Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (32)

28.

Когато всичко приключи, Крийм и Бергман с лекота опаковаха момичето и го подготвиха за извозване. Използваха латексови ръкавици и сгъваема носилка от бял найлон, за да я придвижат по коридора, по най-прекия път към гаража, а оттам в багажника на Бергман.

Точно като пролетната ваканция през 1988-а, помисли си Крийм. Един от онези приятни мигове във времето, където не важаха нормалните правила на света.

Не че им беше по-добре тогава, с техните скапани коли и четирицифрени суми в банковите сметки, когато обикаляха Форт Лодърдейл в търсене на забавление. Но времената тогава наистина бяха златни.

— Кое е по-добро от златото? — попита Крийм.

— Платината, предполагам — отвърна Бергман. — Защо?

— Моменти като този, Джош. Това са нашите платинени дни.

Той вдигна чашата си за тост. Стояха облегнати на капака на аудито на Бергман и пиеха шестнайсетгодишен бърбън „Хърш Ризърв“, а Крийм се наслаждаваше и на пура.

— Ще пия за това — каза Бергман.

— Ти би пил за всичко — отвърна Крийм, а приятелят му сви рамене, неспособен да отрече истината. — Какво ще правиш с нея всъщност?

— Рок Крийк Парк — каза той. — Знам едно място.

Крийм изтръска пепелта от своята „Ромео и Жулиета“ и проследи с поглед как пада като сняг върху бетонния под на гаража. Чувстваше се спокоен и умиротворен, изобщо не беше напрегнат като Джош. Доставяше му удоволствие да вижда Бергман толкова щастлив, но в същото време изпитваше лека тревожност от факта, че той видимо се наслаждаваше на това. Почти твърде много, ако съществуваше такова понятие.

— Просто внимавай — каза Крийм. — Вече не сме на двайсет и две, Джош. По-добри сме оттогава.

— Винаги внимавам — отвърна Бергман.

— Не — каза Крийм. — Не, не внимаваш.

— Вярно е — каза Бергман и двамата се засмяха. — Но сега ще внимавам, Илайджа. Казвам го с ръка на сърцето. Започнахме това заедно и когато му дойде времето, ще го приключим заедно. Обещавам.

Крийм не беше съвсем сигурен какво точно имаше предвид Бергман. Може би говореше бърбънът. Или може би не означаваше абсолютно нищо. Но той реши да не задълбава поради лични причини. В подходящ момент отново щеше да повдигне въпроса.

Междувременно довърши питието си и се изправи, за да даде знак на Джош, че е време да тръгва. Беше уморен. Искаше да си легне.

Тази нощ щеше да спи като бебе.