Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (54)

Законът за превенция на проституцията

Работа като моята — сервитьорка в ресторант — постоянно ми напомняше колко наивни могат да бъдат жените.

Една жена създаде семейство, после то се разпадна и тя остана без подслон, дори и без дрехи, и се върна на работа в ресторанта. Правила го неведнъж, но, изглежда, не си вземаше поука от предишния път. Щом някой проявеше малко внимание към нея, тя забравяше всичко и се задомяваше; после, след шест месеца или година, се връщаше и пак работеше като гейша.

— Пак ли си тук? Ако не вземеш мерки, накрая наистина ще се провалиш — предупреждаваха я хората наоколо.

— Аз не се омъжвам с намерението скоро да се разделим. Този път исках да е завинаги и наистина положих максимум усилия, но когато вече нямаше какво да продадем и останахме без пари, скъсахме — разказваше тя примирено. — Но все пак успях да живея като нормален човек цяла година и ако цената за това е да се окажеш гол-голеничък, не съжалявам!

Но макар и цената за тази година на лесен живот да бяха още две-три години работа, докато си изплати дълговете и си купи няколко собствени кимона, следващия път, без никаква мисъл за последствията, тя се оставяше в ръцете на някой мъж, който според мен изобщо не заслужаваше.

Това ми напомня за една друга жена.

— Когато имам клиент, винаги се старая да използвам нещо, но пък предлагам на клиента специално отношение. И после той казва, че бил хванал някаква болест от мен и настоява за компенсация. Твърдя му, че най-вероятно не може да е от мен, но той не иска и да чуе. След което идва в дома на гейшите да се разправя, можете ли да си представите? Абсолютно съм сигурна, че не съм болна, но дори и да е хванал нещо от мен, всеки ще си помисли, че ако наистина ме обича, ще иска да го запази в тайна, нали? А аз бях толкова влюбена в него! Когато разбрах как иска да ме изложи, така побеснях, че взех един нож за месо от кухнята и се опитах да го намушкам, но не успях; което заедно с парите за компенсацията му и всичко останало ми струва 50 000 плюс това, че повече не мога да остана тук. Сега разбирам, че стигнах до такова положение, защото това ми е професията. Затова смятам да спестявам всичките си пари и чак след като се сдобия с местенце, което си е само мое, тогава ще се влюбя наистина.

Горе-долу по същото време за първи път чух думите „акт за забрана на проституцията“ и „социални грижи“ по радиото и усещането за спокойствие, което си мислех, че бях постигнала, отново бе нарушено. Само с приемане на закони за забрана на проституцията нищо няма да се постигне. Вероятно това тръгва от добронамерения опит да се спасят тези жени от експлоатация и носене на печалби за ненаситните предприемачи, но сред хората, които създават законите, има ли жени като нас, неспособни да оцелеят, освен ако не станат проститутки? Отидох да гледам кинопрегледа. Жените законодателки, всичките съвършени в своята префиненост, говореха с такава гордост за разходката си из квартала на червените фенери — останах с впечатлението, че те просто са се забавлявали. Ако са си мислели, че цялото това непохватно пулене би им помогнало да разберат какво става в публичните домове, много, много грешаха.

В този град също има официално обозначен квартал на червените фенери, но дори и да се забрани проституцията, тези жени няма да има къде да отидат. Според някои хора от бизнеса достатъчно е просто да превърнат домовете си в ханове и да накарат момичетата си да работят като прислужнички.

Обаче там, където живея, броят на гейшите се е увеличил. Ако една гейша или едно момиче спи с клиент и получи пари, това проституция ли е? Ако пък ги обвинят, ще кажат просто, че са влюбени един в друг. Няма начин да успееш да прокараш закон срещу любовта! Никоя жена не става проститутка, защото й харесва. Не е ли човешки инстинкт това да искаш да се нахраниш, когато си гладен — дори ако трябва да откраднеш, за да го сториш? И прокарването на закон, забраняващ проституцията, просто няма да постигне нищо.

През нощите, когато този проблем изобщо не ми даваше покой, си мечтаех. Има например една голяма къща, която прилича на училище. Бездомните и безработните се събират там. Жените вършат работата, за която са подготвени. Има и гейши. А сервитьорките, жените, които работят по баровете — всички тези, които не работят в дома, плащат определена месечна сума за квартира и храна. Има и хора, които готвят, които перат и които шият. Тези, които работят в дома, всички те също получават по нещо. И всеки внася по сто йени месечно, които отиват във фонд, използван, когато някой се разболее. Сигурна съм, че има и други хора, които са мечтали по подобен начин — хора, които плачат от нещастия, по-големи от моите, хора, които безпомощно се лутат по света.

„Знаеш ли къде може да се потърси помощ?“ Когато чуя хора, които се лутат от място на място, да задават този въпрос, разбирам каква късметлийка съм. Имам си работа и деца, с които мечтая да си играя. Когато лотосът цъфти, пея глупави песнички, наречени мамбо, и отивам да танцувам из оризищата с децата.

„Лотосите са цъфнали! Лотосите са цъфнали! Елате всички! Елате всички! Хайде да танцуваме!“

Когато случайно чуя деца, покрай които минавам, да пеят стихчета от тази глупава песен, на която съм ги научила, се чувствам толкова преизпълнена с радост, че направо се просълзявам.