

Третата планина била много-много далеч. Още когато едва преполовили пътя, Пиико била съвсем изтощена, но събрала цялата си сила и продължила да лети. На третата планина се било събрало огромно ято ястреби, които очаквали нейното пристигане!

Пиико била отведена при Великия крал. Той втренчил ужасния си пронизващ поглед в нея.

— Значи ти си дребосъкът, който взема страната на хората? — попитал той и гласът му отекнал из цялата гора.

— Да, аз съм.

— Защо си на страната на нашите врагове?

— Защото ме отгледаха хора. Те са моите родители. Не са мои врагове — смело и убедено отговорила Пиико.

— Не разбираш ли? Истинските ти родители не са хора. Те са ястреби. Хората са убили родителите ти. Ти си била хваната жива от враговете ни. От сега нататък ще живееш тук с нас. И ще си отмъстиш на хората.

— Но аз съм длъжница на хората, задето ме отгледаха. Казвате, че хората са убили истинските ми родители, но това не са го сторили татко и мама. Тогава бях много малка, но още помня. Бях толкова гладна, че си мислех, че ще умра. Баща ми излетя от гнездото рано сутринта, за да търси храна. Чакахме, чакахме, но той не се върна. Този ден валеше сняг. След като до вечерта все още го нямаше, майка ми отиде да го търси. Беше се стъмнило, но тя все не се връщаше. Треперех от студ и бях толкова гладна, че заплаках. Когато беше студено, майка ми ме топлеше под крилото си, но сега бях останала съвсем самичка и бях самотна и уплашена до смърт. Бързо се стъмни, не виждах нищо и не знаех какво да правя. Но реших да излетя от гнездото и да потърся майка си. Лутах се из гората, няколко пъти се удрях в клоните и падах на земята. Но пак се изправях и безсмислено кръжах наоколо. След известно време усетих, че съм излязла на открито, защото разперих криле и те вече не се удряха в нищо. В далечината забелязах мъждукаща светлинка. Устремих се към нея. Толкова исках да я достигна, че не зная колко време ми отне. Струваше ми се, че щом стигна светлината, ще намеря майка си. Но преди да успея да долетя дотам, паднах на земята гладна и изтощена. Не знам какво е станало след това. Когато дойдох на себе си, се гушех в топъл човешки скут. Отначало се изплаших, но после разбрах, че хората няма да ми сторят нищо лошо. Сегашният ми баща не е ловец; някой друг е убил истинските ми родители. В началото исках да се върна в гнездото в планините и се опитвах да избягам, но когато се замислих, осъзнах, че ще им се отплатя с неблагодарност. Те ми спасиха живота, когато бях на прага на смъртта, те ме отгледаха — хората в новия ми дом са наистина добри. И много обичат шараните си в езерцето, както и котенцето си. Ще бъдат ужасно тъжни, ако всичко това им се отнеме. Казвате, че хората са лоши, но не всички са такива. Моля ви, умолявам ви, не взимайте нищо поне от хората в моя дом. Ако изобщо има нещо, което мога да сторя за вас, просто ми кажете. А ако не можете да удовлетворите молбата ми, моля ви, убийте ме още тук и сега. Не бих могла да понеса да гледам хората у дома натъжени. — Докато изричала молбата си, от очите й потекли сълзи.

Великият крал също заплакал.

— Много добре. От уважение към чистотата на твоя порив обещавам, че вече няма да сторим зло на твоя дом. Някой да има възражения? — попитал кралят.

— Не, Велики кралю — съгласили се всички. — От уважение към добротата на малката Пиико няма да вършим нищо, което би могло да я натъжи.

Слънцето залязвало и там, насред гората, се смрачило. Пиико се готвела да си тръгне, но всички се опитали да я спрат.

— Слънцето почти залезе. Остани тук, в гората, само тази нощ и си тръгни за вкъщи утре рано сутринта.

— Ако побързам, ще успея да се върна, преди да се е стъмнило — казала тя, сбогувала се с всички и побързала да литне към дома, където родителите й хора я очаквали. Пиико била съвсем изтощена. Искала да долети от третата планина до дома си, без да спира, но накрая все повече губела сили. Само още една поляна и вече ще е над своя дом. Вече се очертавал силуетът на познатия кестен. Слънцето изчезнало зад планината и небето пламнало в огненочервено. „Ох, колко съм уморена! Ще си почина малко“, помислила си тя и кацнала на един бор, за да поотпусне крила.

Един самотен ловец лежал в очакване на такъв момент, но Пиико си мислела само за дома и не го забелязала. Ловецът се прицелил и дръпнал спусъка. Бум! Заедно с кънтежа на изстрела Пиико усетила изгаряща болка. От раната потекла кръв. В отчаян опит да се добере до вкъщи Пиико се опитала да отлети, но безпомощно запляскала с криле, докато падне на земята.

— Хванах ли те! — зарадвал се щастливият ловец. Тогава станало, каквото станало. Сребърният пръстен около крачето й отразил последните лъчи на залеза и проблеснал в светлината. — Какво е това? — Ловецът го разгледал. На пръстена били изписани думите „Пиико, 1 година“. — По дяволите! Та това е нечий опитомен ястреб! Какво направих? Ако бях по-внимателен, щях да забележа пръстена на крака й! Но като видях, че е ястреб, много се развълнувах. Не бива просто да стрелям по всеки ястреб, който се изпречи пред погледа ми. Толкова съжалявам! Моля те, прости ми!

Той се извинявал, но Пиико вече не чувала гласа му. Сгушена в ръцете на ловеца, тя си мислела, че я е прегърнал татко.

— Татко, нося добри новини! Накарах ги да ми обещаят, че няма да уловят малката Миико, нито шараните!

Това смятала да му каже, но се чуло само слабото писукане „Пи! Пи!“, когато духът на милата малка Пиико се понесъл, за да се присъедини към духовете на истинските й майка и баща в небето.

Винаги и за всичко ние, хората, сме склонни да съдим за нещата само по външния им вид. Но дори един лош човек може да има добро сърце. Внимателно трябва да се вглеждаме в сърцето на другия и да правим каквото можем, за да си помагаме взаимно.

Възрастните може и да се посмеят, когато прочетат това, и да си помислят, че е ужасно детинско, но децата бяха направо завладени. Слушаха много напрегнато — „И после? А след това?“ — и не ме пускаха да си вървя. Докато наблюдавах невинните им усмихнати лица, всички болезнени мисли изчезваха от ума ми. Без дори да съм ходила на училище, това тук беше нещо, което можех да свърша! Да си влюбен не е единственият начин да обичаш. С цялото си същество разбрах, че ако обичаш някого, независимо кого, и се посветиш на това да носиш радост на обичания от теб, ти също ще бъдеш възнаграден.

Когато видех куче или цвете, винаги се оглеждах за нещо, което да превърна в разказ. Вече нямах никакво свободно време, за да разсъждавам над неважни неща.