Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (39)

Улична сергия

Когато бях гейша и държанка, знаех колко ужасни са хората, но не знаех колко тежко нещо е работата. Работата в дъскорезницата близо до дома на вуйна ми беше първият шок за мен. Дотогава смятах, че купичката ориз е достатъчна, за да има какво да сложа в устата си. Но после открих, че храната е нещо, което можеш да имаш само ако работиш до премаляване.

Напрежението на усилния труд най-накрая си каза своето и през март в годината, след като започнах да се снабдявам с храна от село, останах на легло цяла седмица. Не си спомням какво се случи след това. Във всеки случай набавянето на храна, която да препродадеш, беше тежка физическа работа и се оказа непосилно претоварване за мен.

Един ден, докато се разхождах из двора на светилището в Чиба, се натъкнах на Мацумура сан, кореец, когото познавах бегло, но го попитах няма ли някакъв начин да изкарам малко пари. Струваше ми се, че се хващам за сламка, но го убедих да ми позволи да продавам сапун. В двора на светилището имаше нещо като извънградски черен пазар и повечето от продавачите по сергиите бяха корейци. Заработих с тях.

— Насам! Насам! Продавам първокласен луксозен сапун! Нежен към ръцете! Вижте какъв аромат и каква пяна! — виках аз, спирах хората по пътя и им показвах как се пени сапунът. В началото ми се струваше трудно да изкарам глас. И макар да твърдях, че няма да нарани кожата, всъщност той правеше точно това, и то така, че тя се белеше на парцали. Беше ужасна стока, която се превръщаше в каша само за три дена. Купувах го за 15, а го продавах за 20 йени.

Пазарът беше границата между рая и ада. Ако не успееш да заемеш място в центъра, а останеш малко настрани, се оказваш притиснат в ада. Направо гъмжеше от ужасии, които никога няма да видиш в нормалния свят.

— Хей, момиче! Имаш ли нещо за пушене? — Обикновено с такова изречение някоя група гангстери се опитва да завърже разговор. Сърцето ми започва да бие силно, но ако позволя да проличи, че ме е страх, не ме очаква нищо добро. Отговарям с цялата смелост, която мога да събера:

— Може и да имам. Ама ти с кого си?

— Я не ми ги пробутвай тия! Нова си тук, нали, момиче?

— Аз ли? С никого не съм. Нито пък се олюлявам под такива тежести, каквито са вашите, момчета. Мацумура каза, че мога да застана тук, това е всичко.

— А, ясно. Значи ти си малката му лудост, а? — казва един от тях, разбиращо сочейки ме с кутрето си.

— Теб какво ти влиза в работата? Искаш ли една? — предлагам му цигара и едва потискам треперенето, докато паля своята.

Почти всеки ден се случваше разправия, толкова ожесточена, че такива като мен се свиваха от ужас. Но след два месеца напълно свикнах с този живот. Усвоих начина, по който се правят далаверите, и продавах все повече и повече сапун.

След като опознах корейците, установих, че с тях е лесно да се разбереш. Когато се съберяха вкупом, разговаряха високо и самонадеяно, но насаме бяха плашливи. Както кучето свива уши и подвива опашка, те отстъпваха назад, сякаш казваха „предавам се“. Започнах да се чувствам така, сякаш съм една от тях. Когато изгубеха битка, аз се огорчавах повече от тях.

— Давай му и да се маха! — казвах аз, тропайки с крака. — Копелета! Де да бях достатъчно силна!