Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (84)

80.

Веднага щом останах сам в офиса, звъннах на Бри.

Знаех, че работеше върху случай с престрелка между улични банди в „Гарфийлд Теръс“, Северозападен Вашингтон. Бе излязла рано сутринта, след като й се обадиха. Надявах се да приключи скоро и да успее да хвърли един поглед върху местопрестъплението в Рузвелт Айланд — или поне да се приближи дотам малко повече, отколкото моят радиоактивен задник би могъл.

— Имам още около час работа тук — каза ми. — Но мога да намина след това, ако ще ти е от полза.

— Всичко ми е от полза — казах. Бях твърдо решен да следя този случай по един или друг начин. — Опитай се да откриеш Ерико Валенте. Ако някой изобщо благоволи да ти даде информация, това е човекът.

Да работим по едно и също убийство — камо ли върху няколко — бе нещо, за което двамата с Бри се бяхме разбрали да избягваме, когато се оженихме. Това правеше семейния живот много по-труден от гледна точка на присъствие около децата и справяне с ежедневните грижи. Но някъде по пътя, между ситуацията с Ава и Рон Джудиче, а сега и собствените ми неприятности в работата, правилата на играта се бяха променили.

И за добро или за лошо, от нас двамата се получи страхотен екип. Обичам да работя с нея.

Прекарах следващите няколко часа сам на бюрото си, приемах обаждания и размишлявах над всичко, което знаех за тези случаи.

Каквато и полза да извличаха нашите извършители от тези двойни убийства, тя очевидно ги удовлетворяваше. Две закопчани с белезници жертви в реката бе стъпка нагоре от изхвърлянето на труп в Рок Крийк Парк. Това бе режисирано. Те вече започваха да се вживяват в ролите си.

И режисирано изглеждаше най-подходящата дума. Сякаш изнасяха някакво представление пред всички нас. За нас? За себе си? За света?

Кой би могъл да знае? Това бяха просто въпроси във вакуум, които си задавах, докато висях на бюрото си и приемах телефонни обаждания.

По някое време следобед Бри най-после ми звънна.

— Тъкмо пристигнах — каза. — И вече съм обратно зад огражденията. Д’Аурия блокира достъпа ми, преди дори да успея да хвърля поглед на труповете.

— Не му ли каза, че си работила по това разследване?

— Изобщо не пожела да ме изслуша каза Бри. — Достъпът до местопрестъплението е силно ограничен.

— Ами Валенте? — попитах.

— Той е долу на брега. Ще се помотая наоколо и ще го изчакам, ако реши да се покаже за глътка въздух, но трябва да съм в патоанатомията преди пет, а после… — Гласът на Бри изтъня и заглъхна. — Мамка му… този сигурно се шегува…

— Какво става? — попитах. Ужасно се дразнех, че получавах всички сведения от втора ръка.

— Рон Джудиче. На предна линия е с останалите репортери. Току-що ме снима — каза тя.

Лицето ми пламна само като си го помислих. Естествено, че ще бъде там. Напоследък той бе навсякъде.

— Не му доставяй удоволствието да реагираш по какъвто и да било начин — казах. — Точно това е целта му.

— Сърбят ме ръцете да затегна ремъка на фотоапарата около шията му.

— Повярвай ми, знам как се чувстваш казах. — Но не го прави, Бри. Просто не му обръщай внимание.

Чух как поема дълбоко въздух. Аз направих същото.

— Да, добре — каза. — Ще го оставя жив. Но сега трябва да затварям. Ще ти се обадя, ако успея да изкопча нещо от Валенте. Обичам те.

— И аз теб — отвърнах и тя веднага затвори.

Обикновено чета Бри като разтворена книга. Не и този път. След разговора ни седях и се чудех дали ми бе казала онова, което исках да чуя, и дали наистина щеше да стои настрана от него. Тя го мразеше точно толкова, колкото и аз.

Не бих се изненадал, ако бе стоварила юмрука си между очите му още преди да съм приел следващото обаждане в офиса.