Борис Старлинг
Месията (56)

56

Петък, 25 септември 1998

Молбата на Ерик за преразглеждане на доживотната му присъда беше отхвърлена, както и се предполагаше.

Беше я подал в първия възможен момент. Повечето престъпници, осъдени на доживотен затвор, излежават определен минимум години, след което наказанието им се смята за изпълнено и може да бъдат освободени, ако комисията по преразглеждане реши, че вече не представляват обществена опасност. При осъждането на Ерик през 1983-та този минимум беше петнайсет години, без да се брои времето на задържане с мярка за неотклонение преди и по време на процеса. И сега, след като беше излежал тези години, му отказаха преразглеждане.

Някои от затворниците никога нямаше да имат право на условно освобождаване. До юни 1993-та вътрешният министър можеше тайно да променя минимума на отделни лица, без да дава обяснения, така че те можеха да си подават молби до края на света, без да знаят, че никога няма да бъдат пуснати. Но през юни 1993-та горната камара на парламента разпореди затворниците, чиито минимуми са променени, да бъдат информирани и да имат право да обжалват.

Така че съществуваше „хиткласация“ на престъпниците, които никога нямаше да бъдат освободени. Между тях беше Джереми Бамбър, който беше убил петима члена на собственото си семейство за пари, Майра Хиндли, половината от убийците Муърс. Но съучастникът на Хиндли Ян Брейди не беше в класацията, нито Питър Сътклиф — йоркширският изкормвач.

Както и Ерик Меткалф. Ала не искаха да го пуснат. Не и от първия път. И той знаеше защо.

Брат му Ред, господин Шибан Суперкопой, който го натика преди толкова години в пандиза, сега беше причината да не го пуснат. Да не би да ги обвинят в пристрастност. Ако беше друг, брат на когото и да било, щяха вече да са го пуснали, но защото беше той, трябваше втори път да заслужава правата си.

Смешното беше, че Ерик можеше да бъде освободен на секундата без ни най-малкото опасение, че може да се окаже опасен. Това се опитваше да им каже през цялото време. Беше изряден затворник. Петнайсет години в пандиза, и само един рапорт за лошо поведение — когато скочи да убие Ред. Беше обречен на съществувание зад решетките заради момент на лудост — момент извън живота въобще. Едва си спомняше Шарлот Логан, беше толкова отдавна. Образът й беше избледнял с годините. Понякога му се струваше, че аха да го възстанови, но лицето й чезнеше като Чеширския котарак.

Поне си имаше собствена килия. Малка, студена и спартански обзаведена, но все пак негова собствена. Понякога Ерик си мислеше какъв ли щеше да му е животът, ако беше извършил същото престъпление някъде другаде по света. В Щатите например. Ами трябваше да внимава за щата. Във Вашингтон, окръг Колумбия, няма смъртна присъда, но във Флорида има. Това беше голямата грешка на Тед Бънди — екзекутираха го, защото няколко от убийствата му бяха във Флорида. Ако Бънди беше внимавал за местопрестъпленията, днес още щеше да е жив.

Но пък можеше да е в Банкок, Богота или Багдад. Там килиите са като фурни през лятото, тънеш в смрад на пот, лайна и ужас и не знаеш в кой момент ще те подпрат на стената да те изчукат безпощадно, а болката ще те разсече като меч.

Така че, общо взето, беше добре. Оцеляваше, защото имаше отдушник за всичкия си бяс и омраза. Не мразеше пазачите — нито тези, които се държаха приятелски, нито тези, които му правеха черен живота. Те не означаваха нищо за него. Той дори не мразеше системата, която заради служебното положение на брат му отхвърли молбата му за освобождаване.

Мразеше само един човек. Брат си Ред.

Мразеше Ред толкова, колкото и когато се беше опитал да го убие. Може лицето на Шарлот да беше избледняло в съзнанието му с времето, но чудовищното предателство на Ред — не.

Ерик си изброяваше причините, поради които мрази Ред, те изскачаха бързо и безброй. Че беше поставил чуждото семейство над своето. Че беше взел шибаната награда. За неразбирането. Беше се примирил с общото неразбиране, но с братовото си — не. Съжаляваше за стореното с Шарлот, но нищо не можеше да се направи. Както и да го наказват, няма да върнат Шарлот.

Естествено, чуваше за Ред. Попадаше на името му във вестниците и от време на време по телевизията.

Само не виждаше как Ред всяка сутрин се бори да запази равновесие на ръба на собствения си здрав разум.

Братя по оръжие. Кой знае кое е по-опасното?