Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (31)

Опит за самоубийство

Всъщност щеше да е странно, ако не бяха ме разкрили, след като излизах от вкъщи всяка вечер между седем и осем. Напоследък Петльово око душеше наоколо и задаваше неприятни въпроси по един или друг повод, но аз някак си успявах да поддържам доброто му настроение и да избягвам отговорите. Обаче една вечер той дойде вбесен.

— От известно време се влачиш с един никаквец, нали? Аз няма да допусна да се забъркваш с този и онзи като някоя гадна курва!

На мен вече ми беше писнало.

— Ние смятаме да се женим.

— Щом ти харесва. Пък и на мен какво ми пука! Но преди да го направиш, искам да кажа на онзи дребен лайнар едно-две неща. Мен ме познават добре по тези места. Ако кажа на хората, че съм се отказал от теб, за да можеш да се омъжиш, ще прозвучи благородно. Но какво ще стане, ако се разчуе, че някой се е забъркал с моята жена и я е отмъкнал направо от леглото ми? Ще стана за смях. Ще го убия! Той да не си въобразява, че може да се изпикае отгоре ми, а аз просто ще избягам и ще се скрия? — Наистина приличаше на жаба — по плешивата му глава блестяха капки, а докато беснееше, от него се стичаше пот.

По-скоро бих умряла, отколкото да позволя той да чуе такива обиди, мислех си аз, но когато се опитах да избягам, Петльово око ме сграбчи с ръце, вдигна ме над главата си и ме тръшна на рогозките. Докато лежах на пода и хлипах, си мислех: за нищо на света не искам той да се среща с този гад; ако някога се стигне дотам, ще убия изрода с нож.

Но какъв беше смисълът? Той скоро щеше да замине; можеше никога да не се събуди от този прекрасен сън! Не исках да разбере, че съм нечия държанка. Ако някога научеше, че всички онези сладки думи, които съм му нашепвала с най-сериозен вид, са били лъжа, щеше да бъде неописуемо тъжен и дълбоко да ме презира. Разтреперана от ужас, притиснах ръце към пода и се извиних.

— Бях лоша! Обещавам никога вече да не правя нещо, което ще те ядоса, никога повече! Моля те, прости ми!

— Значи най-после се вразуми, нали? — попита гадът, вече поуспокоен.

— Да. Никога повече няма да го видя — заклех се аз. И стискайки зъби, започнах да го успокоявам и лаская.

Петльово око беше от мъжете, които, веднъж получили каквото искат, заспиват с хъркане, широко отворили уста. Ченето му стърчеше и вибрираше с всяко издишване. Макар и да се стараех да не го гледам, то сякаш само привличаше погледа на безсънните ми очи. Отвратително! Направо отвратително! Тази нощ ми се струваше по-противен от всеки друг път. Лежах будна до зори и през цялото време потръпвах от погнуса.

На следващия ден не отидох във фабриката. Затворих се в къщата, едва прикривайки негодуванието си. Но когато в града се запалиха светлините, не можах да потисна желанието си да съм с него. Седнах пред огледалото. Взех шамисена си. Мина шест, после седем. Както винаги, той сигурно чакаше на брега на езерото. Не можех да си представя, че просто ще изчезна, без да му кажа нищо. Ще отида още само веднъж, да се извиня по някакъв начин, че повече не можем да се виждаме. Но знаех твърде добре какъв гад беше Петльово око. Можеше да се прави, че наивно ми вярва, да се удря в гърдите и да въздиша: „О, добре тогава!“. Обаче една погрешна стъпка и беше готов да разбие вратата, за да се добере до мен.

Но какво ми пукаше? Ако се държи гадно, ще го наръгам и ще го убия, а после също ще умра. В края на краищата излязох от къщи. Но Петльово око беше чудовище — кой знае какви номера можеше да измъкне от ръкава си? Дадох на старицата, която переше чаршафите в Такеноя, една йена и я помолих да доведе Мотояма сан при мен, като междувременно успях да наема стая.

— Майка ми се е разболяла и трябва да си отида вкъщи! — Веднага след като думите излязоха от устата ми, зарових лице на гърдите му и започнах да хлипам с глас като дете.

— Какво нещастно създание си ти! Ако нямаш нищо против, ще дойда с теб! — Беше много мило от негова страна да го предложи, но аз леко поклатих глава и го отблъснах. Стига наистина да имах дом на село, можехме да отидем там само двамата, дори само за един ден, и спокойно да се наслаждаваме един на друг! Гърдите ми горяха от тази безнадеждна мечта.

— Веднага щом се върна, ще дойда във фабриката — казах на раздяла, но веднъж завинаги бях решила, че никога повече няма да се видим. Беше ме любил само два пъти, само толкова. Мен, дето бях познала повече мъже от пръстите на двете си ръце. Цялата бях осквернена. Само да бях физически чиста и свободна, без значение колко щях да страдам, бих могла да чакам и десет години, и двайсет години до деня, в който щях да стана негова съпруга… Нямаше начин да се очистя. По това време осъзнах, че е твърде късно. Каква глупачка съм била! Но и какво бих могла да сторя, каквато бях невежа! Виновна беше Мама от Такеноя. Виновна беше истинската ми майка. Проклинах света и всекиго в него. Исках да бъда накълцана на парчета и хвърлена в реката.

След като се разделих с Мотояма сан, останах в къщата и изобщо не излязох повече навън.

— Толкова много ти липсва, че дори лицето ти се е променило, така ли? — беснееше Петльово око. — Е, аз също съм горд посвоему; никога няма да ти позволя да си тръгнеш!

Аз обаче бях решила да не изтривам докосването на неговата кожа до моята. Дните ми минаваха в мъчителен делириум и непреклонен отказ да се отдавам на жабата.

Сутринта на шести ноември Мама от Такеноя ми донесе писмо от него и ми го прочете. Той пишеше, че заминава на пети с нощния влак и бе приложил към писмото малко пари, в случай че ми потрябват за нещо.

Знаех, че някой ден ще замине, но се бях надявала да го видя за последен път преди това. Тази мисъл предизвика такъв порой от сълзи, сякаш се бе скъсала язовирна стена. Нямаше смисъл да продължавам да живея. Не бих могла да понеса мъчението да остана до края на дните си с онова отблъскващо животно. А дори и да трябваше да се опитам, това щеше да е живот, от който нямаше какво да се очаква. Накрая реших, че ще е по-добре да умра, докато той още е на японска земя. Избрах ден, в който Петльово око нямаше да идва, и подредих къщата.

Към средата на ноември в района на Шиншу вече е доста студено, но аз облякох бледорозовото си памучно кимоно с изгревни мотиви, това, за което той винаги казваше, че най-много ми отива. Гримирах се внимателно и изчаках да се стъмни. След като запалих пръчица тамян и проследих как изгаря, се почувствах освежена и успокоена. Бях живяла двайсет години само с болката си, но най-сетне и аз щях да намеря покой.

В единайсет часа заключих вратата и излязох навън. Тънкото резенче на луната висеше в студеното нощно небе, езерото Сува преливаше, а светлините на града блещукаха прекрасни както винаги. Всичко ми връщаше спомените за него. Извиквайки образа му в мислите си, се хвърлих във водите.

Смъртта чрез удавяне е болезнена. Водата бучи, докато нахлува към тъпанчетата ти; пари в носа, докато прониква до мозъка ти. Известно време успявах да я преглъщам, после изгубих съзнание.

За своя изненада по-късно се събудих в болнична стая. Казаха ми, че ме е спасил човек, излязъл на нощен риболов. Не изпитвах благодарност към този, който ме бе спасил. Не разбираше ли той, че единственото, което исках, е покой? Горчиво негодувах срещу него. Да искаш да умреш, е лесно, но да го направиш наистина, изисква повече кураж, отколкото хората предполагат. И когато най-после се осмелих да го сторя…

След като излязох от болницата, бях отритната от Петльово око и си спечелих студеното презрение на всички останали.