Борис Старлинг
Месията (45)

45

На Тауър Бридж имаше задръстване от единия до другия бряг. Бяха в полицейските коли, но не използваха сирените. Ред искаше да се съсредоточи. Спомни си какво беше казал на Кейт преди няколко седмици — няма нищо, което да ме накара да си кажа: „Леле, това е адски шибано и не мога да го разбера“.

Е, сега вече имаше.

Камионите в отсрещното платно подскачаха горе на моста — там, където той се разделя, когато минават кораби. Ред усещаше леките вибрации около купето на колата. Туристи се влачеха по тротоара. Няколко мили на изток слънчевите лъчи отблясваха златисти от Канари Уорф.

Успяха да минат моста за десет минути. Прескочиха железопътната линия откъм гарата Лондон Бридж, после надясно и веднага вляво, покрай контейнерите за боклук при портала, през двора, до кожарската фабрика.

Бяха се обадили предварително на Ашли Лоу, шефа на Барт Милър, и той ги чакаше на входа. Ред и Дънкан го последваха по стълбите. Кейт и Джез бяха останали в Уопинг да разпитват на място.

В кабинета на Лоу, кацнал точно над залата с машините, беше топло и задушно. Светлината се процеждаше през прокъсаните щори върху стар календар, замрял на ноември 1985-а. Лоу седна на виенски стол до бюрото си. Ред и Дънкан се настаниха на обикновени столове от другата страна на бюрото.

— Тук, на Танър стрийт, кожарската улица, някога е била съсредоточена цялата индустрия — каза Лоу, — нещо като Флийт стрийт^[1] на кожарството, може да се каже. Всичко накуп чак до пазара на кожи на края на пътя. А на какво е заприличало сега. Жилищен център за банкерите, които работят отвъд реката. Сега ние сме единствените кожари в района и не ми се вярва да останем още дълго. Тежката индустрия и автоматизацията ще ни видят сметката. Ние сме малко предприятие. Просто не сме конкурентоспособни.

През прашните прозорци, които гледаха към залата с машините, Ред виждаше неколцина мъже, изгърбени над дълги маси. Имаше три големи машини, и трите бездействаха. Той се обърна към домакина:

— Господин Лоу, какво точно правите тук?

— Обработваме кожа. Взимаме я в естественото й състояние…

— От гърба на животното, един вид?

— Точно така, и я обработваме за производство на обувки и чанти, и каквото щете. Не можеш просто да я съдереш от животното и да си я нахлузиш на краката, нали така. — Стържещ пушачески смях, заглъхнал в кашлица. — Извинете. — Избърса капка лига от крайчеца на устата си. — Не съм в най-добрата си форма. — Още малко гърлен смях и още едно закашляне.

Ред си водеше бележки. „Кожа“, написа и го подчерта. „Садо-мазо?“

— Вие ли одирате животните? — попита той.

— О, не. Това е междинна дейност след кланицата и преди нас. Ние получаваме кожите и ги обработваме. Но не, не ги дерем.

— А каква беше работата на Барт Милър?

— Всякаква, тук всеки прави всичко, нали ви казах, ние сме малко предприятие. Не можем да си позволим тясна специализация. Каквото се прави, заедно се прави.

— Барт носеше ли кожа? Обличаше ли се в кожени дрехи?

Лоу изсумтя:

— Имаше кожено яке, ако това ме питате, и понякога идваше с кожени обувки, нищо повече.

— Но не се е докарвал с кожени панталони и вериги, така ли?

— Барт ли? Стига, моля ви се. Да не е педал.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен? Разбира се, че съм сигурен. Барт си беше пич отвсякъде. Трябваше да пъди жените с пръчка. Винаги имаше пет-шест мацки, при които можеше да иде когато си поиска. Непрекъснато се перчеше как чукал някакво гадже предната нощ и после приятелката й на следващата, и как никоя не знаела за другата, и после пък се появяваше някоя нова, и нея я вписваше в списъка. Господ знае как ги правеше тия неща.

— Виждали ли сте някоя от тези жени?

— Няколко.

— Къде сте ги виждали?

— Когато идваха тук. Понякога го взимаха след работа или го докарваха сутринта, нали разбирате? — намигна конспиративно. — И по телефона непрекъснато го търсеха. Наложи се дори да му забраня да използва телефона през работно време. Не можех да го измъквам от залата всеки път, когато на някоя от неговите фръцли й скимнеше.

— Значи наистина съществуваха?

— Кой?

— Тези жени.

— О, да. Наистина.

Ред тупкаше замислено с химикалката по бележника. Значи Барт не е бил гей. И никой с всичкия си не би го взел за такъв.

Версията с кожата беше прекалено идеална, за да бъде истина. Освен ако… освен ако Барт тайно се е докарвал като садо-мазо с мацките си и Сребърния език някак да се е натъкнал на приспособленията му и да го е взел за педераст.

„Провери гардероба на Барт“, отбеляза си Ред, макар да знаеше, че шансът е съвсем незначителен.

— Още един въпрос, господин Лоу. Колко плащахте на Барт?

— Пет и петдесет на час.

— Значи за година ще рече…

— Около дванайсет бона.

— Имал ли е някакви странични доходи?

— Доколкото знам, не. Ако имаше, надали щеше да работи тук.

— Значи не е бил добре с парите?

— О, господин полицай, моля ви се. За да си милионер на такова място, трябва да спечелиш от лотарията. Нали разбирате.

— И още как. — Ред стана. — Благодаря, че ни отделихте от времето си. Ако имаме нужда от писмените ви показания или да разговаряме с някой от колегите на Барт, ще ви осведомим предварително.

Ашли Лоу ги наблюдаваше как слизат по стълбите и пресичат двора, как си сложиха черните очила, щом излязоха на слънце. Осъзна, че не беше изговорил нито една от баналните фрази на опечаление и мъка, които си представяше, че са нормални при такива обстоятелства. Не им беше казал какъв добър служител и достоен гражданин беше Барт. Надяваше се полицаите да не са забелязали. Не че не му беше тежко от загубата на Барт. Сега трябваше да даде обява за вакантното място, а това струва пари. Пък Барт наистина беше добър работник. Знаеше си занаята, в това нямаше две мнения. А момчетата долу не бяха нищо повече от чираци.

Чу полицейската кола да тръгва.

Странно, че само единият полицай говори през цялото време. Другият, грамадният дебелак, не обели нито дума. Просто седеше и не свали поглед от него, сякаш го беше подложил на преценка.