Борис Старлинг
Месията (27)

27

Джез изтегли листа от принтера с подсвирване:

— Нашият Кевън хич не е бос, а? Преди три години е бил шест месеца в затвора за постоянна употреба на кокаин. Спорадични опити за рехабилитация. Също дребни кражби, превишена скорост и една глоба за неприлично поведение. Направо чаровник. Бизнесмен, глупости.

— Адресът? — попита Ред.

Джез погледна в текста.

— Норфък Скуеър, W2.

— По дяволите — каза Ред — Знам го Норфък Скуеър. Точно срещу нас.

— Какви сладки съседи имаш само. Да му отидем ли на едно гости?

Стигнаха за 15 минути от Скотланд Ярд до Норфък Скуеър. Къщата, която търсеха, беше от южната страна, но поради еднопосочното движение трябваше да обиколят целия площад. Повечето от сградите, покрай които минаха, бяха евтини хотели.

— Исусе Христе — възкликна Джез, — какво място. Раят на туристите. Господ знае за какво им е да бият път до Англия, та накрая да попаднат в такова бунище като Падингтън.

Ред успя да завие рязко, преди да удари мъж в нацапани с боя дънки, който чистеше купето на бял мерцедес, и продължи по площада.

— Да ти кажа, че дом Меткалф е на около стотина метра натам — каза Ред и посочи право пред носа на Джез.

— Ти ме довърши. Явно е доста мизерна махала, щом на такива като теб е позволено да живеят тук.

— Можеш да си го завреш. Коя къща търсим?

Джез загледа номерата по вратите, докато минаваха бавно покрай тях.

— Ето. Онази там, още малко напред. Тъмнозелената врата.

Въпросната къща се нуждаеше от доста сапун и една четка боя. Триъгълничета мръсотия по ъглите на прозорците и болнава жълта светлина в стъклото на входната врата.

Отпред имаше място колкото за две коли. Ред даде още малко напред и паркира на заден ход. Джез гледаше в страничното огледало.

— Как изглежда Кевън Латимър? — попита той.

— Нямам представа. Защо питаш?

— Защото от къщата излиза някакъв, не знам дали не е той.

— Ами защо не го попиташ?

Ред включи на първа скорост и изравни предницата. Джез отвори вратата си и се подаде навън колкото му позволяваше предпазният колан. Мъжът слезе по външните стълби на тротоара. Среден ръст, бяла тениска, кафяв памучен панталон, маратонки. Джез се провикна:

— Кевън Латимър?

Мъжът спря и се обърна към него. Джез пак извика:

— Вие ли сте Кевън Латимър?

Мъжът го погледна безизразно, сякаш не знаеше английски. И внезапно се втурна да бяга.

— Боже! — кресна Джез.

Откачи колана и моментално изскочи. Полетя като спринтьор. Чу вратата на колата да се затръшва зад него. И Ред се затича. Обаче Ред гони четирийсетака и отгоре на това пуши. Никога няма да го хване.

Латимър стигна до края на площада и зави към спирката. Успя да избегне едно такси, което щеше да го удари, и хукна нагоре по платното срещу движението. Джез беше на десетина метра зад него. Тичаха в посока Падингтън и огромната арка на гарата се мержелееше пред тях.

Минаха покрай въртележките с картички на единия тротоар и „Бъргър Кинг“ на другия. Пресякоха кръговото движение и продължиха по отбивката за гарата. Таксиметровите шофьори насреща им надуваха гневно клаксони.

Джез усещаше как лицето и тялото му се сгорещяват. Латимър все още имаше преднина и беше доста бърз, но Джез беше в по-добра форма от него. Поне би трябвало да е. Сезонът на триатлона беше в разгара си. В каквато и да било надпревара по издръжливост с г-н Латимър щеше да му скъса задника.

Онзи рязко зави вляво през фоайето на гарата. Стрелнаха се между моторчетата за пренасяне на багаж, върволицата хора от влака, току-що пристигнал на четвърти перон. Джез смътно забелязваше лицата, обърнати към тях, стари лица с очила и лули. Никой не се помръдва да помогне, да се намеси. Да не си мислят, че са просто приятели, които се забавляват.

Латимър пресече залата по диагонал покрай осмоъгълното гише за информация и продължи направо по перона. Влак с бяло-зелените цветове на Грейт Уестърн Рейлуейс точно потегляше. Той се размина на косъм с двама пощенски служители, които бутаха количка с писма. Насочи се към тристранния часовник на перона и изведнъж с рязък завой вляво между колоните изскочи на рампата. Джез го следваше, сега вече на около пет метра и все по-близо.

Гара Падингтън е под наклон. Дали ще завие наляво или надясно, Латимър все трябваше да се набира нагоре. Избра дясно, а Джез започна още повече да наваксва по нанагорнището. На моста горе ги деляха вече само няколко стъпки. Латимър пак сви вдясно, но взе завоя прекалено рязко, спъна се и си охлузи ръката в опит да запази равновесие.

Това му трябваше. Джез скочи на гърба му като гигантски паяк. Латимър падна, удари земята първо с лакти, после с гръдния кош. Останал без дъх при падането, а и от тежестта на Джез, той се мъчеше като астматик.

Минимум насилие. Това се очаква от полицаите. Но изключения, разбира се, са допустими. Джез се изправи и ритна Латимър силно в ребрата, два пъти. Не му остави въздух, с който да извика.

— По дяволите — се чу зад тях.

Беше Ред, силно запъхтян, лицето му добило почти червения цвят на косата.

— Хвана го. — Туп-туп. — Браво. — Туп-туп. — Прочети му правата.

Джез му закопча белезниците на гърба.

— Кевън Латимър, арестуван сте като заподозрян в убийство. Имате право да мълчите, но ако сега премълчите нещо, на което после разчитате в съда, това може да навреди на защитата ви. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас.

Латимър изви глава. Кожата на врата му се набръчка. Той се усмихваше.

— Какъв съм кретен. Аз си помислих, че сте от момчетата на Макалистър и идвате за парите.