Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (114)

110.

— Алекс, влизай и сядай. Радвам се да те видя.

Възхищавам се на Адел Файнели. Смятам, че тя е един от най-кадърните психотерапевти, които съм виждал в действие.

Вероятно точно поради това се примирявах с правилото да събувам обувките си по време на сеанс. Вече дори не се замислях за това. Просто оставих маратонките си до вратата на кабинета й, пълен с цветя в саксии, и заех обичайното си място на кушетката.

— Отдавна не сме се виждали — каза тя и седна в собственото си кресло с дамаска на цветя. — Имаше ли конкретна причина да ми се обадиш?

Адел ми напомня за Одри Хепбърн или Лена Хорн. Изключително умна и същевременно много открита.

— Просто най-старият въпрос в книгата — казах. — Е, поне в моята книга.

— О, този значи. — Тя се усмихна със съчувствие.

Прекарах голяма част от времето си с нея просто като й разказах всичко, което се бе случило през последния месец. Тя знаеше коя е Ава, но нямаше представа колко зле бе завършило всичко.

Разказах й и за Джудиче. Не просто какво бе направил, но и какво се бе случило с мен в онзи последен ден — и също какво можеше да се случи, ако нещата се бяха стекли по друг начин. Не помнех някога да съм бил толкова обсебен от собствената си омраза към друго човешко същество и това ме плашеше.

— Повтарям си, че този път беше различно — казах. — Беше лично. Намесата на Ава промени всичко и това ми дойде в повече. Без дори да броим другите два тежки случая, по които работех.

— Е, да — каза Адел. — Наистина е било лично. Това момиче е живяло в дома ти с тенденцията да стане законен член на семейството ви. Чувствал си я като своя дъщеря.

Кимнах, макар да не бях много сигурен, че бих могъл да говоря за това, без да рухна.

— Но, Алекс — каза Адел и се наведе, за да сложи ръка върху китката ми. — С теб винаги е различно. Винаги има причина да се напрягаш, а после да потъваш в черна дупка.

Вярно беше. Дори не знаех какво да й отговоря. Затова Адел продължи да говори. Винаги мога да разчитам на нея, когато искам да видя двете страни на която и да било монета.

— Знаеш ли кое още е вярно? — попита тя. — Светът е пълен с лоши хора. Някой трябва да върши твоята работа и всички ние сме късметлии, че се справяш толкова добре. Но това не означава, че в определени случаи не можеш да проявяваш твърде голяма загриженост, Алекс. Случва се. И точно тогава аз се тревожа за теб — за раните, които това би могло да нанесе върху… върху душата ти.

— Ти се тревожиш за мен? — казах аз и се ухилих. — Адел, трогнат съм.

Тя знаеше, че се опитвах да отстъпя встрани, за да не захапя стръвта. Но продължи да ме притиска.

— Може би трябва да спрем да се питаме защо си такъв и да се съсредоточим върху какво — ако изобщо — искаш да направиш по този въпрос.

Погледнах я леко глуповато.

— Искам да продължа да идвам тук и да говоря, докато собственият ми глас ми опротивее до такава степен, че най-после реша да направя промяна. Истинска промяна.

Адел се облегна назад и ме погледна така, сякаш току-що бях спечелил състезание по правопис.

— Това е един много добър отговор. За начало.

— Ами ти? — попитах. — Ако си падаше по залаганията, би ли казала, че ще ми се наложи да идвам при теб до края на живота си? Да идвам тук и да задавам едни и същи въпроси, отново и отново?

— Боже мой, не, надявам се. Ти си двайсет години по-млад от мен.

Адел умее да се шегува точно намясто. В това отношение си пасваме идеално.

— Знаеш какво имам предвид — казах. — Кога ще решим този проблем, Адел?

— Ако продължиш да идваш при мен? — попита тя. — Тогава… все някога.

— Все някога? Това ли е твоят отговор?

— И се придържам към него — отвърна тя.

Всъщност тя може би беше права. Все някога щяхме да стигнем дотам.

Освен, разбира се, ако не успеехме. Никой не знае по-добре от мен, че все някога е намерение, не обещание. Няма гаранция, че все някога ще стигна до каквото и да било, в това число и утрешната закуска. Но по същата логика трябва да дам шанс на вероятност.

В противен случай оставам без надежда. А това не ми е присъщо.