Борис Старлинг
Месията (104)

104

Къщата на Дънкан беше празна. Джез изчака десет минути на ъгъла, за да е сигурен.

Дънкан живееше на малка еднопосочна уличка до Норт Поул Роуд. Когато Джез пристигна там, имаше деца, които играеха футбол. Жена с военно яке ги наблюдаваше от прага на къщата си. Косата й беше изрусена, лицето й — изпито, и не погледна към Джез. Щом децата приключиха с играта и жената се прибра, Джез слезе от колата и тръгна към къщата на Дънкан.

На кафявата врата видя месингово 21 и прозорче, над което имаше кош за баскетбол. Джез долепи лице до това прозорче и надникна вътре.

Никакви признаци за живот. Нито светлини, нито звуци, нито нищо. Абсолютно празно.

Джез се дръпна от прозорчето и се огледа. Трябва да е много смазващо да живееш на такова място, помисли си той. Брокерите на недвижими имоти рекламираха мястото като Северен Кенсингтън, защото думата „Кенсингтън“ би трябвало да води до автоматичната представа за лукс и благополучие. Фактът, че Кенсингтън Хай стрийт е поне на пет километра, няма особено значение. За други кварталът е Ийст Актън, което не звучи толкова шик и е доста по-близо до истината. А всъщност улицата е право в центъра на Уайт Сити, забележителен със сградата на Телевизионен център Би Би Си и нищо друго.

Къщата на Дънкан беше точно в края на уличката. Тясна пътечка водеше отстрани на сградата през малка павирана градинка. Джез мина по нея ребром, за да се размине с два контейнера за боклук.

Огледа гърба на къщата. Две стъклени врати към двора, заключени. Два прозореца на първия етаж, затворени. Един улук, пластмасов. Джез го дръпна и той се огъна в ръката му. Нямаше да издържи тежестта му.

Трябваха му шперцовете на Ред, но естествено не можеше да ги поиска. Нямаше разрешение да влиза в дома на Дънкан. Такива са правилата.

Според правилата Джез трябва да се обади на Ред и да поиска постове. Но ако чакат Дънкан да се прибере, нищо чудно да зазимят тук. Може да се е вдигнал някъде за Коледа.

Джез погледна през стъклените врати.

По дяволите, помисли си той. Смотай тия правила. Постигни целта. После оправдай средствата.

Стъклените врати бяха лесни за отваряне. Ключалките бяха в самите дръжки, така че да се заключват отвътре без ключ. Тоест, когато вратата е затворена и завъртиш дръжката нагоре, тя вече е и заключена. Така че трябваше само да счупи стъклото и да завърти дръжката надолу, и щеше да е вътре.

Крайно време.

Отиде до колата и отвори багажника. Повдигна тапицирания капак, отдолу беше резервната гума, свали декоративния тас и затвори багажника.

Върна се на пътеката към задния двор.

Два леки удара с таса, и стъклото се напука. Покри си юмрука с ръкава и изби дупка, колкото да си пъхне ръката. Стъкълцата се пръснаха по линолеума вътре.

Джез провря ръка и натисна дръжката. Плъзна вратата встрани. Тя се придвижи плавно по добре смазания плъзгач.

Стъпи внимателно върху стъкълцата и мина безшумно през кухнята.

Къщата не беше голяма, така че му отне десетина минути да огледа всички стаи.

Никаква бъркотия вътре. Навсякъде чисто и подредено. Явно Дънкан беше заминал някъде.

Джез се почувства като крадец — рови в нечий живот, без човекът да го знае. Преглежда рафтовете с книгите и отваря шкафовете. Има властта да избере какво да вземе и какво да остави.

Той не спря да се ослушва за звуци, които биха му подсказали, че Дънкан внезапно се е прибрал. Сега знаеше защо крадците се осират толкова често.

Страх и омраза в Уайт Сити.

Обиколи всички стаи и видя което искаше да види. Спря в кухнята до счупената врата и набра номера на Ред на мобифона си.

— Меткалф.

— Аз съм.

— Къде си?

— В дома на Дънкан.

— Вътре ли? Как, по дяволите, си влязъл?

— През задната врата.

— Отворена ли беше?

— Сега вече е.

— Джез, глупаво копеле. Казах ти да не влизаш вътре.

— Не се безпокой. В ръцете ни е.

— Какво?

— В ръцете ни е. Тук бъка от улики. Извират отвсякъде. Със сигурност е той. Дънкан е Сребърния език.