Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (102)

98.

Автобус 53 за Ню Йорк, Бриджпорт, Провидънс и Бостън ще отвори врати след десет минути. Пътниците със закупени билети могат да се отправят към сектора и да заемат местата си.

Илайджа Крийм стоеше пред огледалото в тоалетната на автобусна гара в центъра на Филаделфия, за да се увери, че е готов за следващия етап от пътуването си.

Докосна тила си, където латексът бе залепен незабележимо с театрално лепило за кожата му. Потупа тъмната перука и намести долната дреха. Едва сега наистина си даваше сметка през какво преминаваха жените. Гримът не беше проблем, но стягащото бельо за оформяне на тялото си бе целодневно мъчение.

И все пак крайният резултат беше невероятен. Когато гледаше в набразденото, мръсно огледало, не виждаше себе си, а злощастна женица на определена възраст, с кафяви петна по кожата и малка, но ясно изразена двойна брадичка. Дори жълтите зъби на заклет пушач бяха специално изработени фасети. Ако можеше да избере един шедьовър от цялата си професионална дейност, би заложил на този.

До момента никой не му бе обърнал и капка внимание. Нито старата дебеланка, която му продаде автобусния билет на гара „Юниън“, нито малкото идиотче, което седеше до него през целия път от Вашингтон. Цялата тази премяна му позволи да се измъкне от града незабелязано, макар да му се наложи да се качи на шибан пътнически автобус „Грейхаунд“. Това нямаше да е последното унижение в малкото му пътешествие, но ако имаше късмет, всичките му усилия щяха да се увенчаят с успех.

Роуд Айланд. Флорида. Южна Америка. Това бе идеята. Вече си бе уредил билет за тринидадски товарен кораб, който тръгваше от Маями. След това просто трябваше да се измъкне на сушата. Веднъж щом стигнеше до Буенос Айрес, щеше да започне да проучва хирургичната общност, за да разбере кого би било безопасно да потърси относно някаква сериозна работа.

Междувременно нямаше да е трудно да живее незабелязано. Имаше единайсет милиона в злато, които държеше в анонимна сметка в „Банко Макро“. Предостатъчно средства, с които можеше да живее, ако харчеше с мярка. А и в момента американските приоритети за екстрадиция бяха такива, че можеше да се чувства в пълна безопасност. Сега всичко се въртеше около войните между наркодилърите. Никой не обръщаше внимание на такива като него, щом се отдалечаха на определено разстояние.

А докато все още се намираше в границите на страната, Илайджа Крийм отлично знаеше как да остане невидим — дори насред обществена дамска тоалетна.

Когато вратата на тоалетната се отвори, Крийм свали ръка от лицето си. После извади лилаво червило от чантичката, която носеше една от онези, които Миранда бе зарязала след себе си, — и се наведе към огледалото.

Гледаше право пред себе си и проследи с поглед отражението на младата жена, когато мина зад него и влезе в една от кабинките. Беше руса и симпатична, но по един долнопробен начин. От онзи тип момичета, които биха пътували сами в автобус на компания „Грейхаунд“.

Беше ли идеална? Категорично не, но въпреки това дланта на Крийм леко го засърбя от копнеж. Когато върна червилото обратно в чантичката, пръстите му докоснаха дръжката на скалпел номер осемнайсет, прибран в едно от страничните джобчета.

Пликчетата на момичето се свлякоха около сандалите близо до пода и той бавно се извърна с лице към редицата от кабинки. После отново хвърли поглед към входа.

Съблазнително. Много съблазнително. Толкова отдавна не бе имал шанса да използва истински инструмент.

И все пак гарата беше претъпкана. На него му предстоеше смяна на автобус. А и съвсем скоро щеше да му се удаде възможност да използва скалпела до насита.

— Ей! — Гласът на момичето прониза мислите му. — Заето е!

Крийм погледна надолу и осъзна, че вече е сложил ръка върху дръжката на вратата. Платнените му еспадрили, номер четиресет и шест, несъмнено се виждаха изпод междинната врата.

— О! — каза той. — Съжалявам.

Престореният му глас не беше особено женствен, но вършеше работа. Вече виждаше момичето през тънкия процеп, наведена, с протегната напред ръка, за да подпре вратата помежду им.

— Спокойно, миличка — добави той. — Всичко е наред.

Тя не отговори, а и какво би могла да каже? Нямаше откъде да знае, че в този конкретен ден тя бе най-щастливият жалък боклук в цяла Филаделфия.

Преди да излезе от тоалетната, Крийм се обърна още веднъж към кабинката.

— Знаеш ли, няма да е зле да направиш нещо за тези торбички под очите, преди да са те напуснали — каза.

— Какво? — извика момичето.

Ала Крийм вече го нямаше.