Борис Старлинг
Месията (48)

48

Минаваше девет, когато се прибра вкъщи. Сюзан още я нямаше. Сигурно й се беше наложило да работи до по-късно.

Ред остави колата и се запъти пеша към гара Падингтън. Пресече Съсекс Гардънс — границата, която разделяше заможните от бедняците все едно ограда от бодлива тел. На юг, към Хайд Парк, големите къщи се издигаха гордо на чисти тротоари. На север боклук и пияници се валяха ведно край бунищата. Два свята, разделени от няколко светофара. Кога ли бедните ще престъпят тази граница и ще попилеят боклуците си навсякъде.

Мина по улиците, по които преди месец Кевън Латимър ги беше накарал напразно да го гонят. Витрините на магазините се нижеха в периферното му зрение: магазинчето за цигари и алкохол, където подмишниците на управителя миришеха на козе сирене; белосаната и преустроена кръчма; магазинът за деликатеси на ъгъла, който май си сменяше собствениците на всеки два-три месеца.

Вечерта жужеше със специфичния звук на летен Лондон: холандски туристи, бенгалски будкаджии и шотландски общи работници. На един ъгъл се беше събрала групичка футболни фенове, голи до кръста, демонстрирайки татуировките си, лицата им зачервени от жегата и алкохола. Пееха силно и заканително, а минувачите слизаха на платното, за да ги заобиколят.

Ред мина сред тях, зареян в собственото си силово поле, а светът беше само картонен декор, на чийто фон в главата му мисли и страхове се прескачаха и блъскаха. Зави наляво, мина покрай закусвалня „7-11“ и се гмурна в метрото. Не беше се возил с подземната железница повече от година и не беше особено сигурен защо слезе сега.

Цветните линии на картата се преплитаха като боядисани черва. Кафявата линия на маршрута Бейкърлу от Хароу през Чаринг Крос. Жълтата обиколна на Съркъл Лайн в Зона 1, същински клуп. Ред се подсмихна. Това сме, обесници.

Можеше да се вози на запад или на изток. На запад минаваше през Сейнт Джеймс Парк, току до Скотланд Ярд. Обратно на работа. Обратно към безплодните разследвания. Избра източната посока.

След две минути пристигна мотрисата. Съркъл Лайн през Ливърпул стрийт, беше изписано с оранжеви светлинки на информационното табло. Тук-там буквите бяха на дупчици, където някоя точица беше забравила да светне.

Вратите на почти празния вагон се отвориха със съскащ звук. Ред се качи и седна. На седалката до себе си видя част от „Ивнинг Стандард“, розовите му страници с цвят на сьомга бяха полуотворени. Приложението за бизнес. Не се напъна да го чете.

Влакът потегли към тунела и в огледалната чернота на извития прозорец отсреща Ред видя отражението си, диво и разкривено. Челото му сякаш чезнеше към покрива на вагона.

Влакът се напълни на Еджуеър Роуд, после на Бейкър стрийт, накрая всички места бяха заети. Хората в движение се местеха от място на място в рамките на дребните си животи.

Дали Сребърния език беше един от тях?

Ред огледа бавно наоколо в търсене на съмнителни лица. Изключваме жените, децата и пенсионерите и да видим какво остава. Точно срещу него — дебел мъж с бейзболна шапка и зелена фланелка, с бяло долнище от анцуг и крачолите стегнати във високи бели маратонки. Цялата нужна екипировка, но прекалено много излишни килограми, за да я използва някак. Ами съседът му, дето прилича на Салман Рушди? Темето му прозира под тънка черна коса, брадичката му е леко удвоена. А до него — мъж с раиран костюм и розова риза с жълта вратовръзка на вятърни мелнички. Русата му коса подстригана късо отстрани и зализана отгоре. Търговски банкер. Американски психар.

Но това е абсурдно. Разбира се, че не е никой от тях. Не може да обикаляш и да се взираш във всеки невинен човек като в сериен убиец.

Но това правеше. Правеше точно това.

В главата му зачаткаха цифри: колко души използват метрото всеки ден? Два или три милиона, беше прочел някъде. Повечето го взимат два пъти дневно. А от тях повечето — през часовете пик. Така че сега, в осем и четвърт в тази лятна вечер, колко души са в метрото? Да кажем, половин милион?

Половин милион. Осем милиона в централен Лондон. Шансът е едно на шестнайсет Сребърния език сега, точно сега, да е или в някоя мотриса или да чака на някоя спирка. Едно на шестнайсет. Почти си струва да се дръпне шалтерът на цялата система и да се изискат алибита на всички присъстващи.

Да. Точно така. Така е съвсем смислено.

Обаче съотношенията спадат драстично. Каква е вероятността Сребърния език да се намира точно в тази мотриса, в която е Ред? Или в следващата, или в предната? Или на някоя от спирките, през които минават, някое от лицата, които се мяркат през стъклата при кратките спирания на светло между тунелите? А каква е вероятността той, аз и следващата жертва да се намираме сега заедно в тази мотриса? Ами в този вагон? По-голям е шансът да спечелиш от лотарията, той е 14 милиона на едно.

Ашли Лоу спомена нещо за печалбите от лотарията днес следобед.

Ред седеше и изчисляваше вероятностите и записваше съотношенията на черната дъска в главата си, докато цифрите взеха да се блъскат прекалено бързо и той не можеше повече да ги следи. Понапляска се ободрително по лицето и усети, че хората го гледат подозрително. Влакът стигна до Сейнт Джеймс Парк. Беше изминал повечето от маршрута, без да се усети.