Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (25)

Самоубийството на Цукико

Цукико постоянно плачеше.

— Такава ми е съдбата — проплакваше тя, каквото и да й се случеше. Но после изведнъж сякаш преливаше от радост. Може би най-сетне е привикнала малко повече към живота на гейшата, мислех си аз.

— Онее сан Жерав — каза тя, изпаднала в екстаз — ще се омъжвам!

— Да се омъжваш ли? Наистина ли го мислиш? — попитах я аз.

— Разбира се. Хии сан казва, че ще ме откупи и ще се ожени за мен! Затова вече няма да слушам какво казват другите, а само какво казва той. Мама може да се ядосва, щом й харесва. Не ми пука дали всичките мои данна ще ме изхвърлят! Защото ще ме откупят — може би още до два-три месеца!

Каква вълшебна дума е брак! Понякога, докато отивах или се връщах от тържество, виждах млади семейни двойки да се разхождат и дори аз се впечатлявах от тази гледка. Жените толкова се стремят да се омъжат, че залагат всичко на тази единствена дума. Цукико обичаше да си играе с думите. Може би затова бе толкова запленена от думата омъжена.

Бащата на Цукико вече два пъти бе удължавал договора й.

— Ако продължава по този начин — ридаеше тя — кога най-после ще мога и аз да съм свободна?

Но ако някой имаше намерение да откупи договора й и да се ожени за нея, тя щеше да е свободна.

Цукико разказваше, че по-голямата й сестра била продадена на цирк „Шибата“. Първоначално баща й завел и Цукико в цирка да продаде и нея. Но сестра й го умолявала със сълзи на очи: прави каквото искаш, но моля те, не я продавай в цирка. Е, след като в цирка е толкова зле, решил той, по-добре тогава да я продаде в дом за гейши.

— В цирка щеше да е по-добре — постоянно повтаряше Цукико. — Докато си изпълняваш номерата, не трябва да имаш нищо общо с данна.

За Цукико като че ли спането с данна беше най-болезненото нещо. Сутрин, след като беше прекарала нощта с някого, щом се прибереше, се втурваше в банята и се търкаше със сапун толкова неистово, сякаш се опитваше да изчисти и вътрешностите си.

— Не ставай глупачка, Цукико! — смеех се аз. — Нали знаеш, че не можеш да се измиеш и отвътре!

— Ако можех да си извадя вътрешностите навън, щях да го направя — отговаряше Цукико през сълзи. — Толкова ми се иска да се измия и отвътре! О, отвратително е! Направо отвратително!

Веднъж реших да покажа на Цукико моето тайно място и двете тръгнахме посред нощ. Исках да я заведа там специално, за да й покажа прекрасната нощна гледка, но тя просто не можа да се изкачи на дървото.

— Катери се! — казах й аз. Бях се ядосала и се опитвах да я избутам нагоре.

— Не, много е страшно — тя просто не можеше да помръдне. Аз бях гневна и нацупена.

— Онее сан, прости ми! Аз ще те чакам тук, долу. — Тя бе прегърнала дървените ми сандали и седеше на една скала. След като Карута бе заминала, аз бях най-близка с Цукико. От своя страна тя ме смяташе за единствения човек, с когото можеше да разговаря, и в много отношения зависеше от мен.

Цукико се самоуби без предупреждение. По-голямата сестра Сенари ми прочете прощалната й бележка.

Онее сан Жерав, Хии сан ме отхвърли. Щях да имам бебе и му го казах. Но той ме обиди. „Една гейша се опитва да ми каже, че ще роди моето бебе? Тези думи прилягат на някое свястно момиче. Но как може една жена, която го прави за пари, да каже на някого, че ще роди неговото дете?“ Онее сан, моля те, повярвай ми. Детето, което нося, е на Хии сан. Смятам да умра, за да го докажа. Моля те, разкажи на Хии сан за мен.

Бях ужасно шокирана, струваше ми се, че сърцето ми се е разбило на парченца.

Мама пищеше и виеше освирепяла, сякаш иска да пребие мъртвото тяло на момичето.

— Тая безсрамна неблагодарница! За чия сметка си мисли, че е живяла през всичките тези години, по дяволите? Похарчила съм над 300 йени за тая кучка!

Това беше повече, отколкото можех да понеса.

— Мамо! Тя е мъртва! Моля те, остави я на мира. Не можеш ли поне да кажеш „бедничката“?

Тя се обърна към всички нас.

— Бедничката! Аз съм „бедничката“! Тя избяга от дълговете си! А и ще струва пари да се оправи цялата тая каша след нея!

Мама изглеждаше като самия демон на алчността — до такава степен, че аз я погледнах отново, почти очаквайки да видя как устата й зее широко отворена чак до ушите. В нощта на бдението тя продължаваше да се оплаква на онези, които бяха дошли да отдадат последна почит. Не можех да понасям повече думите й, измъкнах се от къщата и тръгнах по брега на езерото Сува. Мислех си, че тук ще мога да пролея някоя сълза за Цукико, но бях в състояние само да си мърморя „Животно! Животно!“ — без особена причина и без да имам предвид конкретно някого.

Беше сърцераздирателно. Защо Цукико изобщо е била родена на този свят? Всичко беше ужасно. „Тези думи прилягат на някое свястно момиче.“ Какво, по дяволите, трябва да означава това? Да не е искал да каже, че гейшите не са човешки същества? Порежи гейша и нея ще я боли; ще потече червена кръв. Ние не сме студенокръвни твари. Той да не си мисли, че сме гейши, защото искаме да сме такива? Че просто ни харесва да правим това? Всяка от нас иска да бъде благословена един ден да стане булка. И как става така, че Цукико и аз сме гейши? Ако нямаш баща, те презират. Ако си гейша, те наричат мръсница. Кой решава така да е уреден животът? Откъдето и да го погледнеш, просто не беше честно.

Ужасният дърт демон, тая вещица! Това безлично сбъркано копеле Хии! Ще ти го върна, имаш думата ми! Ако някой бъде ранен, нападателят се наказва според закона. Но човек може да бъде убит, без някой изобщо да вдигне пръст и убиецът да не бъде наказан. Има ли нещо по-нечестно от това? Ако накараш някого да стигне дотам, трябва да опиташ от собственото си лекарство.

Самоубийството на Цукико се оказа повратна точка за мен. След него аз вече бях друг човек. Повече не можех да продължавам както досега, да правя това, което ми се каже, да поддържам доброто настроение на всички. Или просто дотогава не знаех нищо за света и само слепешката опипвах в мрака?

Взех своето решение. Няма да позволя ние да сме единствените унижавани и никога да не се съпротивляваме. Дотогава не осъзнавах положението си като странно, но сега се възмущавах от цялото си сърце, че съм гейша. Мразех този свят. На тази планета, наречена Земя, хората строяха къщи, в които живееха и повтаряха: „Това е мое, това е мое“, боричкаха се помежду си да притежават колкото може повече, плачеха и се смееха през цялото време. Е, ако това е светът, реших аз, ще ни е по-добре без него.