Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (50)

46.

Малко преди мръкване най-после приключихме с огледа на местопрестъплението. Останах там по-дълго, отколкото възнамерявах, но при мен винаги е така. Върнах се обратно през гората до паркинга и се запътих към колата си.

Някой ме чакаше до нея. Заради сумрака не успях да го разпозная, но после видях познатата брада. Дори качулката и широките къси панталони бяха същите като предишния път.

— Рон Джудиче? — казах.

Естествено, той веднага се обърна. Оказах се прав. Наистина беше той.

— Опитвах се да те открия казах. — Трябва да поговорим.

— О, сега ти искаш да говорим? — отвърна той с агресивна нотка в гласа. — Последния път ме разкара.

Поех дълбоко въздух. Една част от мен искаше да му сложи белезници и да го хвърли на задната седалка. Но така нямаше да постигна нищо. Затова продължих да говоря.

— Виж, няма да се преструвам, че разбирам отлично през какво си преминал преди шест години. Но какво правиш сега? Така не помагаш на никого.

— Предполагам, че това е въпрос на лично мнение каза той.

— Искам да знаеш, че съжалявам за загубата ти — казах му. — Наистина съжалявам, но…

— Но какво, Алекс? Трябва просто да млъкна и да изчезна? Вече опитах, но не помогна. Ти и твоето управление сте толкова некадърни, колкото бяхте и преди шест години.

Погледнах го право в очите, опитвайки се да преценя доколко се владееше — или не — този човек. Дали започваше да го обзема параноя? Или Джудиче бе сто процента себе си? Не бях убеден.

— Ти усложняваш не само моя живот — казах. — Ти поставяш в потенциална опасност живота на бъдещи жертви. Разбираш ли това?

— Странно — отговори той. — Защото аз пиша всичко това, за да предпазя хората, които вие излагате на опасност.

— Останал си с грешно впечатление — контрирах аз.

— Така ли? — отвърна той. — Ами Ребека Райли, детективе? Можеш ли да ми кажеш къде е тя? Защото, доколкото ми е известно, тя изчезна от полезрението ви.

Той просто ми пускаше стръв. Това поне бе очевидно. Нямаше да успея да спечеля благоразположението му, а вече не бях сигурен и дали си струваше да опитвам.

Но имаше още нещо, което исках да му кажа.

— Добре, хубаво — казах. — Искаш да публикуваш глупостите си в блог, това е твое право. Но нека ти кажа нещо друго. Ако те хвана да ме следиш отново, докато съм със семейството си, ще имаме съвършено различен проблем. Разбираш ли?

Той пристъпи малко по-близо. Джудиче беше едър мъж и очевидно не се плашеше лесно. Аз също обаче.

— Заплашваш ли ме, детектив Крос? — попита той. — За това ли става въпрос?

Едва сега забелязах устройството за запис в ръката му. Стискаше го в дланта си, за да не го видя. Без да се замислям, го дръпнах от ръката му и го захвърлих навътре в гората. Може би не постъпих правилно. Поредната грешка в служебното ми досие.

— И ти смяташ, че това ще ме спре? — Той се изсмя неприятно, а после продължи: — Това е другият ти проблем. Главозамаял си се от собствената си слава. Алекс Крос, Убиецът на дракони. Алекс Крос, Шерлок Холмс на Главното полицейско управление. Алекс Крос, Второто шибано пришествие на Христос! Ти си въздух под налягане, Алекс. Измислица! И хората трябва да научат затова.

Вече му бях обърнал гръб и се отдалечавах.

— Това няма да приключи така извика той след мен. — Това далеч не е краят!

— Тук съм напълно съгласен с теб, Джудиче — казах аз, докато влизах в колата си. — Определено не е.

Време беше да атакувам този човек от друг ъгъл.