Борис Старлинг
Месията (101)

101

Ред не разпозна лицето на Томас Феъруедър, но знаеше, че го е предупредил. Датата и часът на срещата им бяха записани в бележника му.

Ако го беше предупредил за полицай.

Ред поклати глава. Беше взел решение да пази в тайна за полицая и го беше направил по необорими причини. Те продължаваха да са все толкова важни. Освен това още нямаха доказателства, че Сребърния език наистина е от полицията. В идеята на Кейт имаше логика, но през последните три седмици, в които проверяваха всички досиета от управленията не беше изскочило нищо, което да я потвърди.

Тялото на Томас Феъруедър беше намерено от сестра му Камила Уийкс малко след осем сутринта. Синът й Тим — племенник на Томас — първи бил влязъл на мястото на клането. Той бил при вуйчо си за уикенда, за да могат Камила и съпругът й банкер да се насладят два дни сами в Котсуолдс. Камила беше пристигнала рано, за да си вземе Тим, преди брат й да е тръгнал на работа.

Майката и синът бяха долу в кухнята и не се знаеше кой от двамата е по-травмиран. При тях имаше полицай.

Любецки влезе в спалнята, топлеше си ръцете с дъх.

— Милосърдни Отче — каза той. — Навън е кански студ. — Хвърли едно око на трупа и зададе очевадния въпрос: — Защо е била отрязана дясната му ръка?

Ред му отговори отегчено:

— Историята с Тома Неверни, предполагам.

Любецки гледаше с неразбиране.

— Тома не вярвал във Възкресението, докато не видял Исус на живо и — което е по-важно — докато не го пипнал. Той повярвал едва след като докоснал ръцете на Исус, където гвоздеите от разпятието били оставили рани, и ребрата му, където римският войник го пробол. — Ред погледна към трупа. — Предполагам, че това се е случило тази нощ.

— Той е накарал Томас да го пипне?

— Да. Сигурно сам си е причинил рана или по ръцете, или в ребрата. По-вероятно да е в ребрата, тъй като там раната може да се скрие по-лесно. Иначе трябва да си превърже ръцете и това ще направи впечатление.

— Освен ако не носи ръкавици върху превръзките.

— Да, но все ще му се наложи да ги свали, нали? Когато е на закрито. Ако не го направи, ще изглежда също толкова странно, както и ако е с бинт по ръцете. Та смятам, че се е ранил в ребрата и после е накарал Томас да го докосне, така че да повярва.

Любецки схвана мисълта на Ред.

— И понеже Томас по този начин си е оцапал ръката с кръвта на Сребърния език, а пък той не може да си позволи да ни остави да открием тази кръв, отсича ръката на Томас и я взима.

— Точно така.

— И все пак, ако се е ранил, трябва да е останала негова кръв и някъде в стаята.

Ред махна към окървавеното легло:

— Ако успееш да намериш няколко различни капки кръв в тази локва, професоре, ти ще си най-адският гений на света. Лично аз смятам, че не е оставил никакви следи.

— Е, трябва да е голям късметлия, ако е кървял и все пак не е пропуснал някоя капчица.

— Тук късметът няма пръст. Това поне вече го знаем. Каквото и да реши да направи, за да изпълни мисията си, в никакъв случай не включва възможността да се издаде. Това е десетото убийство, и деветте преди него бяха съвършени. — Ред прокара пръсти през косата си. — Слизам в кухнята да видя как се справя малкият Тим.

— Кой?

— Племенникът на Томас. Той е бил в къщата тази нощ.

— О, господи. Видял ли е нещо?

— Тъкмо това трябва да разбера. Ако Кейт или Джез пристигнат в близките десет минути, кажи им къде съм.

Долу в кухнята Камила изглеждаше неуместно спортно с дънките и дебелия син пуловер. Беше седнала в сгъваемия режисьорски стол, на коленете й беше Тим и тя придържаше главичката му на гърдите си. Едно зелено локомотивче на яката на пижамата му се подаваше под карираното одеяло, в което беше увит. Камила вдигна зачервени и подути от сълзи очи.

— Госпожо Уийкс. Как сте? — попита той и се почувства тъпо.

Тя не отговори.

Полицаят беше застанал до бюфета. Ред се обърна към него.

— Защо не пийнеш чаша чай?

— Да, сър.

Той се протегна и включи каната. Ред го погледна ядосано.

— Не бе, тъпако. Имах предвид да изчезнеш.

— О. Извинявайте. Помислих…

— Няма нищо. Просто излез.

Полицаят увеси глава и побърза да се изниже. Ред взе стол и седна срещу Камила. Наведе се напред, опря лакти на коленете си и сплете пръсти под брадичката си.

Зададе първият въпрос тихо, с предразполагащ глас:

— Какъв човек беше Томас?

Тя преглътна хлипането си:

— Добър човек. Работеше много. Не се бореше за слава, но работеше много и хората го харесваха. Той… не заслужаваше това.

— Никой не го заслужава.

— Знам. — Ръцете на Камила галеха главата на детето.

— Как е Тим? — попита Ред.

— Зле.

— Видял ли е?… — посочи към тавана. Горе. Спалнята на Томас. Тялото.

Камила кимна.

— Тялото или убиеца? — попита Ред.

— Тялото със сигурност. Открих го в стаята на вуйчо му, когато пристигнах тази сутрин.

— Как влязохте?

— Отключих си сама, понеже никой не ми отвори, когато звъннах. Имам ключ.

— И открихте Тим в стаята на Томас?

— Да.

— Какво правеше?

— Стоеше. Гледаше тялото.

— Но не знаете дали е видял убиеца, така ли?

— Инспекторе, той не е продумал, откакто го намерих там.

Ред се наведе още по-напред, но не понечи да го докосне.

— Хей, Тим — каза нежно.

Той леко обърна глава върху гърдите на майка си. Едно око, голямо и уплашено, надничаше към него.

— Всичко ще се оправи — каза Ред и се почувства още по-тъпо.

Тим продължаваше да гледа към него и малката му главичка се обърна така, че Ред видя и двете му очи да се разширяват от уплаха и изненада при вида на нещо зад гърба му. Камила също го беше видяла. Ред чу ахването й.

Той се извъртя.

На прага на кухнята бяха застанали двама души. Джез, който беше пристигнал току-що, с рунтавото си яке, още закопчано с цип до брадичката, и Любецки, към когото гледаха и тримата.

Любецки беше целият в кръв. Целият. Бялата му риза беше станала тъмночервена и на места полепнала по тялото му. Кръв имаше и по лявата част на лицето му, и по ръцете му. Изглеждаше като касапин.

— Какво, по?… — извика Ред.

— Просто дойдох да ти кажа, че се прибирам да се преоблека — каза Любецки.

— Какво, по дяволите, става?

— Съжалявам. Просто бях се навел над тялото и в един момент изгубих равновесие. — Той погледна безпомощно към Камила. — Проснах се точно в кръвта.

Тим изпищя.

Изпищя.

Тънък нечовешки писък, сякаш идваше от друг звуков обхват. Очите му бяха силно стиснати и кожата около тях се беше сбръчкала, а дълбоко в гърлото сливиците му пламнаха от напрежението.

Камила впи пръсти в главата на сина си в опит да го успокои. Любецки не помръдваше, кървав и заекващ от смущение. Ред го избута вън от кухнята.

— Господи, Любецки. Изчезвай, по дяволите.

Трябваше да викне, за да бъде чут сред писъка на Тим.

— Аз…

— Ти да не си се побъркал? Погледни какво причини с вида си на бедното дете. Хайде. Омитай се. И следващия път използвай шибания си мозък.

— Съжалявам. Не знаех, че детето е там. Само исках да ти кажа…

— Стига. Не ми се слуша. Ще се видим в управлението. Хайде. Иди си вкъщи и се преоблечи.

Любецки подви опашка и излезе от къщата.

— Мамка му! — изпсува Джез.

— Тялото е горе. — Ред трепереше. — Иди му хвърли едно око.

Джез се качи. Ред се върна в кухнята.

— Не знам какво да кажа, госпожо Уийкс. Толкова, толкова съжалявам.

Очите на Камила блестяха гневно:

— Аз също.

Главата на Тим беше потънала в гърдите й, а мъничките му ръце се бяха увили здраво около врата й. Не помръдваше.

Каквото и да беше или да не беше видял Тим предната нощ, вече нямаше никакво значение, защото нямаше да им каже. Нямаше да им каже достатъчно скоро, за да успеят да го използват по някакъв начин.

Беше изпаднал в кататоничен ступор.